Поетесата Поли Муканова първо пред ФрогНюз: Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично

Разговаряме с Поли Муканова за новата ѝ книга „Пристан за отшелници“, която излезе от печат буквално преди няколко дни. Тя е съчетание от стихотворения и фрагменти - кратка проза. Както самата Поли Муканова казва: „Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения.“ И така, в този лабиринт и игра на думи, ние очакваме да намерим себе си.

"Пристан за отшелници" ни разказва за възможността да се отделим от земното, което толкова много ни "придърпва" чрез своята гравитация. Разговорът с поетесата Поли Муканова е като глътка свеж въздух, защото последната ѝ книга е нов поглед към всекидневните теми и това, което ни заобикаля, претворени чрез невероятен и вълнуващ поглед. Градските образи оживяват пред нас в нова светлина, разказани по приказен начин. Съжителстват поезия и фрагменти, кратка проза, но те са идейно близки. За тази книга се изисква кураж и сила, за да бъде видян, осмислен и претворен по такъв начин светът ни.

Поли Муканова ни показва това чрез своя деликатен и философски прочит, като същевременно ни дава надежда, която ние като читатели можем да уловим на страниците на книгата.

"Пристан за отшелници" е името на новата Ви книга. Моля, разкажете ни за нея, без да издаваме всичко? 

„Пристан за отшелници“ излезе от печатницата преди броени дни. Жанрово е обединена от поезия и кратка проза – фрагменти. Да започнем от корицата – отвън навътре, защото тя е един предварителен прочит. За нея заслуга има Капка Кънева, която е художник и на първата ми книга, излязла през далечната 2009 г. Самото издаване е дело на фондация "Емили" с основател и неин двигател Таня Николова – талантлива поетеса и издател перфекционист. Това бе и причината да се насоча към нея и веднага да намерим общ поглед върху това, което си представяме като резултат от съвместната ни работа. На сайта на фондация "Емили" може да се види каталога и оттам да се добие представа за това важно сцепление между съдържанието и това как да изглежда книгата – тази спойка, която всъщност представя крайния продукт в една изящна форма.

Другото, което искам да откроя е, че редактор на книгата е проф. дфн Жоржета Чолакова, която е бохемист, преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, също и поетеса. Тя написа и рецензия, която е включена в самото издание.

Доц. Кристиян Енчев направи критически прочит за фрагментите с философски привкус. Той е от Института по философия и социология към БАН и е поет. Неговият текст също може да се открие в стихосбирката.

Тя съдържа стихотворения и фрагменти. По какъв начин се съчетават едновременно поезия и кратка проза?

Новата ми книга събира тези два жанра, които всъщност не са толкова далечни и взаимоизключващи се. Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения. Има симбиоза. Разбира се, читателят е този, който тепърва ще разкрие това сцепление.

Какво усещане според Вас дава поезията на читателя и какво му носи прозата? 

Най-важно е посланието и добрата история, искреността на автора, която читателят безапелационно разпознава. При поезията естествено акцентът пада върху емоционалността, палитрата от чувства, събуждане на възприятията, мигът е всичко в този жанр, уловимостта на стихии, бушуващи в душата. При прозата имаме бавно потапяне в сюжета, ставаме част от един голям наратив, един свят, който с бавни трепетни стъпки припознаваме като своя територия.

Да поговорим и за Софийските символи, които са претворени чрез своеобразна поетика на града – пр. стихотворението за "Женския пазар", за "Ротондата", за купола. Това още едно ниво прочит ли е или друг начин на осмислянето им?

Импулсът, който ме вдъхнови да се вгледам в своя роден град, е участието във фестивала „Софийските метафори“. Знаем, че човек най-малко се оглежда в мястото, което пребивава. Открива го едва, когато пътува. Тогава неговите сетива се отварят и за да обърна внимание върху столицата, причината бе един международен форум, в който участвах миналата есен. Неговото име е „Софийските метафори“, който даде име на едноименния цикъл в книгата. Там ни бе поставена задача да опишем собствените си впечатления от разходката, която е натоварена с много символика. Това ме инспирира, даде ми подтик и насока да предам това, което винаги съм усещала, но може би съм чакала нещо външно, за да му обърна внимание. Той осмисля една градска поетика.

Разкажете ни за пътя, който изминахте и който претворихте за нейното написване? 

Има 7 години от появата на предишната ми книга с поезия „Мидите имат две страни“ през 2015 г. Тя спечели конкурса „Помощ за книгата“ на Министерство на културата. Стихотворенията в „Пристан за отшелници“ са от последните 7 години... в случая това са и първите 7 години на тази книга, ако мога така метафорично да се изразя. Интересно е, че фрагментите също са като стиховете, тъй като са тематично разделени – с житейски привкус, с по-всекидневна тематика и има отделен цикъл, който е в памет на философа доц. Христо Стоев. Той е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и е талантлив автор на фрагменти, издадени през 2015 г. от издателство Ерго. Той щеше да бъде и редактор на „Сизиф дали е бил щастлив?“, но за съжаление почина. Има фрагменти, които съм посветила на него.

Книгата е натоварена с паметови следи, защото е важно темите, идеите, хората да се обвързват по някакъв начин, защото всички ние сме вдъхновени от дадени текстове и личности. Нищо не започва само и единствено от нас. Това е моята житейска философия – необходимо е да се правят връзки в литературата, да се създават мостове, защото всички вървим по един голям път и е важно да имаме диалог, както и комуникация в този по-съвременен контекст.

Има вид закачка чрез препоръките за четенето на фрагментите – могат да бъдат четени непоследователно, както и „вечер, преди лягане, да се чете по един”. Това по-скоро намигане към читателя ли е?

Да, това е своеобразно намигане, но мога да кажа, че се появи доста естествено, тъй като предишната ми книга „Сизиф дали е бил щастлив?“, която излезе в началото на тази година – там различни читатели ми бяха споделили, че всяка вечер четат по един фрагмент преди лягане. Това ми даде основание. Има и ирония при писането на тези предписания, защото четенето е индивидуален акт. Всеки решава кога и как да чете.   

 

Всеки един от нас извървява своя път, за да достигне до нещо, за да се развие, за да заслужи успеха. Кога се превръщаме в отшелници и кога е важно да имаме пристан? 

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично.

Както съм написала литературата е пристан за отшелници – това е моята житейска котва, която ми помага да запазя равновесието във всекидневния хаос, във вселенския поток, в който всеки от нас е само частица, космическа прашинка.

Кога "отшелник" се превръща в неразбираемо, в изолирано понятие?

Отшелникът понякога е необходимост, чрез която всеки от нас търси такъв пристан. Необходимо ни е такъв вид отшелничество, защото това е доста здравословно от гледна точка на житейската динамика, в която сме потопени. Хубаво е всеки да има пристан, за да може да намери и открие себе си, за своите цели, основания и в крайна сметка, за да бъде полезен на другите, защото ние сме част от социума. Живеем в общество и имаме зависимост един от друг. Всеки един от нас е отшелник в един или друг смисъл, в един или друг момент от своя житейски хоризонт. Това е с положителен знак.   

Какво за Вас е важно читателите да усетят, да уловят, да запомнят за себе си от Вашата книга? 

Да намерят в моите думи своите светове, да изградят вътрешни мостове – това е и смисълът на литературата – да свързва, приобщава чрез посланията. И в крайна сметка да създава един по-добър и поносим свят, в който човешкото трябва да е смислова категория.

Войната обезличава... тази сриваща оптика, през която виждаме света за съжаление.

В предишната книга „Сизиф дали е бил щастлив?“ има един фрагмент за баба ми. Тя ми повтаряше: „Няма по-страшно нещо от войната“, а тя самата беше преживяла Втората световна война в София. Това са неизлечими спомени, които и ние изпитваме в нашето настояще. Реално сме свидетели на тази ситуация и рефлектира върху всички нас по един или друг начин. Цената на войната е реални човешки животи. Това е разменната монета. Човешкият живот е абсолютно обезценен и това е най-лошото – това е маркерът на войната, независимо коя война от кого и къде се води.   

Освен с поезия, в нея има и философия - деликатен поглед към света ти. Защо ни е нужна и философията, да не забравяме за нея? 

Имам един фрагмент от „Сизиф дали е бил щастлив?“ Там се казва: Философията не е за всеки. Но пък всичко е философия. Светът е устроен така и ние трябва да настроим своя поглед в тази деликатна тъкан – по този начин по-добре ще разбираме себе си и своето място в света.

Надявам се моята книга „Пристан за отшелници“ ще напомни, че не трябва да забравяме за това.

Само на читателите на ФрогНюз предлагаме няколко произведения от новата книга на Поли Муканова

Нос

Влюбвам се в носове – чипи, строги, с лека гърбица. Носът всъщност кодира нещо уникално в анатомичното възприемане на лицето. Носът е сянката, профилът, белегът, чрез който разбирам много. Не „по очите ще го познаеш“, а „носът му говори“. Това не е празнословие. Има смисъл в носа. Неслучайно императорите са изсичани на монети не анфас, а в профил.

ТЕРОРЪТ НА ПИСАНЕТО

Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.

Писането е единственото възможно авторство на Бог.

СОФИЙСКАТА РОТОНДА

бетон
монолитна стража
караул
охраняващ
една
запалена
свещ

Ротонда
София

ЖЕНСКИЯТ ПАЗАР 

толкова нежност 

на грубия паваж 

Какво купуват жените? 

различни истории 

1 кг щастие 

добре 

претеглено 

2 литра самота 

2-3 щипки 

бързи разговори 

В тълпата намират 

някогашните 

продадени 

женски сърца 

Времето е 

мълчаливият им 

господар. 

* * * 

Светците 

озаряват 

купола 

на вечната 

надежда 

че 

Другият 

съм аз 

Д-р Поли Муканова е поетеса и преподавател. Родена е в София. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Магистър е по творческо писане. Дисертацията ѝ е на тема: "Четенето и читателите в българското общество (1878-1944): Институцията библиотека". Академичните ѝ интереси са в областите - история на книгата и четенето, културна и социална история, теория на литературата. Д-р Муканова преподава Книгознание, История и теория на четенето, Библиофилство, Традиционни библиотечни услуги, Библиотеки, култура, история, Академично писане, Социални мрежи за библиотекари (магистри), Дигитализация на приписки (магистри).

Поли Муканова има пет издадени книги с поезия и прозаични фрагменти. Това са: „Мигове в кибритена кутийка” (2009), „Amor fati” (2012), „Мидите имат две страни” (2015), „Сизиф дали е бил щастлив?” (2022). Най-новата ѝ книга е "Пристан за отшелници". Нейни произведения са публикувани в „Литературен вестник”, „Словото днес”, Книжевно житие (Скопие), LiterNet, e-Lit, Public Republic, в сборника „Facecontrol“ (2005), в алманаха „Ах, Мария“ (2009), както и в антологията „Kenga e Detit“ (2010) на албански език и др.

Интервю на Ирина Тодорова с поетесата Поли Муканова