Ал. Йорданов: Моралната поквара крещи от всеки ъгъл

Интервю на Ана Кочева

-  Г-н Йорданов, в една от последните Ви книги BLOGO, ERGO, SUM, има глава, озаглавена „Няма личен успех в държава, в която хората страдат”. Ще ми се да поговорим за страданието и за личните успехи. Сетих се за това по повод на протеста, който БСП организира в края на миналата седмица, защото „страданието” там беше издигнато като основен мотив. Не се ли настрадахме вече 23 години и ще „проработи” ли предизборно пак същият аргумент: страдащият народ търси нов спасител?
 

- “Blogo, ergo sum!” е изповедна, мемоарно-биографична книга. В нея споделям преживени неща в политиката и дипломацията. Това, което цитирате, е една от моите истини за времето, в което живеем. Човек, който не е погубил християнското в себе си, не може да се чувства щастлив, когато ежедневно среща страданието. И не само защото хората едва връзват двата края. Но и защото моралната поквара крещи от всеки ъгъл. И това е огромната вина на политическата класа пред българския народ. Поведението на БСП и нейните привърженици е цинично, антихристиянско, неморално. Защото т.нар. “преход“ облагодетелства именно комунистическите родове и фамилии и тези, които бяха и още са свързани със структури на бившата ДС. Затова и за политиците от БСП темата за страданието на народа е „политика“, а за хората в България – ежедневна реалност. В България страдат хората, които не са свързани с комунистическата партия – в миналото и днес. За съжаление те са минипулирани и вместо да обединят гласа си, да бъдат солидарни, те го разпиляват в много посоки. И това отлично обслужва точно стратегията на „бившите“. Впрочем комунистите са добре ешелонирани. Действат чрез своите родово-фамилни връзки, които само привидно получават израз в различни партии – БСП, ГЕРБ, а преди това и НДСВ. И нищо чудно народът да се подлъже по следващия ешелон – партията на Меглена Кунева.
 

- Сблъсъкът догодина очевидно се очертава да е между ГЕРБ и БСП. Кои са, според вас, обективните „лични успехи”, които има смисъл да се противопоставят, за да се направи действително осъзнат избор.
 

- Ситуацията се развива така, че е много възможно ГЕРБ да не могат да съставят правителство и тогава решаващи ще бъдат позициите на БСП, ДПС  и партията на Кунева. Ако се стигне до такава ситуация, това ще означава, че ГЕРБ не можаха да разберат простата истина, че на дълъг път в политиката не се тръгва без политическа солидарност. И затова е много вероятно пътят им да приключи рано-рано. За три години ГЕРБ настроиха почти всички политически партии срещу себе си. И това може да им изиграе лош номер. В родово-фамилен план обаче елитът на ГЕРБ няма да загуби, защото където е текло, пак ще тече, дори и ако не управляват.  
 

-  А къде ще е мястото на СДС в тази политическа битка? Мнозина са на мнение, че партията е в състояние на будна кома? И „пак ли ке се делите”, както се пита в онзи анекдот? Защото, за съжаление, сините не се множите чрез просто делене, напротив.
 

- От първия ден на създаването му до днес атаката срещу СДС не е спирала. Чет нямат политиците и журналистите, които се упражниха в говорене срещу СДС. Вероятно, защото СДС винаги е бил трън в очите на всички, които родово-фамилно са били обвързани с комунистическата партия и структурите на ДС в миналото. Но ще минат години и тогава друга ще бъде истината за ролята на СДС. Разбира се, СДС има своите грешки, вини, проблеми. Те дойдоха главно от предоверяването в качествата на определени личности и невъзможността да се отсява плявата от зърното в кадровата политика. Така например в последните 10 години борбите между Костов, Стоянов и Михайлова (днешна Нейнски)  значително ерозираха съюза. Много други „лидери“, които го яхаха през годините, си правеха на негов гръб лични политически проекти – Желев, Софиянски, Бакърджиев, Костов, Юруков. Резултатът от разцепленията и конфликтите е видим: един голям интелектуален и професионален капитал на България, с произход от некомунистическите среди, остана задълго извън управлението на страната и респективно от възможността да ускори промените и пътя на България. Разковничето за евентуално силно завръщане на СДС на политическата сцена е в неговото име. Съюзът трябва да си спомни, че е силен, когато е именно съюз на демократични сили. Ако е само поредната българска партия – шанс няма.
 

-  Същевременно наближава 7 декември, дата, която, уви, малцина помнят какъв заряд носеше преди 23 години. Къде са днес хората с политическа биография, защо ресурсът им остана недокрай използван?
 

- Тази дата днес е „неудобна“ за мнозина. За едни, защото предаваха каузата и идеите на СДС или търгуваха с тях. За други, защото искаха да направят от СДС своя политическа играчка. Всъщност демократичната общност на България нямаше отговорността и силата да преглътне лични конфликти и обиди в името на по-голямата и отговорна цел – бъдещето на България. Много от политиците в СДС не се оказаха на висотата на историческите задачи, които трябваше да решава съюзът. Преследваха само и единствено своя личен успех, и то главно материален. Някои от тях днес са сред елита на богатите в България, съешават се с довчерашните противници  на демокрацията. Картината е тъжна, българска. 
 

- Пак се връщам към книгата Ви. Там казвате, че „новите лица” идват със стари мераци. Кои мераци така и не умряха през българския преход, но по-важното: къде са новите лица, къде да ги търсим?
 

- Под „стари мераци“ разбирам амбицията да използваш партийното членство за лично облагодетелстване. Такива бяха „мераците“ на бившата комунистическа номенклатура и нейните пазачи от ДС. Такива „мераци“ избуяха и при демокрацията особено, когато стартира приватизацията. Тогава някои от „сините“ обслужиха интереса на комунистическата номенклатура по места и респективно прибраха своите комисионни. Ако“новите лица“ тръгнат по този път, нищо добро не чака България.

-  Разсъждавате много и върху морала и моралния вот, а в последния месец този въпрос се изостри по повод кончината на българския патриарх. Не остана институция, която не е произвела скандал (може и да греша, но не много). Но защо така стана, че образът на БПЦ, вековен национален стожер, така девалвира и къде е изходът?
 

- Аз не признавам за Божии служители духовни пастири, които не бяха със своя народ, когато той прогонваше „търговците от храма“ -  войнстващата антихристиянска комунистическа партия. Тяхната пасивност още тогава бе доказателство, че те обслужват чужди на народа и християнската вяра интереси. И тук е проблемът, а не в измисления въпрос за „единството“ на църквата. Защото по-важно е единството на вярата. Но между моята вяра и тази на някои представители на висшия църковен клир, има голямо разминаване. Аз нямам таен живот, а те са имали такъв. Какво означава да приемеш псевдоним и сътрудничество в ДС? И да го скриваш от паството. Да имаш двойнствен живот? Как да вярваш на такива пастири? Да си спомним каква беше ролята на църквата в Полша например. Тя застана до своя народ в борбата му срещу комунизма. И затова за поляците покойният папа Йоан Павел Втори е светец. Плътските и материални мераци на нашите свети отци са толкова видими, че будят отвращение. През Възраждането нашите духовници са извоювали църковната независимост. В наше време висши духовници участваха в поробването на българския народ и поставянето му в зависимост от Москва. И всичко е толкова мерзко, че започвам да оправдавам тези, които забягват в чужбина.
 

- Сам споменахте Полша, където бяхте посланик. Напоследък чуваме често от управляващите, че Полша и България са едва ли не единствените страни в ЕС, които не са загубили растежа си в криза. Това сравнение не е ли в стилистиката „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, или има основания?
 

- Днес Полша е там, където България може да бъде, но при определени условия, след 10 години. Успехите на Полша се дължат на това, че комунизмът бе категорично осъден. И на никой не му минава през ума да показва по телевизията и да рекламира бившите комунистически велможи и техните деца и внуци. Полша проведе лустрация за всички, които искат да управляват държавата. Затова при тях в зоната на управлението няма хора от бившите структури на ДС. А в България те практически управляваха страната, или поне най-важните сектори, през целия „демократичен преход“. И това направи разликата. Колкото пъти „яко“ грабваха властта, толкова пъти ограбваха България и я докарваха до просешка тояга. Справка – управлението на Червенков, Живков, Луканов, Виденов. Или пък оставяха планини от проблеми – Станишев. 
 

- Като излезем от националните клишета, къде е разликата между поляк и българин?
 

- Поляците вярват в Бога. Имат съзнанието за национална общност, за отстояване и защита на националните си интереси. Не са индивидуалисти, а споделят чувството за солидарност. Това се отразява в политиката и в ежедневието. Например средствата от европейските фондове не се крадат, а наистина с тях се реализират проекти. За кратко време построиха магистрали,  стадиони, спортни зали, санираха жилищните сгради, цялостно промениха облика на своите градове и села,  разкриха нови производства. Не се юрнаха бързо да приватизират, а го правеха разумно и с мярка. И най-важното – техните политици действат и живеят скромно и без самохвалство. Основната им грижа е доходите на хората да растат. Докато ние, българите, в огромната си част сме безбожници, индивидуалисти, преследвачи на личния келепирец. И хвалипръцковци. Това, последното, дори стана ежедневие. 
  

- Няма как да прескочим и темата Македония, вкл. и заради обстоятелството, че сте от най-добрите й познавачи. Наближава декември, когато Македония очаква да получи покана за преговори. Друг е въпросът доколко искрено е желанието на управляващите там това да се случи. (Ако то не стане, ясно е върху чия глава ще се струпа вината за това.) Същевременно българската позиция досега е била по-скоро патерналистична, безкритична и без поставяне на условия. Не е ли време това да приключи и как трябва да се „сборува” с Македония?
 

- В политиката си спрямо Република Македония ние трябва да ходим здраво по земята с двата си крака – националното себеуважение и европейските ценности. В противен случай ще куцаме. Защото ако не уважаваме сами себе си – своята история, култура, идентичност, народна традиция, не можем да очакваме и другите да ни уважават. С европейските ценности е по-лесно. Там има ясно разписани правила и това са правилата на общия ни европейски дом. Македонците трябва да ги спазват, а членовете на европейското семейство да решат дали ги спазват. С други думи т.нар.“условия“ са израз на национално себеуважение и на европейска идентичност. Ако не поставим условия и бягаме от тази тема, означава че падаме в плен на балканските романтични илюзии. Защото историческата романтика ни нашепва винаги да подкрепяме своите „братя“ дори, когато те хулят и отричат общата ни история, герои, култура, традиция. А европейската „романтика“ от типа „карай да върви, по-късно ще се оправят“ вече не върши работа в европейския дом. Следователно с Македония трябва да се „сборува“ по европейски и по български. Казваме си условията, а македонците са в правото си да решат – искат ли в Европейския съюз или не.