Кирил Кадийски: Има ли нещо свястно в България, неоплюто? Или за напразните усилия на завистта...

- Честита награда, г-н Кадийски. За една година за една и съща книга - „Ад” на Данте” - двете най-големи награди за преводна поезия: специалната награда на Съюза на преводачите и „Хр. Г. Данов“. Удовлетворен ли сте?

- Удовлетворен съм, че успях да завърша този свой труд и че той се радва на голям интерес от страна на читателите и на специалистите. Наскоро в култовото културно пространство „Каза либри” имаше отново представяне на книгата, при пълен салон направихме разговор с Лиза Боева, а неподражаемият Ицко Финци беше в стихията си – прочетe откъси от поемата така, че за сетен път се убедих колко богат език е българският.

Наградите са хубаво нещо, но никога не са ме блазнили, за мен е къде по-важно какво е написала проф. Клео Протохристова за превода и какво Лиза Боева – че появата на този превод трябва да бъде отбелязано като
културното събитие на последните 50 години.

- Докато договаряхме това интервю, споменахте за някаква „полемика”, разгоряла се наскоро във фейсбук във връзка с номинацията ви.

- Нямаше да се намесвам, но приятели и познавачи на материята, специалисти в областта, ми се обаждаха да ми кажат, че не става въпрос само за аматьорщина, нито за някакво желание да се възбуди принципна дискусия по проблеми на поетическия превод. А за желание и изд. „Колибри”, и моя милост да бъдем омаскарени. Не участвам във Фейсбук, но ми изпратиха „дикусията”. Страстите са били отключени от ироничен пост на главната редакторка на изд. „Лист“ Гергана Димитрова, не я познавам не само в личен план, но и като публична личност не ми беше известна до тоя момент. От това, което видях, тя наистина отправя необосновани обиди, но по-шокиращото е, че ме обвинява в „кражба“ на предходни преводи. Трябва наистина не само да не си никакъв професионалист, но и да нямаш никакво чувство за реалност, за да се насадиш на пачи яйца по тоя глупав начин. Сега ще има да ги мъти. Но да не се губят читателите в догадки, позволете ми едно ”копи-пейст”:

„Преводачите в България са герои. От 70 години водят битки да се превежда на български от оригиналните езици - имаме преводи от виетнамски, новонорвежки, дори от някои диалекти. И след всичко това стигаме до днешния ден, когато някой решава да закачи на колана си Данте, Кавафис, Шекспир без да знае италиански, гръцки и английски и нарича това превод, а когато леко го притеснят протестите, го нарича интерпретация. Но този същия човек получава номинации за превод за тези интерпретации, които всъщност може да се разглеждат като кражба от преводите на хората, превели тези произведения преди него. Чакаме сега интерпретации на Омир, Гьоте, Библията, Корана и Панчатантра, може и Конфуций и Лао Дзъ. И още номинации и награди за превод.“

Както казах, щях да отмина с безразличие размяната на непрофесионални мнения от хора, желаещи да бъдат забелязани (сега „издателката” ще има да се чуди как да се скрие), ако не беше налице един доста тревожен симптом. Не може да не ви направи впечатление, че постът на въпросната дама е от 14 юни, тоест 2 дни преди присъждането на наградите „Хр. Г. Данов“, за която преводът на „Ад“ се конкурира с книга на нейното издателство. Както се казва, коментарът е излишен. Ако перифразираме една класическа творба: „Напразните усилия на завистта”. Може и по-инак и пак ще бъде вярно: „Напразните усилия на глупостта”.

- Все пак, може би става дума за някакво изключение?

- Може ли в една корумпирана държава и нравите в литературата, а и въобще в изкуствата, да не са покварени (спомнете си случая Морфов). Преди време подобен „спор“, но по-мащабен и по-ожесточен се разгоря в преводаческите среди във връзка с номинацията на превода ми на „Ад“ за специалната награда на СПБ, завършил, слава богу, както подобава, благодарение на енергичната намеса на изтъкнати специалисти в областта ислед единодушното гласуване на членовете на Съюза. Аргументът на рецензентката Нели Раданова (тя изобщо не е специалист в областта на поетическия превод), ако изключим користен момент, какъвто е очеваден
при сегашния случай, е повече от непрофесионален, дори е леко смешноват.

Моят превод не трябвало да се допуска до състезанието, понеже видите ли, на корицата пишело „претворил”. Наложи се асове като Владимир Атанасов и Галина Меламед да обяснят на въпросната си „колежка” (ако не се лъжа, била от НБУ), а и на поддръжниците на тази теза, че претворяването е по-висша степен на превод. Мисля, че някъде – може би в моите лекции по поезия и поетически превод – бях писал, че щом имаме пренасянето на една ТВОРБА в друга езикова среда с амбицията ново произведение също да е ТВОРБА, няма как действието на не се нарича ПРЕТВОРЯВАНЕ. Стига, навлизаме в професионални води, не ми се гледат труповете на литературни удавници.

- Пиперлив ви е езикът. Дали това не е причината за много от нападките към вас?

- Пиперът не е лошо нещо. Магелан си бил изплатил цялата експедиция, като донесъл в Европа един чувал черен пипер. Всяко зрънце струвало една жълтица. В умерена доза пиперливият език може да подобри литературния вкус. Защо не си зададете въпроса дали г-жа Гергана Димитрова не е пресолила манджата. От страх да не би някой да си помисли, че вдига пара, за да повлияе на журито на наградата „Хр. Г. Данов“, а не че основната й болка са нивото и проблемите на поетическия превод, пък и окуражена от „доктори”, които макар и да не са гениколози, не биха имали нищо против да хвърлят един поглед, тя минава и в друга атака и този път решава да разгроми поетическата версия на „Стихотворения“ от Кавафис, понеже и тук може да си упражни перото. Но тук спорът малко запецва и не става ясно (и на нея самата не й е ясно!) като какъв точно се явявам – преводач, редактор или нещо трето. А нещата са много прости и отдавна известни и на преводачи, и на издатели. Извинението, че е отскоро в бранша, не пречи някой да я попита: когато все още усвояваш материята, защо се изказваш по въпроси, които - отгоре на всичко - отдавна не изискват дискусия. На нея обаче болката й е другаде: защо на корицата стои само моето име, а не и това на Иван Б. Генов. Ами много просто е, г-жо: издателството е поръчало дословния превод на Иван Генов и той го е направил, нещо, което е отбелязано навсякъде, където трябва. И тъй като издателството публикува „поетическата версия“, дело на друг човек, както се изразявате, естествено е името на този друг да бъде там, където то намери за добре.

Но г-жа Димитрова се разпалва от подакванията на люде, също толкова несведущи по тия въпроси, и продължава да затъва в тинята. Вече се вживява в ролята на „традуктолог” и не само назовава нещата с „истинските” им имена, тя прави и обобщения: „Не са преводи, първо, и второ Кавафис, Данте и Шекспир имат чудесни преводи на български“. Разбирай - кому е нужно да се правят нови преводи, лед като има такива вече и тя ги харесва. Как ще коментирате такова категорично изказване на човек, който не е превел и един ред през живота си? А може би още по-точно ще е да се каже: не е прочел и един ред поезия.

 

- Напоследък се забелязва една тенденция на омаловажаване на значимото дело на Валери Петров. Как ще коментирате това явление сред псевдолитературните среди?

 

- Има ли нещо свястно в България, което да не е своевременно оплюто. Коя всъщност е въпросната госпожа, че да обяснява на професионалисти неща, за които само е подочувала? Не е ли трогателно: „Човек, който знае езика и помага на преводача. Валери Петров например е използвал подстрочник за преводите на Шекспир, защото не е знаел английски“.

Откъде е тази (само)увереност, откъде знае тя какво е знаел Валери Петров, какво знам аз, какво знаят много от колегите, които са се посветили на това „високо изкуство” – превода на поезия?! Дали това не е папагалско повтаряне на чужди мисли, отклик на позастарелите мераци на посредствени „творци”, които се самозалъгват, че като принизят големите и безспорни фигури в нашата култура, те ще изскочат на преден план? Ето ТОВА СЕ ПИТА, понеже тук ТОВА Е ВЪПРОСЪТ не върви! Аз съм общувал с големия майстор Валери Петров, неподражаемия версификатор, колега и приятел бях с дъщеря му Бояна Петрова, за известно време бяхме съседи, нееднократно бях канен у тях. В неговата „библиотечна бърлога” не можеше да се влезе от книги, въртящата се етажерка накрая сигурно се е разпаднала от огромните томове на „Шакеспеаре”, както се шегуваше той, от речници на различни езици... Стига вече, не ми се говори, докъде сме паднали – полуграмотни и неграмотни люде, които с мъка свързват думите в изречение, да се гаврят с колоси на българския дух... И видите ли, думата подстрочник била руска – разбирай , самият подстрочник е нещо лошо, неприемливо. Каква политкоректност!

- Кажете нещо за финал? Ако искате да спрем дотук...

- Ще спрем, разбира се. Но въпросът е кога те ще спрат?! Няма ли да имат край тези апокалиптични времена, докога обществото ни ще е обладано от тази разрушителна стихия, да се развенчават авторитети, хора с посредствени възможности да искат реванш. На какво реванш? За какво?

Стига се дотам, да се аргументират общоизвестни истини и отдавна утвърдени стандарти. Доказва го и този ялов „спор“, който прилича повече на чесане на езици, отколкото на литературна полемика. Толкова ли е спаднало нивото сред хора, които би трябвало да принадлежат към националния елит?

Книгоиздаването има и културна мисия, освен че е арена за неуспели другаде амбиции. Особено пък когато се самоопределяш като „издателство за качествена литература“, нямаш право да словоблудстваш. Защо толкова често някои възбуждат спорове за неща, които от десетилетия са възприетив гилдията? Явно фейсбук е място, където безнаказано можеш да охулвашхора с доказан принос към българската култура. Да се саморазправиш с конкуренцията.

Безнаказано ли?

Въпросите зададе Красен Бучков