М. Карбовски: Във властта има много секс, журналистките чукат властта

М. Карбовски спечели наградата за публицистика с едно от изданията на „Отечествен фронт” на медийния фестивал в „Албена”. Той започва кариерата си като сценарист в „Каналето”, минава през списание „Егоист” и предаването „Всяка неделя”, а сега е водещ на „Отечествен фронт” по Нова телевизия и на „Пропаганда” по Дарик радио. Пише и във вестник „Стандарт”.

- Получи награда за публицистика на медийния фестивал в Албена. Чувстваш ли се удовлетворен?

- Ами аз се радвам на това, защото, първо, журито беше от европейци, които изобщо не са наясно кой кой е тук. И второ, защото с Миролюба (Бенатова – б. а.) сме били на кантар. Нейната работа беше за киселината и беше супер важна и смятам, че конкуренцията прави силата…

- Резултат от добре свършена журналистическа работа ли е наградата?

- Ако имаш подозрения, кажи (усмихва се). Със сигурност е добре свършена журналистическа работа и дори повече от журналистическа работа, защото ние наистина правим повече от това да задаваме въпроси. Румънецът от журито ни каза, че има едно топло отношение към хората в този филм. Ами, така е, защото в тези неща, които правим, има или доста сериозни скандали, или доста приятелски разговори, доста доверие изваждаме, което не знам защо се получава така, сигурно съм много красив (смее се)….

- Номинирали са те и за „Черноризец Храбър”, но не си получавал такава награда…

- Мисля, че няма и да я получа и мисля, че това ще продължи доста дълго. И смятам, че, ако ми дадат парите на ръка, няма да кажа кой е виновен да не я получавам. Вече втори път съм номиниран и втори път ме прецакват. Истината е, че в тази държава има хора, за които не може да се говори нищо лошо, имам списък с тези хора. Но не смятам да съм първият, който ще започне да го прави, поради простата причина, че не бих искал да пикая там, където си изкарвам хляба. Но всичко, което вършим, някой ден ще стане. Някой ден ще ни честват, ще ни награждават, но ако не е преди да стана на 40 години, ще им казвам на всички да го духат просто. Аз имам една идея - след 40, спирам с тия интервюта, като това, което ти давам в момента, абсолютно излишни според мен, продължавам да работя, има достатъчно медии, в които мога да изразявам каквото искам, и давам път на младите. След 40 човек е стар… Честно казано все ми е тая за наградата, лошото е, че имаше и пари (смее се) …

- Смяташ ли, че е нормално премиерът и президентът да раздават награди на журналистите?

- Не, по-лошо е, че примерно Тошо Тошев ходи на места, където ходят премиерът и президентът, все едно управлява държавата. Иначе президентът да ходи където си иска - това не е проблем. Проблемът е, че наистина има списък, който започва между другото с президента, има хора вътре, като Емел Етем примерно, за които… абе, не е редно, не е приемливо да кажеш нещо лошо, малка градивна критика да им отправиш. Ето примерно Емел Етем има огромен проблем с телефон 112, те и в Брюксел вече говорят, че българите трябва да ги е срам. Има хора, които наистина някак си ги пропускаме от полезрението.

- Нормално ли е да съществува такъв списък и наистина да не може да се пише за тези хора?

- Не е нормално. Трябва да можеш да правиш карикатура с всеки. Но това е наследство от социализма. Ние си имаме паши и бейове и си ги почитаме и им се кланяме. Някои от тях са достойни за уважение, други – не. Щом са с власт, те трябва да бъдат на всяка цена уважавани. Просто поклон със счупване на гръбнака. А това, което трябва да става, е точно обратното. Точно това писах досега. Те трябва да са слуги. Кметът трябва да ти носи вода, да ти прави сексуални услуги, ако трябва, защото ти си го избрал и той работи за тебе и получава заплата заради това нещо. У нас е точно обратното, когато някой вземе властта, всички се навеждат и му стават слуги и това е дерибейщината и свинщината, и сатрапщината в тая смешна държава. Държавата ни е смешна. Не са виновни политиците, все повече се убеждавам. Политиците ни са прекрасни, депутатите ни са абсолютната истина за българския народ.

- Нещо като представителна извадка?

- Представителна извадка, да. Виновни са всички хора, които са родени роби. В социализма се раждаха само роби и преди това са се раждали само роби. Поколения роби. Хора, които не смеят дори една мисъл накриво да им мине за президента, за тоя, за оня, една градивна критика, както се казва. Не, не! Почвам да го твърдя все по-уверено – ние сме страхлива нация и сме влюбени в това да сме жертви. Ние сме влюбени в идеята „аз съм жертва на еди-кого-си”. Ами ако си жертва на еди-кого-си, иди го набий бе, иди го убий, застреляй го! Аз не съм жертва на никого и затова досега не съм се сбил с някого. Като стана жертва, ще разбереш (усмихва се)…

- Медиите в същия тон ли пригласят?

- Медиите са място, където на българите им се дава една възможност да бъдат честни, свестни и да казват истината, но те не се възползват много-много от нея. Ние не обичаме истината. Ако можем да си я спестим и да се напием вечерта, ще бъде добре. Може да ни е лошо на сутринта, но ще бъде добре. Не я обичаме истината. Ние сме циганската махала на държавата Европа. Държавата Европа е от 488 милиона души, половин милиард, така са го изчислили. Със сигурност не заради цвета на кожата, а заради нашите отношения и заради нашия гевезлък и помиярщина мога спокойно да кажа, че сме циганската махала на Европа. Примерно бяхме в Брюксел и комисарят казва: „Това е „off the record” (б. а. - неофициално, извън записите), казвам ви неща, които не е хубаво да публикувате, ще ми попречите.” След 15 минути някой от нашата циганска журналистическа група изпляска в „Медиапул” всичко, което беше казал Марк Грей. Не че каза някакви тайни, но просто човекът искаше отношение. За разлика от нашите политици, европейските наистина говорят. А когато не знаят нещо, казват: „Ще ви разочаровам, не мога да отговоря на този въпрос, ще проверя. Не знам.” Аз за първи път в този живот виждам политици, които ми казват: „Не мога да отговоря.” Винаги в България всеки политик има готов отговор, готова война, правят се на много отворени, каламбурите веднага, проблясъците… Не, тия викат: „Не мога да ти отговоря.” Викам, еей, какви истински хора….

- Когато се уговаряхме за интервю, отначало каза, че предпочиташ да е по и-мейл, защото разни журналистки злоупотребявали, вадели неща от контекста, често ли се случва това?

- Ами, непрекъснато. Това от една страна е нормално, защото разговорната реч и писането са две различни неща, съвсем различно е. Комуникационен шум се нарича. Защото и ние сме такива, много готини търсачи на не-истината, и решаваме, че е по-интересно да сменим този съюз с „но”, например, и съвсем се променя смисълът на изречението. А и най-много ме е яд, когато изречението звучи кухо, когато звучи твърде грандомански. Просто понякога хората така ме разбират и смятат, че това изречение повече ми отива и леко ме редактират.

- Как ти се струва журналистическата професия в България и хората, които я упражняват?

- Хората от професията са като тебе (смее се), те не са хора от професията, те са момичета, които искат да им се плаща малко, да им се плаща с някаква съмнителна слава, защото живеем на село. Знаеш ли за какво служи журналистиката при журналистките? Търсят неуспешен брак с някой доста неприятен човек от властта… Факт е, че журналистките не ходят в командировки да правят човешки истории като нашите филми, те все се бутат в парламента, все при президента, все някакво такова. Във властта има много секс, журналистките чукат властта, като я обикалят, като я подушват, като кучета са, разбираш ли?

- Наричат те „ъндърграунд журналист”, ти така ли се възприемаш?

- Някой тъпак ме е определил като ъндърграунд журналист. Мисля, че това, което правим се нарича „гонзо”*, но у нас това се разбира като герой от „Мъпет шоу”. Като стил наистина е гонзо или Хънтър Томпсън, или Гюнтер Валраф. Всъщност това, което правим, е нещо много особено. Разказваме човешка история. Тя е и на политика Доган, когато е ходил в затвора, и на певицата Лили Иванова, която е тръгнала от Кубрат с пет лева, и на последния циганин в тая държава. Нашата камера смята хората за равни. Нещо, за което много дълго не успяхме да се разберем с Кеворкян. Камерата смята хората за равни, особено в село като нашето, град, провинция като тази - европейската циганска махала. Абсолютно трябва хората да са наясно, че всички ходят до тоалетната, дори и президентът, всички ходят по жени, всички ходят да ядат. По един или друг начин всички са нормални хора. И ние им гледаме лъснатите обувки и не смеем да ги погледнем в лицата. То и не бива да има равенство, но камерата, така или иначе, тя смята, че всички са равни. Убеден съм в това. И мутри, и жертви на мутри, имат накрая един и същи адрес – все в Орландовци отиват всичките, колкото и да ни се правят на яки. И политиците, барабар с тях, те отиват в по-луксозното Орландовци…

- В „Отечествен фронт” често показваш една доста мрачна и нелицеприятна картина на действителността. Такава ли е тя наистина?

- Много по-страшна е. Ние всъщност гримираме действителността много често. Истината е, че активните хора ги няма, истината е, че децата са абсолютно хулигани на дребно и пълни идиоти, пенсионерите са още по-големи идиоти. Тия наистина смятат, че тяхната червена идея трябва да пребъде във вид на червен капитализъм. Те са побъркани хора. Вече съм убеден в това, защото на тях им остава толкова малко като житейски проект и те са решили, че оттук-нататък България ще бъде червена. Ще намерим пътя, чак когато умрат всички, които помнят робството. Това е страхотно проклятие, да знаеш. Хората не ходят да гласуват. В момента всякаква концепция за демокрация е изтрита. Виж Сандански, виж последните избори… Ние успяхме да байганьовизираме идеята за демократичните избори. Никой не се беше сетил за тоя вариант, циганите, системата, мутрите, касирането, това е омагьосан кръг, в който влязохме.

- Не се ли вбесяваш, когато нещата са се казали, написали, показали, ти си направил предаване, но после нищо не се променя?

- Аз се вбесявам, но понеже бях в Брюксел и там ме успокоиха. Казаха, имайте търпение. И аз викам, ами щом така казвате, добре… Няма да стане веднага. Няма да стане заради мен, не си правя тази илюзия. Но пък не може да избягаме. Ако и ние избягаме, няма да стане никога. Има и такъв риск. Да стане толкова бавно, че за нас с тебе да бъде никога. Казаха нещо много просто в Брюксел, когато стана дума примерно за педофили. Дютру, символът на педофилията в света, е белгиец. По едно време правосъдието там се закучва спрямо него. Сто хиляди човека излизат на протест. Сто хиляди човека излизат. Това е. Аз не живея в Белгия, за съжаление.

- Представяш ли си някога тук да се случи такова нещо?

- Не, не. Докато не му набият детето и не му направят нещо на детето, никой няма да излезе. Ние сме самотни, тревопасни, жалки балканци. Това е. Никога не сме били заедно, няма и да бъдем. Няма да се появи човекът, който да се опита поне малко да обедини, лудият, който да каже, айде, поне малко да се посъберем.

- Тогава защо продължаваш да се ровиш в абсурдите?

- Всеки има програма. Наречи го мисия, наречи го божествена същност, ако искаш. Аз го обяснявам със софтуер. Един идва и се ебе с важните хора, защото програмата му е да е курва, друг идва и се бие с лошите, защото програмата му е да се бие с лошите. Моята програма е да мога да си приказвам. Убеден съм, че думите са по-яки от всякакви пистолети. От всяка една война. Не вярвам в добрата идея на Махатма Ганди, примерно. Как ще изгоним англичаните? С доброта. Но не смятам, че трябва да почнем да се стреляме по улиците, макар че започвам да го препоръчвам на най-закъсалите. Просто фарсът, наречен правосъдие, у нас проваля държавата. Няма правосъдие от катаджията до министъра на правосъдието. Просто нека да се разберем, че ще страдаме тепърва от тоя ужас.

- Трудно ли се прави предаване като „Отечествен фронт”?

- Много просто се прави. Взима се една кола и две камери и се отива. Наистина, не се правя на скромен. Всички си мислят, че има някаква голяма магия. Няма нищо.

- Предаването обаче изглежда доста по-различно от всички останали, които влизат в т. нар. публицистичен жанр?

- Ами, да, заради темите. Никой не иска да се занимава с такива теми.

- Според теб защо?

- Защото хората са мързеливи. Ти ще изкараш 30 лева от интервю с Карбовски, и интервю с всеки политик. А примерно можеш да изкараш 300 лева, отивайки да интервюираш едни жени от Силистра, които са били на гурбет в Испания, и не са им платили, и са ги били, и са ги заплашвали. За това пък трябват финанси. За това трябва някой да отиде, да инвестира, пък да се върне, да изкара пари.

- Имаш ли представа какъв е рейтингът на предаването? На мен ми се струва, че българинът не обича да си разваля спокойствието с чужди драми и трагедии?

- Когато има драма и трагедия, когато имаме „фрийк шоу”, винаги рейтингът е много по-голям, отколкото когато имаме някаква добра тема - някой спасява сираци, жена с девет деца или нещо подобно. Ние имаме доза - три предавания, в които има проблем или лоша новина и едно, в което има добра новина. Значи три към едно. Това е съотношението между нещастие и щастие според мен в тая държава. То е много по-голямо, ние малко го фризираме. И винаги, когато си позволим да направим материал за един хубав човек, който е направил нещо хубаво, примерно изографисал манастир или направил църква, рейтингът - оп, лекичко пада надолу.

- Как си го обясняваш?

- Ами в „Отечествен фронт” хората виждат собствените си истории. Историята на съседа, историята на съученика, дори да не са те. Те виждат възможната история за жена си - някаква жена станала курва, ми тя можеше и мойта и да стане (смее се)…

- Има ли история, която така да ти е влязла под кожата, че да не те оставя на мира дълго време след като сте направили предаването?

- Всичките истории с деца. Не харесвам много деца. Те са шумни, нервират ме, особено пък тия деца, последното и най-последното поколение, те са някакъв възпитателски кошмар. Обаче човек не е програмиран да бие дете, човек не е програмиран да насилва дете. Така си мисля. Не е заради някакви правила. Просто това е божествената програма вътре, софтуерът или хардуерът в мозъка на човек. Малките животни са по-мили от големите. Малките деца… човек е програмиран да се отнася с внимание към тях, това е програмата, тя е наистина божествена програма. А у нас, понеже детето е по-слабо и по-беззащитно, такива тупаници отнася и такива ритници в главата, че няма накъде. Дали психологически, дали съвсем сериозно като насилие, дали като сексуално насилие, това са тупаници в главата. Тия удари в главата винаги ще дадат отражение нататък. И това насилие ще роди още един насилник. Няма как. Ще роди още един лъжец, още един мошеник… Има едно състояние на безсилен гняв, това е много детско състояние, когато си стискаш малките юмручета и не можеш да промениш нещата, независимо дали си прав. Просто не можеш, по-слаб си, мускулно си по-слаб. Проблемите с деца, това са сексуално насилие, инциденти с деца, със сираци, инциденти с педофили. Аз имам списък с всичко това и го предоставих в Брюксел, отбрани случаи от последните три години, които не се решават, от две години се влачат по съдилищата. Това са процеси с изключителна важност. Не можем ли да въздадем справедливост за децата, това означава, че нагоре е абсолютно ясно. Защото един прокурор, един съдия, айде нека да вземе пари за нещо, някаква облага да има, от някакво нормално дело, съдят се престъпници, сигурно там хората се изкушават, но когато става дума за деца, ще вземеш ли от педофила кинти, за да оправдаеш педофила?

- Ставаш по-виновен от самия педофил?

- Да, ти ставаш съучастник - не, ами съквартирант в неговия казан в ада, на бавния огън. Имаме информация, че делото Кузов отива към оправдаване на Кузов. Ще кажат, че съдиите не са виновни, отказали са се всичките свидетели, днес (б. а. - миналата седмица) го разбрахме това, сменени са пет прокурора. Някой успя да спаси Кузов. Кузов работеше през цялото време във Вътрешната комисия, той работеше да спаси себе си. Вътрешната комисия можеше да упражнява давление над хора, които са прокурори, най-малкото той можеше да бъде информиран какво се случва. Защото той четеше неща, които обикновените хора не могат да четат.

- Как живееш с това, как ти действа?

- Ама аз наистина го приемам като процес, а не като акт. Ти не можеш да отидеш и да убиеш педофила. Сигурно е много готино, но не бива да си слагаш такъв грях на себе си. Аз съм християнин. Педофилът е много болен човек. Ти един път може да го оправдаеш, но той не може да живее като обикновен човек. Той ще цъфне пак. И съдията, който го оправдае и прокурорите, които се сменят, и те ще цъфнат пак. Те някъде ще цъфнат, това е. Трябва да сме търпеливи. Не можем да ги убием, не бива да ги убиваме. Не можем ние да раздаваме правосъдие. Но има неща, които знаем, и се отвращаваме от това, което се случва. Вече идва, казано на американски, „too much” (б. а. - твърде много).

- Направи страхотно интервю с Лили Иванова, която иначе е доста дистанцирана, не говори много за себе си. Как успяваш да предразположиш събеседниците си, да ги накараш да излязат от черупката?

- Ами, между другото, не е с любезничене… С всичките си обекти се опитвам да говоря много хъшлашки. Хората харесват да им се говори честно. В една държава, в която телевизорът нищо не ти казва, политиката нищо не ти казва, вестникът рядко ти казва нещо, жена ти те лъже непрекъснато, дъщеря ти не иска да те вижда, в един момент идва някой и ти говори на нормален език. И ти казваш: „Ей, ще имам приятел за 15 минути.” Нещо такова е, подкупвам ги. Тук ме критикуват, че аз не харесвам естрада, а правя интервю с Лили Иванова. Естрадата въобще няма нищо общо с Лили Иванова. Житейската история на Лили Иванова е такова нещо, каквото не можете да си представите. Тя е страхотия. Кой какво пял, кой колко е свестен, това няма значение. Разбира се, тя е единствената задържала се в две епохи, защото нямаше кой да я бутне от върха. Но, разбираш ли, под лъскавата част има един човек. И неговата история е сто пъти по-готина от всякаква Джоконда. Леонардо да Винчи е бил хомосексуалист, неговата история е сто пъти по-интересна от това, което е нарисувал. Разбира се, хората гледат по-лъскавата част. Но ние отваряме пердето, завесата по малко и за другата част..

- Какви са спомените ти от ерата на „Егоист”, липсва ли ти това време?

- Чудо. Липсва ми, защото няма такова списание. Никъде не ми липсва свобода, но свободата там беше повече. Правехме каквото си искаме за никакви пари. Но то е като всяка младост, като носталгия.

- Миналото лято направи серия репортажи за българските емигранти в Европа, какво те накара да тръгнеш натам?

- Ами аз твърдя, че най-читавите хора са избягали или са на път да избягат, между другото и много нечитави са избягали, и уцелихме, без да искаме, най-големия рейтинг на света. Във всяка фамилия има по двама-трима, избягали на гурбет, децата се гледат от бабите. Хората между 20 и 50 години са там. В Италия е пълно с наши жени на по 60 години.

- Така наречените от теб „дедогледачки”?

- Дедогледачки и бабогледачки са те. Това е някаква жена, която си гледа връстничката. Едната помага на другата. А те би трябвало да си помагат взаимно, защото и двете едва ходят. Тези активните са там. Не знаехме, че е толкова важно. Никой не снима това, никой не пише за това. Половината България вече се е изнесла да бачка в Европа. Ще има и друга, следваща вълна, защото има инфлация, има големи проблеми. Кое ме накара? Любопитството. Абсолютно случайно е. Ти ако мислиш, че нещо ме кара да търся педофили… Ами то изскача пред тебе, изскача пред теб детето и ти казва: „Така и така…” После идва и ти казва: „Ааа, той е добър човек.” Много обичаме тираните си, ние сме жертви, които са влюбени в тираните си, съешаваме се, съвокупляваме се с тираните си. С този, който ни депримира, депресира. Ние искаме да получим някой лев за мръсната тайна, която пазим заедно с някого от тираните си.

- Учуди ли те нещо, случи ли се нещо неочаквано по пътя?

- Да. Искахме да си поръчаме проститутки, да се направим на клиенти и да ги интервюираме, Но не стана, те гледат „Нова телевизия”.

- И ви разпознаха?

- Не само, че ни разпознаха, ами ние направихме и друг пиниз - опитахме се да прокараме Мария, моя партньор в този проект, все едно си търси работа. Обаче пак ни усетиха. И дойдоха там едни, доста сериозни мутри, от малките мутри, да питат какво искаме. „Искаме да си говорим с вас”, „Е що не казахте, може да си говорим, к’во.” Дори пари не поискаха, че и кокаин извадиха там… Въобще българите са моторът на прогреса в Европа, трябва да ти кажа (смее се). Но самият той, мутрата, ми даде интервю. Всеки е изкушен да каже истината. Не толкова заради славата, защото той не получава слава, ние му крием лицето, не се знае кой е точно. Колкото и да си обичаме тираните, колкото и нечитави хора да сме, навсякъде, във всеки човек, е програмирана идеята „искам да кажа истината”. Питаш за едно убийство и всички си мълчат, по едно време идва един и казва, „абе, аз ще ти кажа” и започва да говори… Всеки го сърби да каже истината, има вътрешен подтик, божествен подтик да казва истината. Достатъчно е само да имаш доверие към този, на когото го казваш.

- Българските политиците май са лишени от такъв вътрешен подтик?

- Те са в друга пещера, друга пещера, в която се говори на мета език. Те вече са длъжни да говорят друг език. Друг език, който е затапил истината. Но насаме и те говорят истината.

- Самият ти си бил гастарбайтер в Германия в студентските си години. Мислил ли си да емигрираш, да заживееш в чужбина за постоянно?

- Аз избягах два пъти, един път в Германия, един път в Америка…

- И се върна…

- Ами реших, че е по-добре глашатай на село, отколкото носач на кафета в министерството, в Америка, някъде в Световната банка. Световните чиновници са много неприятни също, но поне имат визия какво да се прави. У нас имат визия само какво да гепят. Бягал съм, ама ме мързи да почвам отначало (усмихва се). Може да се наложи. Вече живеем в най-голямата държава на планетата.

Нели Томова, e-vestnik.bg