Поетът Георги Атанасов: Освиркването на протестите все още не е гласът на решенията

 - Г-н Атанасов, време ли е за поезия днес? Един ваш колега каза преди време, че и Ботев би бил безработен в наше време?

- Думата, понятието „поезия“ не може да се дефинира с представите ни за време и пространство.
Дървото не знае кога и дали птиците ще си направят гнезда в клоните му, но е доволно ако успее да ги нахрани с всичко онова, което го гризе и измъчва. Или поне да му попеят.
Дълго дежурната образност за открояването на поета в гората, в общество, беше уж волната птица, която не пее, а възпява онези, които й пускаха трохичките. Псевдокомунистите отстрелваха кълвачите и дървото на духовността ни залиня. Това – беше.
Демокрацията отне пушките на идеолозите и се развъдиха…  гаргите. Те се скупчиха край фондациите за пазарна духовност – наши и чужди. Най-вече чужди. Голямото грачене настъпи. Тогава си спомних, че народът беше казал: „Пази се, да не ти изпие чавка мозъка“. Спомних си го, защото все още не бях, но и не станах, храна за гаргите.
В началото казах, че поезията не се дефинира с разбиранията ни за време и пространство и веднага се самоопровергах. Очевидно говоря за това красиво място – България и за времето на поезията, с която живяхме и с която днес живеем. Значи, има още нещо, за което забравяме. Поезията е като дъх на пчела, която изследва възможности. И аромат има, и цвят… Но както пчелата не осъзнава, а само усеща, че благодарение на нейната енергия и умение светът е пъстра горска поляна, така и поетът поражда идеи докато сродява несравними неща в метафори. Поетът изследва възможности, за които науката и политиката не биха се дори осмелили да помислят преди до тях да се докоснат философите. Това е неразрушима взаимообвързаност и никое време не би й навредило. Да си спомним само, че дори когато за пет века сме нямали държава и неграмотността е изостряла паметта на дедите ни – поети са създавали песните на народа ни.
А дали и Ботев днес би бил безработен, ще кажа, че най-малко Ботев е „правел“ поезията си, както се върши някоя работа. Защото се правят пари, конаци, любов и кариера. Поезията се създава.

- Свободни ли са днес българските медии. Вие как виждате натиска върху тях и кой е виновен за това?

- Там, където има свързаност на общуването и обвързаност на интереси, там няма свобода. Значи, свободата съществува само във вакуум, ако, разбира се, знаем всичко за вакуума. А българските медии, българската журналистика, се опитват да оцелеят в силно замърсена среда. Лошото е, че и те допринасят за това замърсяване.
Според мен не са свободни онези медии, които лъжат, които целенасочено тиражират неистини. Оттук възникват два въпроса: Кои са целите и кой ги насочва? Но тъй като българските журналисти не са професионални лъжци, доверието в така наречените „традиционни национални медии“, печатни и електронни, се срива. Потребителите на информация вече сами си я създават и употребяват в социалните мрежи.
Привидно това обезсмисля онези два въпроса за целите и манипулаторите. Но не е така, защото анонимността съвсем развърза езика на лъжата.
За мен интерактивните електронни медии, с име и адрес – каквото е вашето, заместват успешно лъжливите. Хората не искат вече да си говорят с телевизора, с радиото или с пожълтелите от вулгарна пошлост вестници.
Що се отнася до натиска върху медиите, той винаги е съществувал и ще го има докато има податливи журналисти и нечистоплътни собственици на вестници, радия и телевизии.

- Немалко поети има в редиците на протестиращите. Как ще коментирате ситуацията на площад „Независимост”. Морална революция ли са протестите?

- Илюзията и осъзнаването винаги вървят ръка за ръка до някой посърнал от очакване площад. Там те се разделят и изживяват тази раздяла. Казват, че протестиращите изразяват себе си. Недоволството, в случая е и лично, осъзнато неудовлетворение.
Традиционното освиркване все още не е гласът на решенията. Хората не се разхождат. Повече ми приличат на древногръцките мислители и философи в алеята за размисъл. Казват, че това са млади, интелигентни и красиви хора. За мен те все повече са дълбоки хора и това обърква както управляващите, така и опозицията. Обърква политиците и дори - анализаторите. Опитите им да се намесят с плесенясали догми и поучения е само отвратителен опит да бъде употребено онова, което не познават. А то е нова духовност, за която сетивата ни са вече отворени и трябва само да я познаем. Нужни са ни нова култура и култура на образованието. Това е енергията, това е токът на успеха, чиято висока цена трябва да платим. Моралът е следствие на нивото на културата. Обратното никога няма да се случи. Затова сегашните протести не са „морална революция“, а морален преход. Всяка революция започва винаги с крачка назад. А ние вече направихме няколко.
Когато ме питат за мястото на поетите на площад „Независимост“, винаги се сещам за онези няколко минути през 1919 г. след Ньойския договор под балкончето на дома на Вазов. Но не да плачем заедно, а да ни прочетат, ако наистина имаме какво да кажем. Аз вече познавам български поети, които го правят.

- Упрекват нашето поколение, че не сме успели да задържим децата си в България. Какво ще кажете по въпроса?

- Виновен е всеки, който с пръст посочва посоката, по която да тръгне детето му, а сам се залоства в килера при огризките на опоскания фанатизъм на псевдопромените. Управляващите бивши отдавна бяха премели пътеките за наследниците си.
Това се случи в България през последните десетилетия. Ние не отведохме децата си на нивата и тя буреняса. Сега остаряхме и се вайкаме, че нямало кой да оре.
За съжаление, първи се върнаха косовете да окълват и посева. Да изброявам ли кои са те и кой ги доведе?
Децата ни не са лентяй. Те искат да работят за себе си тук. Това означава, че искат да работят за България. А ние, докато се чудим „как да ги задържим“, децата ни го казаха на площад „Независимост“.
Никой не бива да бъде спиран или задържан. Всеки иска достойна работа и нормален живот. Но и тук е важно да се разбере коя работа е достойна и дали е нормален животът, когато ни делят високите огради, издигнати от безделници и негодници в новите сечища в подножията на Витоша, Родопите и по ограбеното ни Черноморие. Но за да стане това, ще повтарям без да се уморя – нужни са нова култура и култура в образованието.

- Сега е модерна думата „обединение”. Може ли това да стане в България, където всеки гони интереса си и всичко е подчинено на него. Накъде е пътят?

- Хората се обединяват винаги около добра, важна за тях идея. Има ли я тази идея днес? Та дори от една само дума да се разбира.
Тя не се съдържа в „оставка“. Тя е в следващата дума. И защо да не е самият „интерес“. Но с неговото истинско съдържание, очистено от интересчийството и келепира. Малко са думите в българския език с четири значения, посочени в тълковните речници далеч преди дефинирането на пазарната икономика. Тя е една от тези, деградирала от „интересувам се, искам да зная, да науча…“ до „търся изгодата, облагата…“. Аз съм за онова, първото значение, защото то е смисъла на живота на предишните, на нашето и бъдещите поколения.
    Това е само пример за възможност да се обединим. Абстрактен, но възможен. В абстрактното е перспективата. За конкретното в нея лесно биха се погрижили професионалистите, та дори и да се наричат „експертен кабинет“.

- Вярвате ли на твърденията, че по-голяма част от българите са тъпанари, чалгаджии и кьорчовци, които заслужават съдбата си?

- Не, разбира се. Такова нещо може да каже само човек, принадлежащ на общността, за която злослови. Освен това, не вярвам в съществуването на такива общности. Лична аз се срамувам повече заради такива хора, отколкото заради онези, които не са успели да развият умствените си способности, не съумяват да различат тарикатите и своите грабители или за които чалгата е културата и естетиката, които утешават или веселят омерзената им от псевдоинтелигенти душа. А що се отнася до съдбата - не бива да се забравя, че пред нея няма повече или по-малко заслужили хора. Ние все още не знаем критериите, по които ни се дава.

- Къде е българският интелектуален елит днес? Използва ли се целия му потенциал?

- Интелектуален елит в България няма и няма да има докато разносвачите на дъх от скъпи парфюми и тъпи мускули се оглеждат в похотливите очи на добре платени пиари, присламчили се към българската журналистика. Виж, интелектуалци има, но те се срамуват да бъдат причислявани към този елит. Срещам ги всеки ден в социалната мрежа, в селските читалища или в институтите на БАН. Те не са нахални, защото са грамотни; те не са алчни, защото са талантливи; те не позволяват чавки да им пият мозъка, защото са истински българи и не си купуват титли на графове и барони. Не участват в риалити, защото се истински. Те ме карат да съм спокоен за бъдещето на България. Защото дъбовете, които помнят и следват предците си, винаги са били по-малко от жълъдите, но са повече от глада на прасетата.
А на въпроса дали се използва целия интелектуален потенциал на интелигенцията –достатъчно е да посоча пример отпреди година. Тогава един зловреден политик и „реформатор“ определи, че приоритетни за него са метеоролозите, а след тях скоро, след земетресението в Перник,  се наредиха и сеизмолозите. Дори от тях и за министър на образованието и науката беше издигнат.

- След успеха на книгата ви „Опаковани различия” подготвяте ли вече друга стихосбирка?

- Поезията, според мен, има поне три живота – написването й, затварянето в книга и в разговорите с читателите за онова, което я поражда. Това се случи и продължава да се случва с „Опаковани различия“.
В момента имам достатъчно стихотворения за нова книга, но сега приоритетен за мен е романът, чието първо написване завърших по Великден. В него разказвам онова, за което говоря и в поезията си и се надявам да бъда разбран.

- Да завършим с едно ваше актуално четиристишие?

Две струйки мед душата ми отварят.
Едната в земният ми път се стича,
а другата е мъдростта космична
от Райската градина на Пчеларя.
 
Георги Атанасов е дългогодишен редактор, завеждащ редакция за художествена литература и главен редактор на издателство, журналист и експерт по културата в Министерството на отбраната.
Автор е на четири стихосбирки, една повест и изследване за военното книгоиздаване в България по време на Първата световна война.
Последната му засега книга „Опаковани различия“  след повече от 20 години мълчание излезе от печат през 2012 г.