М. Григоров: До Оскарите се стига и през българската народна музика

Филмът “Прешъс” е с шест награди "Имидж", пет награди "Независим дух", Оскар и множество номинации. Филмът разказва историята на неграмотна, дебела, сексуално насилвана тинейджърка от Харлем. Автор на музиката е Марио Григоров. Подробности научих от Марио Григоров, автор не само на музиката за “Прешъс”, но и на още десетина филма както и на няколко албума. Открих го на един филмов фестивал в щата Юта, където гледаше произведения на млади автори и непрофесионалисти.

интервю на Стоян Колев

‒ Магия или бизнес е киното, г‒н Григоров?

‒ Изповядвам философията, че ако си навлязъл в същността на филмовото изкуство, то тогава парите ще дойдат сами. Защото киното не е просто бизнес, а като бизнес има освен зрелищна и много негативни страни. Филмът е не само развлечение, а и пресъздаване по приказен начин на характери, които иначе не могат да бъдат обяснени психологически. Той може да влияе и пречистващо.
В наше време хората нямат толкова много време да четат книги, телевизията и Интернет ги засипват постоянно с информация и реклами, а с един филм може много лесно да изкажеш същността. Удивително е какво може да направи човек с една камера, а цените на тази техника постоянно падат и тя става достъпна за всеки.

‒ А друг жанр ли е това, да създадеш музика към филм?

‒ За съжаление, продуцентите оставят музиката за на края, а понякога дори не я калкулират в бюджета на филма. Проблемът е голям защото режисьорите не си дават сметка колко време отнема на композитора, музиканта, или на човека, който технически обработва музиката, за да стане тя за екран, а припират в последните дни. Допреди 30-40 години композиторът пишеше музиката зад пианото си и след одобрението на режисьора я даваше да бъде разработена за цял оркестър, което е извънредно скъпо. Сега това става със синтезатор, така че средствата за музика от милион долара са паднали на няколко хиляди, а понякога е достатъчен дори и само компютър.

‒ Разкажете нещо повече за себе си!

‒ До 18-годишна възраст вече бях живял в четири държави, при три режима – комунистически, ислямистки и демократичен. Говоря пет езика. Сега съм на 47 и животът ми на музикант от семейство на музиканти ме е водил до всички краища на света. Още на 5 години се оказах най-младият, допуснат до софийската консерватория, където учих пиано в класа на Милена Моллова, а след това оркестрация и композиция във Виенската консерватория и джаз в консерваторията на Ню Саут Уелс, Австралия.
Бях концертиращ пианист в продължение на 3-4 години в Щатите, свирил съм композициите и импровизациите си и в Канада и Европа и правех по 150 концерта на година. Обаче създадох семейство и трябваше да избирам между дома и турнетата. Тогава се насочих към продуцирането. Първоначално се занимавах само с бизнес, но това изсушава твореца, изсмуква всичките му сили. Тогава изучих и тонрежисурата при едни от най-добрите в бранша – на “Аби роуд” и сега мога да композирам, да обработвам и да продуцирам сам музиката, която харесвам.

‒ А вярно ли е, че има българска следа в музиката към филма „Аватар”?

‒ Един от нашите композитори беше оркестратор на музиката на “Аватар” и фактически той я направи такава, каквато е. Не знам дали не е и композитор на някои парчета, но не е редно да казвам това, защото Джеймс Хонър взе кредита.”

‒ Каква е историята на „Прешъс”?

‒ Филмът “Прешъс” за пръв път видях на един телевизор в дома на режисьора. Година по-късно в Лос Анджелис Опра откри премиерата на филма и по всички фестивали той взе награди – от една камерна обстановка между мен и режисьора се стигна до там той да е по-важен от живота, както казваме тук. Наградите са важни за всеки, но особено за българина, защото ние все още страдаме от недостатъчно самочувствие.


кадър от филма "Прешъс"

‒ Вие 17 години не сте били в България? Прекъснахте ли връзката?

‒ Поддържам много добра връзка с познати в България, но само по телефона. Много искам да се върна и да се запозная по-добре със съвременната българска култура, да поговоря с хората, да усетя нещата отвътре.

‒ От филмовата музика и продуценството да преминем към последните ви албуми.

‒ Най-новият от тях се казва “От Париж до Куба”; подготвям и “От Париж до Рио”. Отправната точка Париж идва от моите престои в този град, където съпругата ми – моден дизайнер – често прекарва дълго време. Тя е връзката между Джон Галиано и Александър Макуин, а баща й е бил стилист на всички облекла на “Бийтълс”. Те дори купуват от неговия магазин “Епъл тейлъри” “Епъл” и това става запазената марка на тяхната компания. Докато тя се занимава с мода, аз обикалям из улиците на града, влизам в магазини за музикални инструменти, за да се разсвиря на някой от тях и накрая се прибирам в хотелската стая, която съм оборудвал като министудио, за да превърна в звук впечатленията и мислите си от деня. Не обичам да пиша под напрежение, в стрес, до който режисьорите обикновено те довеждат, а на спокойствие, след дълга разходка.
Там направих един нов вид музика. Стилът наричам “Крос овър” – смесване на стилове. Първо ‒ един албум “Ария”, от който се продадоха половин милион CD-та и излезе дори на плоча. Смесвах опера и поп-музика, но макар и много хубава като музика, операта не разполага с голямо мелодично богатство. /Ако ме чуе някой, който се занимава с класическа музика, ще ме убие!/ Обаче „умните глави”, които продуцираха плочата, не ме оставиха да тръгна в масирана атака и да стигна до там, докъдето исках. Тя се продаде добре, но не стана това, което аз исках, беше разводнена, защото други плащаха, а който плаща, поръчва музиката... Нещата се оправиха, след като си създадох сам продуцентска къща.

‒ Като Ви слушам, излиза, че сте много въодушевен от тази музика.

‒ За мен “крос овър”, смесването на два стила е много важно. Там е бъдещето на музиката. Така, смесвайки европейска музика /Париж дава само името/ с латино музика, направих последния албум, а за следващия ще отида в Рио, за да запиша някои техни музиканти в студио, но искам да държа стила малко неутрален, за да не бъдат всички ритми от Бразилия. Трябва да внимавам да остане една теоретична и духовна идея, а не просто смесени френска и бразилска музика.”

‒ А къде е мястото на българската музика?

‒ Българските ритми са в основата на музиката ми – импровизации, в които с лявата ръка свиря в 7/8-ми, а с дясната 4/4-ти. Влече ме и не го правя, само защото съм българин, т.е. не използвам този трик, заради факта, че правя нещо по-друго от американците; просто то е вътре в мен. Още като много млад започнах да изпровизирам с мултиритъм - 7/8-ми, 9/8-ми, 11/8-ми и да ги кръстосвам. Темите са наши, народни и като композирам ги превръщам в джаз.
Вкъщи сме направили един план, в който аз във вторник и петък с нищо друго не се занимавам, освен да творя музика. Сега се опитвам да си “открадна” и още един ден, когато да се занимавам само с пианото си и своя компютър, да откривам нови звуци и комбинации, за да градя. Градеж с музикални блокчета от цял свят, но с българска основа.