Иван Нейков: В България има резерв от 500 000 работници, а правителството на Борисов ще внася отвън?!

- Предвид богатия ви опит, ако премиерът ви поиска съвет как да се оптимизира пазара на труда у нас, какво бихте му препоръчал, г-н Нейков?

- Е, той си има свои съветници, едва ли ще опре до мен. Но съм съгласен с онези експерти, които анализират, че понякога Борисов не получава добри съвети. Например, нищо няма да се реши на родния пазар на труда с облекчаването на вноса на чуждестранни работници. С тази илюзия прогнозирам, че ще се разделим само след няколко години, защото няма капацитет да реши никакви наши проблеми. Съветниците на премиера е добре да му кажат, че има 3 много големи резерви на бг пазара, които не се използват добре. Първо, това са хората във възраст 2-3 години след пенсиониране, която наброява до 200 000 души, със съхранена работоспособност. Втората голяма група е сред хората с увреждания и е с приблизително същата численост. Държавата може да помогне в създаването на нови инструменти, с които да мотивира работодателите да наемат хора от тази група. Третата е на онези, които нито учат нито работят, те са между 100 000 и 300 000 души. И не е вярно, че не правят нищо, те са заети в основното гнездо на сивата икономика. Според анализа на нашия институт, причината тези хора да се трудят по този начин, е липсата на квалификация. За да станат интересни на работодателите е добре държавата да им помогне като признае уменията, които са придобили, чрез определен статут. Така част от тях могат да минат в белия пазар. Ето защо някой от съветниците на премиера трябва да му каже, че в България има резерв от поне половин милион българи и няма защо да търси хора за работа от вън.

 
-  Изненада ли ви поредната констатация на Евростат, че цената на труда у нас е най-евтина?

- Не ме изненада, защото това не е от сега, а и няма как бързо да бъде променена тази тенденция, така, както ни се иска на всички. През годините ние градим днешната си представа, сегашният ни гняв, че сме с най-ниски възнаграждения, върху някаква невярна представа, че някога не сме били така зле. Истината обаче е друга и тъжна – България винаги е била на опашката по доходи в сравнение със страните в Европа - преди в СИВ, където членувахме, сега в ЕС. Давам си сметка, че в едно затворено общество, каквото бяхме до 1989 г., хората нямат поглед върху доходите в другите държави. Днес, когато информацията е под път и над път, не е трудно да се правят констатации по проблема. Като изключим периода на супер инфлацията 1996-1997 г. не е имало кой знае какъв фрапантен срив на доходите ни, който да предизвика шокиращи съпоставки с останалите държави.

- Като виден десен представител, участвал активно в обществено - политическия живот дълги години, вие как си обяснявате срива в надеждите, че новите ни партньорства ще подобрят благосъстоянието на хората, на страната ни?

- Ако четем грамотно статистиката, ще видим, че тезата „нищо не помръдва” не е вярна. Сравнителният анализ на нивата на доходите от 90-те години, 2007 г., сега, статистиката показва, че има движение. Но и другите се развиват и от тази гледна точка разстоянието между заплатите у нас и в останалите държави се скъсява. Това поражда усещането ни за неуспех. Но няма как да има по-голяма бързина, погледнете през какво минахме – период на хиперинфлация, криза, трусове и това влияе върху икономиката ни като забавя темповете й, което пък предопределя нивата на заплащане. Ето защо нашите партньорства не са ни виновни, че сами си генерирахме хиперинфлацията, чрез едно непрофесионално управление на финансите и икономиката ни. Пък и нямаше как ние да сме оазис сред световната криза в продължение на повече от 5 години.

- В 21 век продължава изострянето на отношенията между работниците и работодателите у нас, това не е ли ретроградно вече?

- Картината на тези отношения у нас е доста шарена и могат да се чуят викове от „Осанна” до „Разпни го”. Има работодатели, които си партнират с работниците, във фирмите им заплатите им са добри, има бонуси, хранене, детски градини и т.н.. В много случаи там работниците се обръщат към началниците си, когато имат кризисни житейски ситуации. Същевременно съществуват и такива началници, на които не им пука за служителите, не им плащат и т.н. За съжаление те не са малко и от тях идва настроението в обществото, че работодателят е един чорбаджия изедник, който през цялото време има за цел да си тормози служителите. Все повече стават обаче онези, които разбират силата на човешкия ресурс, че без хората нищо не могат да направят.  Надявам се тази група да се множи.

- А защо тогава миграцията на българите не е спряла, продължават да напускат страната, заради по-добри заплати и места, където има правила на играта и те са ясни?

- Според мен е илюзорно, че като вдигнем заплатите и миграцията ще спре. Няма да стане по няколко причини. Първо, това е естествена реакция на едно общество, което в продължение на 50 години е било затворено. Сега много деца реализират мечтите на родителите си, които по онова време не са могли да пътуват, да живеят, да учат и работят зад граница. От друга страна има много хора, които търсят по-щедри работодатели от тези у нас. На трето място икономическата миграция не е новост за България. В първата 1/3 на 20 век страната преживява такъв бум и сънародниците ни стигат „До Чикаго и назад”. То стои в паметта на българските фамилии – ако тук не можеш да намериш решение, пътят е навън. Много са причините за миграцията и едва ли, ако утре началниците вдигнат заплатите с по 1000 евро, тя ще спре. Е, малко ще понамелее.

- Бил сте от двете страни на бариерата – и представител на държавата, но и представител на синдикатите. Каква е ролята им в решаването на проблемите на трудовия пазар?

- Синдикатите са недолюбвани от мнозина – от изпълнителната власт, от работници и т.н. и аз си давам сметка за това. Зная тезата, че те нищо не вършат, но истината е, че синдикатите са част от демокрацията. Ако в една държава няма синдикати, то твърдението, че е демократична, подлежи на сериозна ревизия.

- Но пък в някои държави ги наричат и „мафия”…

- В историята е имало и такива случаи. Може да имаме претенции към синдикатите, но без тях няма да е по-добре, уверявам ви. Расте броят на хората, които работят извън големи колективи, а тези организации са възникнали тъкмо там. По официални данни в нашата икономика над 93% от фирмите са микро предприятия. Това означава, че имат по около 9 работника и в тях няма условия за синдикализъм.

Интервю на Аделина Делийска