Момчил Методиев: Митрополити донасяли на ДС и тайната на изповедта

Момчил Методиев е доктор по история от СУ „Св. Климент Охридски“. Редактор е на списание „Християнство и култура” и изследовател към “Института за изследване на близкото минало”. Работил е по Проекта за историята на Студената война на Института „Уудроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ. Автор е на книгите „Папите и тяхната империя – ІI-VІІ век” (2002) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” (2008), както и на новоизлязлата „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава” .

Интервю на Мая Стоянова

- Г-н Методиев, наскоро на книжния пазар се появи изследването ви „Между вярата и компромиса”, съществуват ли още тайни за ролята на Българската православна църква (БПЦ) през годините на комунизма?

- Българинът не знае много за този период. Дори и аз, когато започнах да търся материали за моята книга „Между вярата и компромиса”, бях съвсем неподготвен. Предварителната ми представа от фактология и конкретика беше много ограничена. В църковните среди има знание както върху конкретни въпроси, така и върху конкретни проблеми и събития. Когато обаче тези данни не са подплатени с документи, те често се превръщат в слухове и интриги, както се получава в една затворена общност, в каквато се превръща БПЦ в годините на комунизма. От друга страна, в официалните архиви винаги се обръща внимание само на хора, които са успели да се качат по йерархията, а тези които са били в несъгласие с официалната политика, не се споменават в документите.

 Повече информация има за конкретни архиереи, които са близки до държавата и те имат възможност да бъдат публични и видими. В архивите почти не се споменават църковните общности, които нямат пряка връзка с висшата църковната йерархия и които по някакъв начин се съпротивляват на режима и представляват някаква алтернатива. Отговори на много въпроси от църковната история се съдържат в архивите на ДС и в конкретните разработки срещу висши духовници с антикомунистически настроения, станали жертва на комунистическия режим, към които проявявам особен интерес като изследовател и за които обществото почти нищо не знае.

- Документирано ли е срастване на Църква и държава по време на комунистическия режим?

- Това според мен е един от големите проблеми на църковната история през този период. Много често се говори за срастване на държавата и църквата, но аз не съм съгласен с тази теза, дори смятам, че не е вярна. Публичните изяви на близките до държавата архиереи на пръв поглед дават известни основания за подобно заключение. То обаче не е много коректно, най-малко заради обстоятелството, че до края на комунистическия период в Светия Синод са представени две групи архиереи. Едните са т.нар. реакционери - митрополити, които се опитват доколкото могат да противодействат на натиска на комунистическата държава.

Другите са т.нар. прогресивни митрополити, които са близки до държава и партия. В различни периоди във втората група в Синода, който през годините се състои от 10-12 митрополита, попадат от 3 до 5 души. Затова не би могло да се говори, че целият Синод е сраснат с държавата.

- Какви са били отношенията между патриарха, Тодор Живков и държавните институции?

- От документите, които съм прегледал е видно, че между патриарх Максим и Тодор Живков е имало само една единствена официална среща, състояла се в началото на 1979 година. По принцип патриархът и първият секретар на БКП избягват да се срещат. Когато е имало предложение за среща, Комитетът по църковните въпроси предпочита да я отклони. По този начин той иска да запази своите монополни позиция при решаване на проблемите с Църквата. Без съмнение обаче държавата в определени моменти е изразявала някакви жестове на уважение към двамата патриарси – Кирил и Максим, в които винаги има известна политика. Например, когато патриарх Максим е награден с орден “13 века България” през 1984 година.

Предварителното решение на Политбюро е било Максим да получи орден “Георги Димитров”. Отказът от него бил аргументиран с това, че този орден е натоварен с политическо съдържание, което го прави неподходящ за български патриарх. В същото време митрополитите Калиник и Панкратий получават орден “9 септември”, което, дори от чисто формална гледна точка, е белег за близостта им с държавата. Любимият ми документ, който добре илюстрира отношенията между патриарха и държавата, е свързан с посещението на патриарх Максим в Америка през 1978 година. Посещението е много подробно проследено от всички държавни институции, включително и от Държавна сигурност (ДС). Когато патриархът се връща в България, той пише доклад, в който прави официален подробен отчет на визитата.

От друга страна, другите членове на делегацията - Панкратий Старозагорски, Калиник Врачански, Филарет Видински, Тодор Събев и Васил Велянов, пишат поверителен доклад до „др. Любомир Попов, председател на Комитета по църковни въпроси”. В него се изказват упреци затова, че Максим е бил неподготвен за срещите. От архива на ДС е видно, че двама от членовете на делегацията след това информират за резултатите своите водещи офицери.

Информация за посещението дава и резидентурата във Вашингтон, а накрая Шесто управление на ДС обобщава цялата документация в един обширен доклад. Едно от обвиненията към Максим в този доклад е, че със стъпването си на Американска територия е наредил да му събират всички съобщения във вестниците, в които го обвиняват, че е комунист, за да може след това да ги използва като аргумент срещу държавния натиск в България.

- Намесва ли се е пряко комунистическата държавата в църковните работи?

- Държавата се старае да не се меси директно в делата на църквата и това е факт. Според мен тя по-скоро се опитва да манипулира работата на висшия клир и решенията, които се вземат от Светия синод. Редица документи показват, че Комитетът по църковни въпроси се опитва чрез 2-3 митрополити да уведомява Синода какво трябва да бъде решението и така да манипулира техните решения. А в самия Синод е достатъчно добре известно каква е връзката на тези духовници с държавата, заради което и мнението им тежи повече, отколкото на останалите членове. Има обаче моменти, в които има грубо вмешателство на държавата в църковните работи. Това става по време на митрополитските избори, които са особено важни, тъй като митрополитите са пожизнени.

Демократичната процедура на избор по това време е премахната, а имената на кандидатите се съгласуват между държавата и патриарха. В няколко случаи дори се пренебрегва мнението на патриарха. Показателен е случаят с избора на Старозагорския митрополит Панкратий през 1967 година. Най-тежкият конфликт в това отношение обаче е през 1974, когато през главата на патриарх Максим е избран Калиник за Врачански митрополит. Другата груба намеса на държавата без съмнение е активната атеистична пропаганда, която върви в обществото като последователна държавна политика, довела до маргинализиране на Българската православна църква.

- Въпреки това обаче режимът използва Църквата, за да прави реклама на социалистическата система.

- Това е абсолютно вярно. Основната насока, в която държава използва църквата е т.нар. икуменическо движение. То представлява диалог между различните християнски деноминации. Институализирано е официално в началото на 1948 г. със създаването на Световен съвет на църквите /ССЦ/. БПЦ отначало отказва участие в този съвет заедно със всички църкви на социалистическите страни и се присъединява към ССЦ чак през 1961 година. Това по същество поставя цялата икуменическа дейност на църквата под контрола на държавата. Държавата се опитва да превземе ССЦ, като го използва за свои пропагандни цели в страните от Третия свят. До голяма степен тази задача е била изпълнена, за което свидетелстват много документи.

Още в началото на 1960 г. Първо главно управление изпраща телеграма до почти всички резидентури, в която обяснява, че ССЦ вече е „обект на проникване” и изисква от тях да започнат да събират информация за организацията. Минава се през първите специализанти в ССЦ - двама българи, богослов и духовник, единият от които още тогава, а другият впоследствие, стават сътрудници на ДС. От гледна точка на държавата, икуменическите специализации се явяват трамплин за по-нататъшно развитие. Освен това цялата работа по икуменическите работи е концентрирана във Външен отдел на БПЦ. Той става самостоятелен от Синода, контактува директно с Комитета по църковни въпроси, дори в един момент се обсъжда въпросът да му бъде предоставена и самостоятелна сграда.

Председател на този външен отдел от началото на 70-те години до края на комунистическия режим е митрополит Панкратий, който бе оповестен официално като сътрудник на ДС. Интересно е това, че ССЦ критикува един единствен път ограничението на религиозните свободи в СССР, дори не в България. В същото време непрекъснато порицава различните вероизповедания в САЩ и Западна Европа, излиза с политически декларации за положението в Близкия изток, расовата дискриминация и подобни проблеми на Запада. С други думи, ССЦ изпълнява в много голяма степен очакванията на социалистическите държава да бъде пропагандно оръдие на комунистическия режим.

- Твърди се, че само ден след смъртта на Кирил Максим е назначен за патриарх с решение на ПБ на БКП. Открихте ли такъв документ?

- Точно така. Веднага след смъртта на патриарх Кирил на 7 март 1971, има решение на Политбюро на партията от 8 март, да бъде поддържана кандидатурата на патриарх Максим, тогава Ловчански митрополит. Това предложение е внесено от председателя на Комитета по църковни въпроси Любомир Кючюков. От формална гледна точка в този избор има намеса на Политбюро. От друга страна, не може да се каже, че това е бил по-лошия вариант за избор на патриарх. Потенциално силните кандидатури са били две – на Максим и на Невкопският митрополит Пимен. Няма никакво съмнение, че Ловчанският митрополит е бил считан за достатъчно лоялен към режима. Силата на съперника му Пимен била в това, че бил близък на патриарх Кирил и много предан на други държавни институции, които не мога да назова в прав текст, но се подразбират.

Пимен има още едно предимство. През 1952 г., когато е избран за митрополит, с неговия глас силите в Светия синод се обръщат в полза на патриарх Кирил и комунистическата държава, тъй като преди неговият избор Кирил разчита на 4 от общо 9 гласа в Синода. Същевременно в края на 60-те и през 70-те години тече същинска институционална война между Комитета по църковните въпроси и МВР. В края на 1971 Любомир Кючуков пише обширен доклад, в който се оплаква от намесата на МВР в църковната политика. Най-вероятно Кючуков избързва да вкара кандидатурата на Максим, опитвайки се вероятно по този начин да ограничи евентуални външни намеси в начина по който ръководи Комитета по църковни въпроси и съответно – в църковните дела.

- Освен близки до властта в клира е имало и бунтари, кои са най-изявените сред тях?

- До края на комунистическия режим в Светия синод са представени и т.нар. реакционни митрополити. Техните най-известни представители са митрополит Паисий Врачански, починал през 1974 и Варненският митрополит Йосиф, който умира в края на 1988 година. Има един много интересен донос срещу Йосиф. В него става дума за среща в Драгалевския манастир между патриарх Максим и членове на синода с Руския патриарх и членове на руския синод. По време на разговорите митрополит Йосиф остро се изказва срещу начина по който се води икуменическата политика от църквите в комунистическите страни. В прав текст казва, че Руската църква трябва да се върне към своите мистични корени. Говори, че православието е “разбита команда”. А когато изпращат гостите от СССР, се стига до голям скандал между българските духовници. Тогава митрополит Йосиф заявил в прав текст :“За какво свобода на изповеданието говорите, остава само да ми дадете бесилото”.

 Доносът е написан от човек, присъствал на разговорите, който се опитва да докаже колко нелоялен към комунистическия режим е Йосиф. В същото време има редица документи, които удостоверяват, че за някои свои становища и решения по църковните въпроси патриарх Максим се е криел зад мнението на реакционерите и конкретно зад митрополит Йосиф, примерно, когато убеждава Политбюро да бъде издадена Библията.

- Какво е било отношението към тях, имало ли е репресии или скалъпени процеси?

- Още от самото начало държавата възприема към т.нар. реакционери изключително внимателна политика. Това до голяма степен се дължи на факта, че това са архиереи, които през 40-те и 50-те години са били изключително обществено влиятелни и силни фигури. Затова физическите репресии към тях биха се отразили на отношението на вярващите към новия режим. Физическото убийство на Неврокопския митрополит Борис 1948 г. е единичен случай, към останалите се води една много внимателна политика. Когато обаче възникне същински конфликт, репресиите са насочвани към по-ниските нива в епархията. Това естествено рефлектира върху чувството за отговорност на самия митрополит, тъй като той реално няма възможност да защити тези хора.

Показателен е примерът със скандалния избор на Врачанския митрополит през 1974 г. Първоначално за митрополит бил избран епископ Арсений. Изборът е касиран, за митрополит е назначен епископ Калиник, а Арсений е изпратен в Бачковския манастир на заточение. При този скандал най-много пострадват секретаря на митрополията, който е уволнен. Същото се случва и с голяма част от митрополитските избиратели, от чийто глас зависи избора на митрополита.

- Казвате, че в онези години доносите на ДС са замествали жълтата преса. Каква информация съдържат, доколко е достоверна?

- Това, което прави впечатление е, че ДС е събирало всякакъв тип лична информация по отношение на Църквата. При определени ситуации тя се е разпространявала за конкретни лица. Произходът на не малка част от клюките, които се носят за висши духовници, съм сигурен, че трябва да се търси в архивите на ДС, защото оперативните работници имат желание и навик да събират точно такъв тип информация . Тя просто се записва, достоверността й не се подлага на съмнение и след като е записана, някой започва да я разпространява.

- В архивите попаднахте ли на документи, които са шокиращи?

- Има редица документи, които наистина ме шокираха. Бях истински отвратен от един документ от 1949 година. В него се прави характеристика на всички членове на висшия клир на БПЦ в този момент. Списъкът включва имена не само на митрополити, но и на епископи. От него се вижда, че са били обсъждани не само политическите им пристрастия и убеждения, но и чисто човешки слабости. За всеки един от тях има по един абзац, в който са описани неща, които изглеждат невъзможни, абсурдни. Изумителни за мен бяха документи, от които е видно, че дори тайната на изповедта не е била спазвана от страна на конкретни митрополити, което силно ме разтресе.

 Най-стресиращо обаче е това, че много от документите свидетелстват за едно целенасочено и до голяма степен успешно усилие на държавата да разграничи църквата от обществото, като затвори свещениците в храмовете. Всичко, което те правят извън църквите, е окачествявано като религиозна пропаганда. Много интересен в тази връзка е един случай от края на 60-те години със свещеник в Ловчанска епархия. Този човек много съвестно си е изпълнявал задълженията на църковен служител. Това става повод местният партиен секретар да му отправи предупреждение, че ако продължава да прави църковни кръщенето и погребения, децата му няма да си намерят работа. Това наистина се случило след няколко години. Тогава свещеникът изпраща писмо на своя митрополит. В него пише, че никога не е очаквал, че ще настъпи ден, в който да го убеждават да не си върши работата, за която е учил. И тъй като „имал известен страх от Бога, се чудел как да устои на тази съблазън”, каквито са точните му думи. Това е едно към едно политиката на държавата – свещениците да не вършат нищо.

 Имам и един любим цитат на човек от Комитета по църковни въпроси, който казва в началото на 80-те години, че “най-добрата работа на един свещеник е да бездейства”. Защото когато бездейства, той стават удобен обект на компрометиране.

- В тази политика ли трябва да търсим причините за състоянието на Църквата и дълбоката пропаст между нея и общество днес?

- Според мен огромна част от днешните проблемите на БПЦ се дължат именно на това, че църквата целенасочено бе отделена и изолирана от обществото. Много съществен е фактът, че преди 1944 г. голяма част от българските архиереи са обучавани на запад, знаят по няколко чужди езика, имат добро богословско образование. За архиереите след този период трудно може да се каже, че се отличават с особено богата духовна култура и дълбоки познания. В същото време днешните служители в църквата и нейната йерархия мислят различно и говорят на език, който е неразбираем за обществото. Нещо повече, църквата не търси път към хората, не прави достатъчно усилие нейните послания да бъдат преведени на по- достъпен и разбираем език. Същевременно обществото има към църквата свръхочаквания, които трудно могат да бъдат изпълнени. В това е най-важният проблем на БПЦ днес и ако той не бъде решен, тази пропаст трудно ще бъде преодоляна.