Проф. Знеполски: Елитите на БКП и службите бяха наясно с промяната

Ивайло Знеполски е професор в СУ "Св. Климент Охирдски" и във Висшето училище по социални науки в Париж (ЕНЕSS). Той е инициатор и ръководител на форума "Софийски диалози" и заместник председател на IASS (Международна асоциация за семиотични изследвания). От 2005 г. е директор на Института за изследване на близкото минало.

Изследователските му интереси са свързани със семиотиката, комуникации, философия на езика, теория на киното, история на българиските елити, културни противоречия на посткомунизма. Той е автор и на първата съвременна теория за българския комунизъм.

Интервю на Мая Стоянова

- Проф. Знеполски, преди няколко години създадохте единствения досега у нас Институт за изследване на близкото минало, защо фокусирахте вниманието си върху историята на властващия комунизма, продължавате ли да проучвате тази тема?

- Преди всичко дълбоката убеденост, че едно общество може да продължава напред само, ако е в състояние да направи равносметка на пътя, който е изминало. Това убеждение беше подкрепено от познанието, което имам върху развитието на западноевропейските общества след Втората световна война, които се развиха по един изключително успешен начин, постигнаха голям икономически напредък и консолидация. Там не се колебаеха да говорят открито и да направят критична равносметка.

Института за изследване на близкото минало бе създаден през 2005, тоест 16 години след промяната. Но през тези години в българското общество не се появи каквато и да е инициатива, било от страна на държавата, при правителствата от всички цветове, да се инициира академична или гражданска структура, изследваща близкото минало.В началото на прехода, в хода на политическите битки бяха изговорени доста думи за комунизма и престъпленията му. Но всичко това беше в ключът на бързо преходния политически дискурс, който цели по-скоро уязвяване на конкретен политически опонент, отколкото да засегне същността на явлението.

И най-накрая, но не на последно място, подтик за създаване на Института беше и констатацията, че много от порочните практики и манталитетни нагласи от миналия режим се възпроизвеждаха в новото време. Както казваше Адам Михник – най-страшното на комунизма е тава, което идва след него. Имам предвид разпадане на насилствено налаганата социализация, атомизирането на обществото, затварянето на хората в себе си или тесни клиентелистки кръгове, егоизма, конюнктурното и конформистка поведение. Освободеното от идеологически принуди и предубеждения съзнание се поддаде на консумативни модели от най-лош тип, “разкрепостяването” на нравите се изроди в открита пошлост, обществото губи ориентации в изграждане на ценностни йерархии. Комерсиално или конюнктурно ориентираните медии налагат модела на псевдоелити, непосредствено отговорни за опошляване на културното пространство.

- Защо в годините на прехода и историци, и политици предпочетоха да не се говори открито за комунистическото ни минало, кой имаше нужда от подобно мълчание, какво загубихме от това?

- В началото страхът беше в основата на блокираното говорене за комунизма, а по-късно – някакво неудобство, доколкото всички в някаква степен се чувстваха насилствено превърнати в един вид съучастници на режима, понеже, за да съществуват, бяха принудени да приемат неговите правила на играта. След това, целият преход мина под знака на един голям компромис, излъчващ скритото внушение, че зад външните промени битуват скрити форми на господство, че старите елити продължават да са в центъра и да контролират положението. При тази ситуация българите, които десетилетия са свикнали да се ориентират по силните , подсъзнателно, инстинктивно усещаха, че да се говори за комунизма не е особено желателно, че това не се котира добре. За голямо съжаление в голяма степен се оказаха прави – поведението на медиите всекидневно го доказваше, както впрочем и политическия процес.

Един прост пример: Институтът за близкото минало създаде една изключителна книжна поредица, озаглавена «Минало несвършено», без аналог, по мнението на чуждестранните ни партньори, в други страни от Източна Европа. Но в медиите - печатни и електронни - тя не намери никакъв отзвук. Те се занимават с мемоарите на Батето! Добре щеше да бъде да имахме една стотна от времето или страниците отделяни за, която и да е от фолк певиците или манекенките с бурен личен живот. Този факт показва, че в обществото продължава да съществува един невидим информационен филтър. Алтернативното предположение е по-страшно – че безразличието, цинизма и опростачването са се превърнали в норма.

- Какво представлява всъщност тази непозната библиотека?

- Тя наброява вече 18 тома (последните три излизат по книжарниците през октомври и ноември), а в процес на изследователска работа са още 5. В тях на базата на богат архивен материал и с методите на модерната историография са изследвани и представени различни аспекти на комунистическия период – политическа история, идеологическа доктрина, политическа система, репресивен апарат, икономика, култура, социален живот, православната църква, образователните практики. Специално внимание отделяме на устната история на комунизма. На нея са посветени 4 обемни тома: «Върху храстите не падат мълнии», «Белене – място на памет?» и двутомника « Това е моето минало – спомени, дневници, свидетелства 1944-1989». Думата е дадена на хората, чийто живот е протекъл през това време. Своеобразна кулминация на усилията на изследователския колектив около Института е написването на обемистия колективен труд «История на Народна Република България. Режимът и обществото». Това е първата по рода си публикация от този вид.

- Проф. Зенеполски, преди две години излезе книгата ви “Българският комунизъм”, миналата година направихте изложба за лагерите на смъртта. Докоснали сте се до много документи, вещи, чули сте покъртителни истории на жертви. Попаднахте ли на информация, която ви шокира?

- Изследователят не трябва да се шокира, а да се стреми да разбере и анализира. В двутомника “Това е моето минало» са публикувани собственоръчно написаните спомени или части от автентични дневници на хора, живели през комунизма. Текстовете получихме по линията на обявен от Института конкурс. Отзоваха се повече от 100 души. От тях подбрахме 41, условна казано, житейски разказа. От различни позиции, разкриващи различни съдби. В обществото не съществува консенсус в отношението към близкото минало. На конкурса се отзоваха не малко хора, чийто живот е преминал изключително успешно по времето на комунизма. Всички те са с беден селски корен, без изключение произхождат от социални низини на пред деветосептемврийска България. В новите условия техният произход и биография се оказват изключително печеливши, получават шанс за по-добър живот, построяват къщи, изучават децата си, с една дума реализират се в живота. За тях това е едно изключително успешно време. Друга част житейски разкази показват хора, от самото начало обект на репресия, тъй като са били заможни, или не са приемали комунистическата идея, или са казвали нещо накриво, например, срещу дребен партиен функционер. Те имат драматична и жестока съдба – изключени са от активния живот, отказано им е образование, едни преминават през лагери, други са изселени, конфискуват имуществото им. Има и трета категория хора, които не са свързани с комунистическата власт, тоест – имали са неутрална позиция и дистанцирано отношение към политиката, нито облагодетелствани, нито репресирани – защитени в битността? си на необходими стопански експерти. Историите на тези три различни категории хора разкриват различни варианти на успеха, както и различни варианти на репресията.

Получената картина е изключително интереса тъй като показва причините, корените на одобрението за комунистическия режим на не малки части от населението, разкрива и корените на носталгията по това минало. Беднотата и социалните неравенства в България от преди 1944 са способствали за създаването на социални комплекси и реваншизъм, намерили опора в идеологически мотивираната ненавист. Тези хора са станали част от режима, част от неговата машина за доминиране. Поставяйки се в служба на властта, те се чувстват длъжни за всичко, което са получили като класова привилегия и безпрекословно послушание. Става въпрос за няколко поколения, които са свързани и емоционално.

- Дали това не се дължи и на народопсихологията на българите?
- Разбира се, народопсихологията не може да бъде изключена напълно, но и не можем всичко да приписваме на нея. Тогава бихме изпаднали в позицията на исторически детерминизъм – тоест, каквото и да става, нищо не може да се промени, защото ние сме такива каквито сме.

- Как обяснявате парадокса, че и след 20 години демокрация, в България, която вече е членка на ЕС, много хора изпитват носталгия по комунизма. От къде продължават да черпят енергия тези настроения?

- Източниците, които подхранват тази носталгия са различни. Както вече казах на първо място нейни носители са хората, на които комунистическата власт е осигурила бърз социален асансьор – битово устройване, образование, промяна на социалния статут. Те не могат да не се чувстват свързани с комунистическия строй, без да се запитват за престъпленията и деформациите му. Може да говорим за една силно избирателна и устойчива социална памет. Другия източник на носталгията е подхранван от изключително тежкия и сбъркан преход. Защото дори мнозина от средните съсловия, които не изпитват никаква носталгия по миналото, изпитват неудовлетвореност от това, което е заменило тираничната система. Тук са голяма част от пенсионерите, които макар да не гласуват за БСП, която с политически цели съзнателно подхранва носталгичните настроения, изпитват някаква носталгия по социалната сигурност, макар и в скромни граници. Но, ако трябва да кажем нещо по-общо по въпроса, не трябва да пропуснем общата занемареност на демократичната култура в нашето общество – носталгията е свързана и с неспособността на хората да направят равносметка за времето на комунизма. В преобладаващата ценностна система акцентът е поставен върху битовото уреждане и елементарна социална сигурност. Загърбват се всички останали аспекти на социалния живот – свободата на мнението, на избора и на изразяването, свобода за асоцииране и пътуване, правото на собственост и стопанска инициатива. Това си има и обяснение, по времето на комунизма в хората дълбоко беше подкопана ценността на понятието “свобода”. А това означава неспособност да можеш да избираш, да говориш от 1-во лице единствено число, да се претопиш, да се скриеш в безличното «ние», доктрината, линията на партията и т.н. С други думи, индивидуализмът на българина се развива по посока на егоизма, а не по посока на утвърждаването на един «Аз”, който може да бъде автономен, да заеме позиция, да отстоява мнение по един или друг въпрос. Цялата тази амалгама от причини, всички тези малки ручейчета на неудовлетвореност или неориентираност се вливат в неясното русло на “носталгията”. С течение на времето обаче все по-ясно се вижда, че това състояние на «душите» неправомерно се надценява, то остава неопределена, а често и времево и пространствено неконкретизирана психологическата нагласа, но не се превръща в модел за поведение.

- Казвате, че носталгията се подхранва от сбъркания преход, защо той се случи по този начин в България?

– Промяната дойде неочаквано за обществото, то не беше подготвено. В течение на предстоящото са били тесни кръгове от елитите на БКП и тайните служби. Но от тях не може да се очаква това, което е необходимо за един нормален преход от тоталитарна система към демократично общество. Тоест, преходът нямаше в основата си един политически просветителски проект, който да посочва от къде тръгваме и къде искаме да стигнем. През цялото време се действаше на парче, съобразно непосредствената конюнктура. Нещо по-лошо, политическата промяна, тоест насочването към политическия плурализъм и пазара, се използваше и като камуфлаж на скрити битки за доминиране на обществото, за завземане на възлови позиции в икономиката. Под маската на демократична промяна се извърши едно преразпределение на ресурсите, трансформиране на политическата власт в икономическа. Това стана зад гърба на огромна част от българския народ, който беше въвлечен да играе като статист в един театър на промяната, като се установи един олигархичен модел, една ивалидизирана демокрация. Затова и големи части от обществото се разочарова и от демокрацията, и от пазара. Идеята за тях се материализира в реалността по един тотално изкривен начин. Както казва една моя близка, десетилетия напред комунистите пропагандно твърдяха, че капитализмът представлява грабителска система, в която силните се налагат егоистично и подтискат другите, че изглежда хората дълбоко са повярвали в това. Така че в момента, в който стана промяната, за която комунистите бяха в най-голяма степен готови, те се запретнаха да уплътняват тази своя представа в конкретни действия. Не щеш ли това съвпадна и с възхода на икономическия ултралиберализъм от американски тип и атаките срещу европейската социална държава. В резултат новият български капитализъм се появи с одеждите на дивия капитализъм от ХIХ век.

Нека видим какво се случи с дискусиите, а най-точно – с разправиите, около пенсионната и здравна реформи. На лице е абсолютен социален разпад, в който съсловните организации и тези, на които сме дали управленски мандат, не могат да стигнат до решение, което да бъде от полза за цялото общество. Причината е, че обществото се е разпаднало на професионални или съсловни групи, на групи по интерес, част от които съвършено неприемливо се самопровъзгласяват за социални партньори, и от тази позиция егоистично, със зъби и нокти, бранят своите частни интереси. Никой не иска да види какво е добро и за другите. Намирането на общоприемливо решение изглежда невъзможно. Правителството и обществото са рекетирани от всички страни. В това отношение значителни части от българския бизнес блестят със своята социална нечувствителност: спестяване на данъци, източване на ДДС, практикуване на нераглемантирани трудови отношения, неплащане на пенсионни и здравни осигуровки, лъжите около размерите на заплатите и т.н. Именно в този сблъсък на интереси най-добре се вижда неяснота какво общество искаме да бъдем. Наскоро един широко медийно експониран представител на работодателите заяви, че съветите за социална политика, идващи от някои европейски партньори, нямат място у нас, тъй като след 50 години социализъм ние сме имунизирани срещу такъв тип съблазни, поставящи под въпрос икономическата стабилност. Мотивите за рестриктивна политика на доходите се мотивира с необходимостта от конкурентноспособност и акумулиране на капитали. Това е пълно объркване относно посоката ни на развитие. Сега се намираме в един много тежък период и повече от всякога се нуждаем от проявата на силна воля за работа по посока на интереса на обществото. Не е приемливо министърът на финансите, например, да се изживява преди всичко като министър на бизнеса. Един успешен министър на финансите трябва да притежава силна социална чувствителност.

- Нямате ли усещането, че упражняването на власт у нас винаги става по един и същи начин, независимо от системата и политическата партия?

– Аз не бих сложил под един знаменател всички правителства, те си имат своите почерци в политиката, стил на управление и приоритети. Но ако има нещо общо между тях, това са съблазните на популизъм, но изглежда днес политиката е обречена на това. Не може да не бъдат оценени положително усилията на настоящето правителство да се бори с престъпността и корупцията, нарушаването на негласното споразумение на прехода да не се изправят пред закона силните на деня….Знак, че се върви в правилната посока е и съпротивата, която тази политика среща, най-често тя се представя под формата на нарушаване на права. И тук сме изправени пред много важния въпрос – за баланса, за равновесието между права и репресия. За това как да се отнасяме към репресията насочена срещу нарушаването на закона?

В същото време може да бъде отправена една основна критика към стила на управлението - това е колебливостта при вземането на някои важни и нетърпящи отлагане решения. Тъпченето на едно място е често под знака на, по моему, търсенето на някакъв невъзможен, абсурден консенсус. Правителство трябва да има компетентността и волята да налага определени виждания и решения без на всяка цена да се старае да се хареса или угоди на всички – синдикати, работодатели, пенсионери, служители и т.н. Неговите решения трябва да са от обща полза, но не задължително да бъдат консенсусни. Трябва да разчитат да утвърдят правотата си чрез постигнатите резултати. В установилият се модел на социално поведение на съсловията и групите, винаги ще остане някой, който ще е против, някой, който ще е недоволен и ще заплашва. Не виждам нищо смущаващо, ако някой се оттегли от преговорите. Не трябва да се забравя, че всички тристранни комисии, всички кръглите маси са само един спомагателен инструмент. Скептик съм по отношение на възгледа, че едно общество може да се управлява със сондажи на общественото мнение. И още една забележка по настоящето управление – не особено ясно откроени приоритети (извън магистралите), а понякога и сбъркани приоритети. Най-очевидния пример е отношението към образованието – мястото на образованието в обществото, както и характера на образованието.

- Какво се случи с политическите елити у нас през последните години, защо те не са легитимни в очите на хората днес?

- На лице е голямо недоверие в политиците, дори тогава, когато те са или са били смислени политици, тъй като действията им не са довели до реално видими положителни промени в живота на хората. Оправданията са свързани с кризата, с глобалния й характер, но сравнението с другите страни от Европейския съюз е преди всичко със страните от Източна Европа – Полша, Чехия, Унгария – пречи да се приема на доверие това универсално оправдание. Но да се насочим към нещо по-близко до нашата граница – Македония. Би трябвало да се запитаме, защо в тази бедна и малка страна, която няма почти никаква индустрия, няма АЕЦ, няма Черно море и туристическа индустрия, няма нашия ръст на чуждестранни инвестиции, качеството на живот и доходите на хората са по-високи. Една от причините е, че там не беше допуснато това разграбване на държавната собственост, но така също и една по-добре дозирана социална политика. Не беше наложена фикс идеята в името на конкурентността на бизнеса и «създаването» на нови работни места, а на практика - за формирането на свръхпечалби, за поддържането на много евтината работна ръка. Ако собствената ни предприемаческа класа третира населението като евтина работна ръка, как да преодолеем външния поглед към нас като страна от Третия свят?

Най-парадоксалното е, че най-крайните либерални решения бяха наложени от «лявото» по дефиниция управление на БСП – въвеждането на плосък данък, намаляване на осигурителните вноски, все мерки, които са в полза на олигархията. Плоският данък беше въведен, за да се стимулират чуждестранните инвестиции, но точно те рязко намаляха., когато беше въведен този данък. Инвестициите бяха много повече по време на прогресивното данъчно облагане. Под въпрос е и създаването на нови работни места, но сигурно хазната и пенсионния и здравен фонд се изпразниха. Оказва се, че не е достатъчно да имаш плосък данък, за да си привлекателен за инвестиции. Трябва да притежаваш и други неща. Необходими са много средства, за да се преодолее разрухата на големите градове и най-вече на София, бетонирането на Черноморското крайбрежие, инвестирането в образование и технологии. София, като изключим изграждането на метрото, което е стратегически проект, е напълно изоставен, занемарен и мръсен град, с разбити улици и тротоари, с изпотъпкани тревни площи дори в центъра на града, да не говорим за окаяното състояние на парковете и кварталните градинки. Тоест, не сме в състояние да предложим приемлива и предразполагаща среда за живеене и инвестиране. Самите ние не можем да бъдем пълноценни хора, когато живеем в такава околна среда, ерозираща психиката на българите по привидно невидим, но траен начин. Оформя мърляви хора, които, след като живеят в мръсотия, не са способни на отговорно гражданско поведение. Живеещият в безпорядък не е склонен да спазва каквито и да е правила.

- Говорите често за дълбока криза в българското общество, има ли шанс да бъде преодоляна?

– Когато говорим за криза в обществото, става въпрос по-скоро за диагноза, която не би трябвало да бъде източник на фатализъм. От историята знаем, че много общества са се прераждали след огромни разрухи. Това, което трябва да направим е успоредно с търсенето на икономическото стабилизиране и успех, да работим непрестанно за инвестиране в хората и подобряване качеството на живота, да инвестираме в обучаването и цивилизоването на хората – от най-малките до възрастните. И тук стигаме до една от най-наболелите теми – българското образование, което не можа в продължение на 20 години да се превърне в приоритет за обществото. Постоянно предъвкваме възрожденското клише за ученолюбивостта, за това как направили училища и изпращали в чужбина децата си да учат, как това ни е извадило от утробата на Отоманската империя и т.н. От целия този период не е останало нищо друго, освен историческата реторика. Днес виждаме, и аз мога да го потвърдя като човек от университетските среди, че е на лице голям упадък на образованието. Искам да поясня - не става дума за упадък в сравнение на стандартите от времето на комунизма, както някои искат да го изкарат, а по отношение на съвременните стандарти на европейския свят, от които искаме да сме част. Сега в университетите се говори свободно, няма цензура, преподават се неща, свързани със съвременното познание, за разлика от комунистическия период. Тогава програмите бяха обвити от един идеологически пашкул, студентите се задължаваха да “усвояват» огромно количество ненужна, а и направо вредна материя. От това частично се отърваваха някои точни науки и медицината… Но в тази затворена система, без информация, без личностна свобода, без свобода да се пътува, камо ли да се следва в чужбина, най-интелигентните младежи бяха в университета и това водеше понякога до много приятни изненади – на будност, ученолюбивост, интелигентност. Понеже младите хора нямаха възможности за реализация в сверата на икономиката, на предприемачеството, те инвестираха много в четенето, особено на преводни книги, за да стигнат до един друг свят, различен от света на идеологията. Налице беше едно свръх инвестиране в духовни дейности, за разширяване на кръгозора, за да се избяга от реалността, която се натрапваше.

Тези фактори днес не съществуват. Първо – най-талантливите и способни млади хора отиват да следват в чужбина – Франция, Германия, Англия, САЩ. Последна статистика показва, че само във Великобритания има 8 000 български студенти. Налице е голяма конкуренция и това е предизвикателство за българския университет, който има нужда от сериозни инвестиции, за да повиши качеството на обучението и да задържа младите талантливи хора. Не може при заплата на млад научен работник по-малка от тази на служител от градската чистота да очакваме, че той може да бъде задържан в България, особено ако е кадърен. Второ – младите хора, които не са толкова перспективни, не знаят език, идват от обкръжение, което няма големи амбиции, стоят формално в университета. Те не излизат от него като добре подготвени специалисти. Така акцентът в политиката на висшето образование трябва да бъде задържане на най-доброто, всичко друго е упражнение по реформи.

Тези процеси се развиват успоредно с откровеното налагане на една агресивна консумативна култура. Като се започне от облекла, коли, ваканции и се стигне до прекарване на свободното време. Тази ориентация и дори култ към консумативността води до ранно корумпиране на младите хора. Те все повече са загубени за гражданска активност. Наблюдаваме силно падане на нивото на студентите, не на програмите, което кара преподавателите да снижават собствените си критерии. Когато стоиш пред една инертна маса, която не знае кой е Тодор Живков, или колко букви има в българската азбука, тогава какъв стимул може да има самият преподавател. Мисля, че това изоставане в образоването, тази липса на държавна подкрепа да се създаде качествен университет, на генератор на ценности, но и на хора, отстояващи тези ценности., ще го плащаме много тежко.

- Една от последните ви идеи е създаването на музей на комунизма, докъде стигна този проект?

– Тази идея все още не се е оформила в ясен проект, надяваме се българската държава също да ни подкрепи, за да го осъществим. За необходимостта от подобен музей съдя по големия успех, който имаше изложбата посветена на лагера в Белене. За три седмици беше посетена от повече от хиляда души, имаше и организирани групи ученици от провинцията. В книгата за впечатления бяха написани десетки възторжени отзиви и пожелания изложбата да посети един или друг град. Според статистиките на Националната художествена галерия, това е била най-посетената гостуваща изложба. Това свидетелства, че хората проявяват интерес към близкото минало, особено ако е подходящо представено и интерпретирано. Така че един музей на комунистическата епоха, грижливо и внимателно подготвен, би могъл да изиграе голяма роля не само за поддържане жива паметта за този период от нашата история, но и за възпитание на младото поколение. Нещо повече, той може да се превърне в част от обучението по съвременна история. Тъй като за съжаление този период не е застъпен в учебните програми в училищата. В сегашните учебници по история присъства само с един единствен урок. Очевидно трябва да се пренапишат учебниците, особено за 10 и 11 клас, където комунистическият период трябва да заеме поне половината от учебното съдържание в тях.

- Имате близък контакт с големия семиотика Умберто Еко. Преди 6 г. в рамката на форума "Софийски диалози" той пристигна по ваша покана, защо обаче семиотиката у нас остана в задънена улица?

- Това беше една изключително важна в интелектуален план среща, що се отнася до дебатите около него и неговото творчество. Извън нея публикувахме някои от последните му изследвания, като например трактата “Кант и Птицечовката”, което беше от голяма полза за българската научна общност. В чисто човешки план е изключително приятно да се общува с Еко. Той е невероятно открит и изключително сърцат човек. На скромния коктейл за участниците в срещата Умберто Еко свири на кларнет, танцува, раздава автографи… Разбира се, говорихме си за много неща, включително и професионални - накъде отива семиотиката, как се развива тя в България. С огорчение мога да кажа обаче, че у нас семиотиката е в такова състояние, в каквото е цялата хуманитаристика. Безспорно има отделни пробиви в различни направления в съвременната хуманитаристика, но те са постижения на отделни изследователи. Липсва обаче академичен форум, където да се дискутира по тези теми, така че този дебат да стигне до един по-широк кръг от обществото.