Проф. Г. Марков: Захари Стоянов сътвори Съединението

Интервю на Мая Стоянова

- Проф. Марков, в българската история има много спорни дати и събитие, сред тях ли е и Съединението? Еднозначно ли е отношението на историците и обществото към тази дата?

- За разлика от други събития, които са спорни, общо взето оценката на българските историци за Съединението не е противоречива. Съществуват разбира се известни различия по отношение на ролята на Великите сили, кои и защо са “против” и кои са “за” Съединението. Дискусионен е въпросът за реакциите на съседните балкански държави, които веднага след обявяването на Съединението казват, че България става твърде голяма и трябва незабавно да се вземат мерки.

Има и нещо интересно – ние очакваме тогава война с Османската империя заради Съединението, а ни нападна една славянска страна – Сърбия.

Има доста дебати и по въпроса, кой повече е допринесъл за Съединението. Без съмнение това събитие е един голям успех в българската история. Някои историци са пристрастни към Стефан Стамболов, други изтъкват особените заслуги на княз Александър Батенберг, а трети – отдават особено значение на Петко Каравелов. Но лично за мен най-значима в този процес на обединение на Княжеството с Източна Румелия има Захари Стоянов. Той пренася революционния опит от преди Освобождението в новите исторически реалности, което за мене е много ценно. Като един от съратниците на Бенковски и участник в Априлското въстание, ръководител на БТРЦК, се осмелява да дръзне да организира бившите свои съратници и да им каже, че те могат да бъдат полезни за присъединяването на Източна Румелия към Княжество Българи. Негови сподвижници стават Иван Андонов в Пловдив, един от близките на Левски, Коста Паница, Иван Стоянович и други дейци, които допринасят да се организира и успее Съединението на двете Българии. Нещо повече, по този начин да предизвикат българските политици, да заставят българските държавни институции, въпреки риска от намеса на Османската империя, да подкрепят единодушно този исторически акт.

- Защо освободителката Русия се превръща в един от явните противници на Съединението?

- За разлика от Берлинския конгрес, когато Русия защитава съобразно своите интереси съществуването на голяма българска държава, през 1885 г. отношенията между Великите сили са променени. Русия вече участва в съюза на тримата императори – Германия, Австро-Унгария и Русия, които имат една координирана политика за запазване на статуквото на Балканите. Империята е загубила от своя международен авторитет и се опитва да намери общ език с Германия и Австро-Унгария. Затова тя се е опасявала, че ако подкрепи Съединението, ще се противопостави на своите съюзници. Дори руският император Александър Трети не е искал да оцени значението и ролята на княз Александър Батенберг, макар той да е единственият племенник на руската императрица. От друга страна българският княз постепенно започва да се чувства като независим владетел и иска да прави собствена политика. Това в известен смисъл го противопоставя на руския княз, който вижда, че авторитетът на Батенберг рязко нараства след Съединението, а това не е в интерес на Русия. Затова тя открито се обявява се срещу обединението на двете български територии, спират се всякакви доставки от Русия, изтеглят се руските офицери, които по това време са значителен брой в българската армия. В същото време Англия, като създател на Берлинския договор, се обявява за Съединението, виждайки, че по този начин се намалява руското влияние на Балканите. Тоест, играта на Великите сили за влияние на Балканите продължава и в този исторически момент.

- 20 години след демократичния преход преосмислени ли са по нов начин събитията, свързани със Съединението, кои митове са развенчани?

- Не можахме да развенчаем някакъв особен мит, свързан със Съединението. Иска ми се обаче да подчертая, че дълго време преди 1989 година по идеологически причини беше принизявана ролята на княз Александър. Симеон Радев във своята книга “Строители на съвременна България” описва как князът се колебае заради Европа, която тогава се е отъждествявала с Великите сили. В същност, това е може би един от митовете, който дълго време битува в нашата история – че той не е желаел да се осъществи Съединението. Истината обаче е, че той реално поема отговорността за Съединението. Нещо повече, когато Сърбия обявява война на обединена България, князът лично води българската войска. Но тъй като не е знаел как ще се развият събитията при Сливница и не се е надявал, че за толкова кратко време можем да защитим София, той е имал и свой резервен план - ако българите претърпят неуспех в това генерално сражение, той е бил склонен да отстъпи София. Това е повод някои негови съвременници да обвиняват княз Александър в опит да избяга от България, което съвсем не е вярно. Според някои той е бил френски агент, според други – агент на Русия. Всъщност няма такова нещо. Това е бих казал един политически мит, а Александър - един много заслужил български княз. Той е бил държавен глава, който се е съобразявал с Русия, тъй като тя го е поставила на българския престол. В същото време е виждал, че трябва да провежда, доколкото е било възможно, една самостоятелна политика. В същност, това е първият държавен глава след Освобождението, който изживява много драми, стигнал до конфликт с Александър Трети в името на българските интереси, а по-късно заставен да върне короната на руския император и да абдикира. За някои историци този ход на княза е бил погрешен, но това е било неизбежно, като знаем, че Русия е основната сила по онова време на Балканите. В този смисъл ние не бива да се ръководим от сегашното време. Историкът трябва да може да се пренесе в онази епоха, сега е лесно да се критикува.

- Въпреки историческата значимост на 6 септември българите приемат този празник като формален, просто като поредния почивен ден?

- Наистина е така, защото си мисля, че през годините на управлението на Тодор Живков, българите бяха позабравили този празник. През същия месец има една близка дата – 9 септември, която беше обявена за официален празник. А двата звездни мига в българската история – Съединението, 6 септември и Независимостта, 22 септември, бяха под сянката на 9 септември. А според мен точно тези две дати трябва да бъдат тържествено чествани. Те трябва да ни карат да се чувстваме горди като народ. Защото само 7 години след Берлинския конгрес, според който България бе разпокъсана на пет части, нашият народ наруши волята на Великите сили и обяви Съединението на Княжество България и Източна Румелия против Берлинския договор. В това е силата на това събитие, защото тогава всички се обединяваме – както народа, така и управляващите. В името на една обща кауза съществуващите тогава две партии - либералната и консервативна, загърбват различията. Когато Захари Стоянов се обръща към българския княз Александър, който поема политическата отговорност за Съединението, въпреки колебанията си заради реакциите на Великите сили и особено на Русия, която би изтълкувала това като удар срещу нея. Своята отговорност поемат и Петко Каравелов, като министър председател и Стефан Стамболов, в качеството си на председател на Народното събрание. Тоест, въпреки съществуващите колебания и противоречия между тези три главни фактора, те се обединяват и застават начело на Съединението. Това е дело, с което ние трябва да се гордеем. И забележете – по-малко от два месеца след това Сърбия нападна България, а смелата българска войска осъществи славната битка при Сливница. И както пишат съвременниците на тези събития, там българите извършват истинско чудо.

- Какъв е урок, който са оставили поборниците на Съединението на днешните политици?

- Най-важната поука е поставена на главния вход на НС. Там има надпис: “Съединението прави силата”. Този надслов е взет от белгийския герб още през 1880 година. През 1884 година, когато се строи сградата на НС, този девиз се изписва над централния му вход. В този смисъл, той не произтича пряко от Съединението на двете Българии, но е основополагащ за българската държавност. Затова моето пожелание към българските депутати и управляващи, които предпочитат да влизат в парламента през задния вход, е от време на време да поглеждат към този девиз.

Днес сме в стопанска криза и вътрешно имаме много раздори и противоречия. А е добре по най-важните въпроси нашите политици да се изслушват един друг, да има някакво разбирателство, а не да се ругаят. Защото и преди 125 години също е имало вражди и между политици, и между партии, за щастие тогава те са били само две. Но по жизнено важните въпроси е било постигано национално съгласие.

- 125 години не са ли достатъчни, за да се извлекат поуки от това национално събитие и да се помирим като нация?

- Тъжно е, но не успяхме да постигнем национално помирение. Това не се случи и през последните 20 години, когато започнаха промените към демокрация. По този повод аз винаги съм давал за пример Испания, която е преживяла една страшна гражданска война между 1936-1939 година, в която загиват над 1 милион испанци. И въпреки това победителят Франко стигна сам, или може би някой му я бе подсказал до идеята за помирението. Той издигна един паметник, на който написа “Всички те загинаха за доброто на Испания”. Там са погребани и комунисти, и социалисти, и анархисти, и монархисти, и какви ли не още, защото всеки испанец, независимо от това каква идеология е изповядвал и за какво е умирал, той го е правил за доброто на Испания. Това обаче в България не се случи и затова сега едни се покланят на братската могила, други се покланят на параклиса пред НДК. Очевидно е, че преди да постигнем национално помирение, трябва да се постигне някакво разбирателство. Много дълго съм си удрял главата, за да разбера нашата поговорка “на чужд гроб не плачи”. Струва ми се, че в нейното тълкувание е ключът към помирението. Защото сега никой не проявява и капчица състрадание към жертвите, които са дали и от двете страни, и преди и след 9 септември 1944 година. Вече 20 години говорим за помирение, хабим историческо време и национална енергия, но все още не сме разбрали, че като нация имаме една обща историческа съдба. И без да забравяме миналото и неговите жертви, трябва да намерим общ език в името на бъдещето.

- Дискутира се идеята 6 септември да бъде национален празник, а не 3 март, каква е позицията ви по този дебат?

- Имаше две идеи – 6 или 22 септември, да бъдат обявени за национален празник на България. Но без 3 март, когато е възстановена българската държава, ние нямаше да има какво да съединяваме и какво да обявяваме за независимо. Защото Съединението на Княжество България с Източна Румелия е резултат на деветата победна Руско-Турска война, която е освободителна за България. Не бива така превратно да се тълкува историята, не бива историците да се поддаваме на политически настроения, защото всъщност 3 март е датата, която се хули от нашите съседи, защото тогава е призната Санстефанска България. Това, че това е бил един предварителен договор между Османската империя и Руската империя е вярно. Но този договор поставя началото на новата българска държавност. За жалост тази България беше разкъсана на пет части, като само седем години след това двете най-големи части бяха съединени. Така, че аз държа на 3 март като национален празник. Преди няколко години имаше предложение от ДПС да бъде заменен 3 март с 24 май, като аргументите им бяха, че 3 март не бил празник за част от българския народ – нашите сънародници българските турци. Но 24 май е празник на българската просвета и култура. А в цяла Европа, като национален празник се честват велики политически събития. Ето, например Франция, тя отбелязва националния си празник на 14 юли – падането на Бастилията и началото на Великата френска революция.

- Необходим ли е един нов, глобален прочит на българската история?

- Още преди 20 години аз се борих не за нов прочит, а за преосмисляне на българската история, тъй като съм много потърпевш от моите колеги. През пролетта на 1992 година тогавашният министър на образованието и науката Николай Василев спря учебниците по история, защото били комунистически. Той поиска нови учебници и тогава се написаха едни свитъци, където Априлското въстание беше на десет реда, Батак и Перущица не съществуваха. След това през 1995 година отново ни събраха на конференция на учителите по история и казаха: “Хайде стига с тези седесарски учебници, дайте други учебници.” Появиха се нови учебници. След две години пак ни бе поръчано да “пренапишем” историята и така със всяка власт следваше и нов “прочит” на българската история. По този начин историята силно се политизира, за разлика от учебниците по математика, физика, химия, география. Историята загуби въобще своя авторитет на наука. Нещо повече – с въвеждането на три алтернативни учебника по история започнаха да се объркват умовете на нещастните деца, защото във всеки един от тях за едно и също събитие пише различни неща. Крайно време е историята да не се пренаписва, а да се преосмисля. Това е моят призив към всички политици, независимо от техните идеологически и партийни пристрастия.

- Чувствате ли се историците жертва на политическата конюнктура, подават ли се изследователите на нея?

- За жалост някои мои колеги, които преди 10 ноември 1989 г. пишеха други неща, изведнъж се люшнаха в една посока да политизират историята. Например, започнаха да пишат, че българите не са славяни, защото руснаците били славяни. Освен това се появи в учебниците по историята някаква “американска мечта”. Почнаха да пишат за американска мечта през Възраждането, това добре. Но според мен тази американска мечта започна някак си да се идеализира. Мисля, че ние сменихме големия брат – Съветския съюз, с Америка. Знаем за съветската школа – акад.Покровски. Той казва, че “историята е политика, обърната с поглед към миналото”. След 1989 г. у нас Сорос създаде една школа, като за това наля милиони долари. Според нея националната история няма значение. Започваме да правим глобална история, история на света, на империите, на бита и т.н. Според тази школа ние на Балканите имаме прекалено много история, че ще се задавим от нея. Затова по-добре е да бъдат скъсани лошите страници. Това значи, например, в османската империя политическите събития, като кланета, въстания, революции, да се заместят с битови подробности – какво сме яли, какви черги сме тъкали, какви къщи сме строили. Тоест, да заместим събитийната история с битова история в името на помирението. Но в същност по този начин се повтаря съветската школа. Защото и самият Покровски говори за съществуването на две истини - удобна и неудобна, за това, че в учебниците по история трябва да бъде само удобната истина, а неудобната – да остане извън тях.