Писателката Здр. Евтимова: Отстраняването на класици от учебниците ни обрича на морално и духовно боледуване

 Нужно е всеки ден да правим стъпки напред, да надвием страха, да се издигнем над отчаянието и безизходицата. Необходимо е да ограничим жестокостта, на наложим закона над злодеите от всички прослойки, социални групи и етноси. Важно е да не спираме. Да не буксуваме.Макар и бавно, но непрекъснато да разширяваме територията на надеждата и доброто. В тази светлина всяко отстраняване на произведение на български класик от учебниците ще е с тежки последствия за поколенията ни.

Това казва пред Фрог нюз писателката Здравка Евтимова, чийто разказ "Кръв от къртица" е влязъл в американски учебник по литература.

Как стана така, че разказът на една българска писателка да се изучава в Америка редом с разказите на американски класици? Творбата се изучава редом с произведения на Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт.

За мене беше също изненада. Пътят на разказа дотам беше наистина дълъг. Първоначално „Кръв от къртица” беше публикуван в литературното списание "Антиок ревю" в САЩ. Може би пет години след това ми се обадиха от издателство "Нортън", САЩ, и ми съобщиха, че съставят антология "Нова внезапна проза", в която ще влязат избрани разкази под 2000 думи, публикувани в САЩ след 2000 г. Поискаха да включат разказа ми "Кръв от къртица" , който е от 1212 думи. Това са три стандартни машинописни страници и един абзац. Питаха ме, дали съм съгласна заглавието да бъде "Кръв", защото така се подчертава по-големия обхват на темата. Аз отоговорих, че включването на моя разказ в антологията ме изпълва с радост. След няколко месеца ми изпратиха две бройки от изданието, което е към 670-680 страници. Измина още време и миналата през март-април ми се обади една от редакторките на литературната програма - Сюзън Дюк. Тя ми съобщи, че са решили разказа "Кръв" да влезе в учебни занятия за даване на знания по литература. Приех. И сега, в началото на януари, получих съдържанието на този учебник.

Значи този разказ вече се изучава от осмокласници в САЩ?

Информацията ми е, че ще бъде ползван от първи януари тази година.

Г-жо Евтимова, а в САЩ знаят ли, че в този разказ има личен елемент?

Не са ми задавали такъв въпрос. При работата си с американски издатели съм срещала деловитост и уважение. Съобщават какво е тяхното предложение и ви задават въпроса дали сте съгласни с него. Когато не приемат предложеното от вас, ви пишат, че разказът не представлява интерес за тях, но оставят отворена вратата, като дъпълват, че ще очакват нови творби от вас по друга тема. Съществува и мълчалив отказ, което означава, че не получавате отговор, но това е обявено ясно в условията за изпращане на литературни текстове.

А що се касае личния елемент в разказа, той е свързан с големия ми син. Той учеше в Германия, аз работех в Брюксел. Другият син ми каза един ден, че на брат му са открили тумор в мозъка. По-лош момент не съм преживявала в живота си. Слава Богу туморът беше доброкачествен. Лечението му бе в Германия. Не ми се мисли какво би се случило, ако момчето нямаше здравна студентска застраховка. Платихме 100 евро за престоя от десет дни в интензивното отделение след операцията. Сега е жив и здрав, завърши медицина, има семейство, две деца. В това тежко време работих отново върху разказа, който беше написан преди години. Публикувах го в България. Тогава станах християнка. Кръстихме се цялото семейство - другия син, дъщеря ми, мъжа ми. Всички. Аз го направих първа на 26 октомври, Димитровден, в църквата "Св. Димитър" в Брюксел. Кръсти ме отец Димитър.

В колко държави имате издадени романи, сборници, разкази. Стигнала си и до Китай?

В САЩ са публикувани три мои романа – „Божество на предатели”, „Sinfonia Bilgarica”(„Четвъртък”) и „В града на радостта и мира”, и три сборника с разкази. Във Великобритания са издадени три къси сборника с разкази, в Италия - два романа „Четвъртък” и „Една и съща река” в превод на прекрасната преводачка Алесандра Бертучели, в Китай - един роман „Четвъртък”,в Сърбия и Македония - също. Имам по един сбортик с разкази в Гърция и Канада. Отделни мои разкази са публикувани в 30-тина държави по света, но всичко – и романите, и разказите - са публикации в университетски издания, което означава, че читателската аудитория не е широка. Макар и отдавна, все още се радвам на наградата от радио Би Би Си от конкурса за разказ – „ 2005 г. - десет разказа от цял свят” за разказа „Васил”; и на наградата за разказ от конкурса в Нант, Франция, „2005 г. - десет разказа от света”, за разказа „Твой ред е”.

Добре, има хора, които като публикуват един разказ в България и бият тъпана до Марс, а ти с толкова ракази и романи по цял свят си оставаш скромна и човечна?

Аз си давам сметка, че направеното от мен е мъничък миг от вселената на публикуваните книги.Университетските издания се четат от малко хора. Миналата година голямата приятелка на България професор Елизабет Франк, която преподава литература в колежа „Бард”, САЩ, вклрючи в програмата на колежа в цикъла лекции „Балкански гласове” моя сборник „Стари коли и други разкази”, издаден в САЩ през 2014 г. от издателство Fomite Press. На мнозина може би не е известно, че професор Франк е носител на американската награда „Пушкарт” за биографията на поетесата Луиз Боугън. Професор Франк организира Skype сесия, по време на която нейни студенти , десет-дванадест на брой, ми задаваха много интересни въпроси, много открити, много честни.

Кой беше най-интересният въпрос?

Те ме попитаха: "Не се ли отчайваш, като няма приходи от твоите разкази и романи?” Отговорих им, че нито миг не се отчайвам, защото за мене писането е радост, тъга и щастие едновременно, което понякога означава просто живот.Работя дълги часове в друга сфера, стремя се да бъда дисциплинирана и да изпълнявам коректно поставените ми задачи. Така успявам да спечеля, за да си плащам сметките. Казах им още, че много българи рабятат дълго, упорито и продължават да живеят с вдигнати глави. Казах им, че съм един съвсем обикновен човек, живеещ в България. Говорих им, че България е прекрасна страна,каквато никъде другъде няма по света, а най-непреклонният град в нея е моят роден град Перник. Признах си, че ценя и обичам своите съграждани, коравите перничани, и се гордея със съотечествениците си.

Като говорим за тази тема, не те ли шокира тази българска бедност. В твоите разкази винаги има една мъка, но и една надежда за по-добър живот?

Сблъсъците с бедността и нищетата ме измъчват до болест. Когато видя отчаян, прекършен човек, често вървя дълго след него. Не го заговарям. Представям си какво му се е случило, какво го е огорчило. След няколко дни отново минавам по същия път, след седмица отново го правя. Човекът го няма, аз обаче отново го виждам. Мъчно е, но това не ме прави безсилна. В мислите си търся път за този човек.Хората, с които пътувам всеки ден във влака Перник-София, ми дават сила и кураж. Понякога ни е трудно, друг път студено, често няма места за сядане или влакът много закъснява. В никакъв случай не се предаваме. Трудностите, които срещаме, са нашата ваксина. Както ваксината ни подготвя срещу болестта, за да я преодолеем, така и трудностите действат на мен и хората, с които сме тръгнали на работа в София да се изправяме се след всяко падане. Аз съм много по-слаба, по-нерешителна от мнозина, с които общувам и на които се възхищавам. Те наистина побеждават проблемите, без да мрънкат, без да се прегъват. Това ми внушава дълбоко уважние към тях. Всъщност да се борят за тях е станало норма.

Но не излиза ли, че българите сме прекалено търпеливи, с прекалено преклонени главици?

Мисля, че това е тиха борба или по-скоро мъдрост на човека в слаба позиция. Започваш една работа, уволняват те, поемаш друга, не се предаваш. Не си кривиш душата, не се пребоядисваш, не хленчиш. Миналата година бях в Китай. Там хората работят по 12-14 часа на ден. Издържат натоварването на две, дори три работни места. И го правят за бъдещето на децата си. Възхищавам се на устойчивостта и силата им.

Е добре де, защо и ние не сме такива. Лидери ли нямаме, които да ни поведат, та да се оправиме и ние?

Ние българите сме много силни, корави хора. Във висока степен сме индивидуалисти, в което не виждам нищо лошо. Може би вярната стъпка е да се превърнем в онзи прословут сноп копия на хан Кубрат. Тогава никой няма да ни счупи. Хубаво би било да предприемем решителни стъпки към социално осъзнаване на хората, към общи действия за решаване на наболелите проблеми в обществото ни. Мисля, че вървим с бавни стъпки към по-добро. Не с досатъчно висока скорост, но се движим в трудна и вярна посока. Необходимо е да ограничим жестокостта, на наложим закона над злодеите от всички прослойки, социални групи и етноси. Важно е да не спираме. Да не буксуваме.Макар и бавно, но непрекъснато да разширяваме територията на надеждата и доброто .

Как ще коментирате факта, че една българска писателка се изучава от американски осмокласници, а техните връстници в България са лишени от изучаването на Алеко Константинов и други класици? В образователните програми просто съкратиха някои от класиците.

Струва ми се, че американците имат интересно разбиране по въпроса.Не се интересуват дали си от Радомир или от Буенос Айрес. Аз си давам сметка, че един разказ не те прави писател. Нито една книга. Може наистина да бъдеш писател, ако цял живот с написаното от тебе стесняваш територията на унижението, насилието, на мизерията, омразата, убийствата. В тази светлина отстранявенето на творби от български писатели класици от учебните програми според мен ще има тежки последици за бъдещите поколения. Не мога да си представя от програмите на българските училища да отпаднат произведения на Емилиян Станев и Алеко. Това означава да обречеш на морално и духовно боледуване новите поколения. В България имаме блестящо подготвени професори по българска литература, имаме изявени литературни критици.Нека те внимателно се вгледат във всеки отделен случай на отпадане на текстове от български класически автори. Страшно е да откраднеш от един млад човек красотата на словото, мъдростта на вековете, въплътена в думите на светлите български писатели. Трябва да осъзнаем измерението на трагедията, с която обричаме собствените си деца и внуци и от какво ги лишаваме – от великите български литературни извори, от дълбочината на нашата литература. Защото литературата е едно от най-истинските лица на една народност, на една нация.

Един руски класик казва, че Русия ще изчезне, когато Волга тръгне обратно? Ще тръгне ли твоята Струма обратно? Откривате ли вашата "кръв от къртица" и къде?

Аз вярвам, че България няма да изчезне, че българите няма да заличат сами себе си от света. Ние сме хора с як корен. И в кратера на вулкан ще оцелеем, ще поникнем и на дъното на океана. А какво да кажа за тази прекрасна земя, на която живеем! Познавам много хора, които работаят дълги години извън България. За тях тя е пристанището, което им дава живот. България и Перник не давам за никое друго място на света. В очите ми Струма е най-красивата река. В Перник са пораснали трите ми деца. Това е.

Интервю на Красен Бучков