Принцеса Теофана фон Саксен: До кога сами ще се излагаме в очите на чужденците?

В Германия, където живее от 50-те години, се омъжва за саксонския принц Рудигер фон Саксен. През 2002 г. тя сключи в България втория си брак с граф Ханс Херман фон Катте, потомствен аристократ от Германия. Занимава се с благотворителност, осигурява и изпраща дарения от Германия за много наши болници. Последното - на стойност около 200 000 евро за МБАЛ в Поморие. Темите, които подхващаме по време на нашата среща, са различни, но се оказва, че тя има прекрасни идеи и за развитието на българския туризъм.

интервю на Ана Кочева

- Г-жо фон Саксен, Вие имате много интересна съдба. Бихте ли разказали за своето семейство.

- Аз съм родена в София, но почти не съм живяла там. През 50-те години с големи мъки се преселихме в Германия, баща ни беше заминал там няколко години преди нас. Знаете, че по онова време, да се изселиш от България в Германия, беше нещо почти невъзможно и това стана с възможно най-висока протекция от страна на Лудвиг Ерхарт* лично, както и от папата.

(Междувременно до нас се настанява шумна компания от английски младежи, един от които безцеремонно взема от нашата маса менюто. Теофана красноречиво изрича на брилянтен английски “Thank you? You know that word?”, (Да кажеш „благодаря”? Известна ли ти е тази дума?), с което успява да накара младежа да се сети да благодари. „Говедца - казва тя по адрес на англичаните - после българите били невъзпитани! Я вижте ги тези, по-добри ли са? Е, има и много невъзпитани българи, само че на тях им се карам по друг начин, защото българските недостатъци са ми симпатични.” След това се връщаме на разговора).

Фамилията на родителите ми е свързана с един руски благородник, който идва след Освободителната война като млад офицер. Той се е казвал Мичурин, далечен братовчед на биолога Мичурин. Моят пра-прадядо е оставен тук от руското правителство, от руския император, за да събере първата българска войска. Което и прави. Събира първите български момчета в Търново и ги обучава. После ги е предал на българските офицери, след това е организирал Търновската община, управлението на града и него предава на българските власти. След това се жени за една гъркиня бежанка.

- От там ли е и вашето всъщност гръцко име?

- Много точно наблюдавате. Теофана е гръцко име. Моята баба се казва Теофана и аз винаги съм предполагала, че и моето име идва заради гъркинята. Но се оказа не точно така. Дядо ми, руснакът Пьотр Иванович Мичурин, идва от Кострома на Волга и там патронът на града е света Теофана. Затова той кръщава дъщеря си, т.е. моята баба на неговата светица, която той почита още от Русия, а не заради гръцката съпруга. Така и аз съм наследила името.

- Да, но ето, че много хубаво съвпадат нещата.

- Те съвпадат и още един път, също много интересно. Когато се омъжих, влязох в семейството на фон Саксен. Това е фамилията на последния саксонски владетел Фридрих Аугуст ІІІ, който, заедно с всички други владетели, е абдикирал през 1918 г. след Първата световна война. Тези владетели са придобили висок ранг чак по Наполеоново време, а преди 1812 г. са били херцози. Та затова аз имам и тази титла, в паспорта ми пише принцеса фон Саксен, херцогиня цу Саксен. Втората е по-старата титла, която не са зачеркнали. А в това семейство фон Саксен е имало вече една Теофана, аз съм втората. Тя е била много умна жена и много ме задължава с примера си. Това е византийска принцеса, не е била дъщеря на императора, а негова братовчедка, но я женят за германския владетел Ото ІІ още едва 12-годишна. Тя е говорела 5 езика, а когато мъжът й умира, поема империята. Погребана е в Кьолн, построила е много манастири, въвела е култът към св. Николаус, т.е. Николай, същия този, който тук се наричаше дядо Мраз, сега дядо Коледа, дето носи подаръците. Та тази Теофана строи първата черква, наречена на св. Николаус, оттам се развива и легендата, свързана с него. Аз съм втората със същото име в същата фамилия. Съвсем случайно, но може би показателно.

- Нека сега да се върнем малко назад. Разкажете за времето, в което сте напуснали България. Защо се случа така, че трябваше да заминете?

- Това стана през 50-те години. Оттогава до промените през 1989 г. ние бяхме напълно откъснати от България. А моят баща, д-р Петър Аладжов, мисля, че е имал големи заслуги към нея преди 9. ІХ – снабдявал я е с храни и стоки. Той беше върховен комисар на военно-временното стопанство, което значи, че е отговарял за всяко движение на стока или суми през периода 1940-44 година. През 1944 г. баща ми е арестуван и направо от министерския си кабинет отива в затвора, както и цялото правителство, а той е бил член на Министерския съвет, най-младият от всички. Мисля, че е бил тогава 36-годишен. Не е осъден от Народния съд, защото не са могли въобще да се хванат за някакво провинение, той е доказал, че е само стопански човек, работил единствено в полза на държавата и не зная, дали се лъжа, но мисля, че е единственият оживял член на последното правителство. Много го болеше заради тези гонения, и по-късно, когато се намирахме извън България ,още страдаше и чувстваше неблагодарност, считайки, че е направил някои неща за тази страна, а е низвергнат от нея. Е, много по-късно дойде признание за неговите заслуги, получи един медал, стана почетен гражданин на Велико Търново. . .

- Успя ли да се върне до България? 

- Успя. Първо аз се върнах. Даже преди промените се върнах – през 1988 година. Тогава пристигна една стопанска делегация, в състава на която се включих като доброволна преводачка без хонорар, но все пак да съм член на държавната делегация, да не би да се случи нещо покрай моето влизане в България и вземат, че ме задържат. Надявах се, че Германия ще си изиска члена на делегацията и с тия опасения дойдох. Тогава се отвори малко вратата, но аз трябва да кажа, че и Людмила Живкова преди това положи големи усилия да привлече баща ми пак към България - бяхме канени и от нея. Вече след промените, татко пак беше поканен специално от Желю Желев. Тогава дойде, беше вече твърде възрастен, аз го придружих, настаниха ни като гости на правителството в резиденция „Бояна”. За мен това беше един голям парадокс – до вчера бяхме гонените, преследваните, капиталистите, сега изведнъж станахме гости на правителството в резиденцията му. Направо не знаех да се смея ли, да плача ли.

- За вас обаче това пътуване май е станало началото на цяла поредица от следващи по-кратки или по-дълги престои у нас?

- Точно така. Започнах да се занимавам с благотворителна дейност. Това впрочем правех и в Германия като член на семейството фон Саксен. От мен се изискваше изрядно поведение, добри дела, всичко това там се гледаше под лупа и много трябваше да внимавам какво правя, да не провинявам, а и задължително от тази дейност трябваше да има резултати. И до днес действам в такава посока, но по-мащабно. А започнахме, пращайки мляко на прах, защото годините бяха много тежки. Работата с различните организации тук обаче не потръгна добре, много неща се губеха, с Червения кръст в първите години също имахме лош опит. Не се сработихме и с Агенцията за помощите от чужбина. Не ми оказваха съдействието, което ми трябваше. А на мен ми трябваше помощ да намеря транспорт. Нямах проблем с това да събера даренията, да ги държа на складове, но нали трябва да ги прекарам от Германия до България. А има толкова много български камиони, които циркулират. Повярвайте ми – измежду всичките, които съм питала досега, един не се намери съгласен да намали малко печалбата си. Ние плащаме бензина и труда на шофьора, но от дарението да искаш печалба, е грозно.

- Колко години трае това ходене по мъките?

- Вече 15. Такъв български предприемач, който се занимава с транспорт, съгласен на превоз, не намерих. Убеждавам германските болници с техните ръководители – прочути професори; чукам по други порти (в Германия нямам проблем със събирането на пари – аз съм патрон на Сърдечния институт, правим събития, оперираме хора, нуждаещи се, деца, без да плащат), искам да кажа, че имам контактите и мога да ги убедя да дарят техника, апарати, които работят добре, но вече не се използват, защото са се появили на пазара по-нови. Докторите в Германия са взискателни, разработи ли се още по-съвременна техника, бързат да я изискат, а аз взимам по-стария апарат, който за българските условия е 100%-ово подобрение. Развих много връзки с болниците, слизам по техните складове, мазета, свързам се с техния управител, разучавам какво имат и чак тогава отивам при директора и му казвам „Вие имате това и това, дайте ми го!” Те понякога от мен научават с какво разполагат. Настоятелна съм и те ми го дават в крайна сметка. С това искам да кажа, че в Германия се справям, но в България често е мъчно. Наистина не е лесно да се върши добро в България, а и демокрацията е още в пубертетна възраст, та нещата допълнително се усложняват. Нестабилна е ситуацията все още и вие, журналистите, много ми помагате, защото пишете свободно, не като онази предписана партийно, стереотипна журналистика, която аз помня от дете. Сега виждам как един президент на републиката тука го разнищвате и го питате какво е правил, тайно ли го е правил, явно ли – това беше невъзможно в ония години и този напредък ме радва много.

- Само тук ли виждате напредък или може да го посочите и в други сфери? Все пак от дистанция нещата като че ли са по-забележими.

- Много неща се развиват, разбира се. Например туризмът. В началото, знаете как беше - хотелите ги взеха някакви хора. По едно време си бях наумила да си купя не апартамент, какъвто имам сега, а стая в един хотел. В Испания много често се прави така. Можеш да притежаваш само една своя собствена стая. Когато искам да идвам, идвам, когато ме няма, я дават под наем. Разбира се, предполага се, че трябва да мога да ползвам басейна и всичко, което предлага хотелът. Това е добро разрешение за една ваканция. С една приятелка тръгнахме из Златни пясъци и питахме във всеки хотел. Започнахме от началото на комплекса, та стигнахме до края. Навсякъде казваме: „Искаме да купим две стаи във вашия хотел. Българки сме.” „Да, - отговарят ни – но трябва да питаме директора”, „Къде е той” - интересуваме се ние. „Кипърска фирма притежава хотела” – гласи отговорът. „А директорът грък ли е?” „Не, българин е.” Тези директори на хотели тогава бяха непрофесионалисти. Естествено, не е моя работа да разследвам как точно са се сдобили с тия хотели. Тук си има държава, тя да проучва кой, как и с какви пари купува. Аз обаче искам българският туризъм да повиши нивото си, защото от него зависят много работни места и трябва да се приравним към Западна Европа, трябва да привличаме западната публика, а тя си има известни очаквания, които трябва да се изпълнят. Трябва да се предлага онова, което туристът от Западна Европа търси, например в момента голямата тема е уелнес. Един хотел, който не предлага уелнес, просто не се търси. Трябва да има сауна, масажи. Сега си мисля защо тук не се мисли по-авангардно и нестандартно. Защо не се предлага една типично българска сауна с чубрица и розмарин, с други подправки. Впрочем с мои колеги от Германия вече имаме някои идеи и сме ги събрали и развили, обобщавайки ги в точкова уелнес-система за българския туризъм. Бихме искали да я въведем на университетско ниво. Ще ви дам само един пример – ако вземем едно меню, в него трябва да бъдат отбелязани с различни цветове – червено, зелено и жълто - тези ястия, които могат да се определят като здравословни. Например шопската салата ще бъде с най-високо обозначение, тя е много здравословна – има калций в сиренето, витамин Д в чушките и т.н., т.е. това е ястие, което действа добре на костната система, на всички артритни и костни проблеми. Навсякъде трябва да се обозначава кое ястие е с малко мазнини, кое е с правилните вещества. С една дума, целта ни е,така да представим туризма в България, че обобщаващото понятие да е здраве. Чужденецът ще научи, че като идва тук, всъщност посещава уелнес страна, че ще опита българска кухня, в която се готви добре, но тя в същото време е много здравословна. Ако обаче целта е да се мине по най-евтиния начин и не се проявява старание и точност, каузата е загубена. Българските хотелиери и ресторантьори трябва да имат желание да подобрят качеството си. Да не се надува тая ужасна музика навсякъде по капанчетата, да не се продават тия ужасни и еднакви стоки, които са или китайски, или турски.

- Както и да излезем от имиджа на страна за алкохолен туризъм - представа, която като че ли доста се утвърди напоследък.

- Да! Представата е и за алкохолен туризъм, и за проституция, и за кражби на коли, пък и за невежество. Нека да отворим едно произволно избрано меню на който и да е ресторант. Преводите са кошмарни. Срещу шкембе чорба пише стомашна супа. Не може така! Сафридът на немски пък е преведен като скумрия. Криви неща! Чуто-недочуто, преведено-недопреведено. Ами толкова филолози има, толкова скъпо ли струва да се преведе или коригира както трябва едно меню. Една филоложка сигурно би помогнала с удоволствие, дето се вика срещу един обед в ресторанта. Защо пишат глупости и ги печатат и хората им се смеят. Уж дребен детайл, а как ни излага!

- А чувствате ли си излагана понякога от българи в Германия?

- Доста се различават различните емигрантски вълни. Старите емигранти се канехме, спазвахме обичаи в тесен български кръг и бяхме като малки семейства. Такива имаше в много немски градове. После, като паднаха границите, се напълни с всякакви хора. Само да видите колко народ се събира в църквата в Мюнхен! Тук трябва малко да се похваля – тази църква основах аз с помощта на майка ми и до ден-днешен я покровителствам. Църквата е активна и по отношение на дарителството.

- Как решихте да създадете църква?

- О, това е много лична история. Не съм я разказвала досега. Семейството фон Саксен очакваше от мен деца и то предимно синове, а аз пък се оказах седем години бездетна. Иначе съм толкова здрава и силна... В началото нямах и късмет, с първата си бременност бях в Китай, загубих детето, последваха трудности, та седем години нямах дете. И тогава един монах ми каза, че, ако построя черква, ще имам дете. И аз построих черква, а девет месеца по-късно родих дете. Това си беше наистина дар от бога. Но, когато реших да правя черква в Германия, си казах, тя ще е българска, как иначе. И се обърнах към Людмила Живкова, дето толкова много канеше баща ми, помолих я да ми прати за освещаването на тая черквица един български свещеник. И тя ми прати. Та оттам тръгнаха нещата, после майка ми основа църковната община. След това църквата се премести от моя дом в Мюнхен. А сега се пълни всяка неделя с толкова много млади хора...! Те са новите емигранти – сред тях има гурбетчии, студенти, всякакви. Но повечето от тези млади хора са много ценни за България, защото са много родолюбиви, пращат доста пари обратно на българските си роднини.

- Има редица проучвания, които сочат, че икономиката ни се крепи до голяма степен на тези пари, идващи от чужбина.

- Били, ако не се лъжа 550 млн. долара годишно, а цифрата може и да е стара. Така че тези хора са икономически много важни. При това, те не са били като нас откъснати половин век от България. Имат много контакти, умни са, млади. Най-лошото е, че тук се случи т.нар. Brain Drain, т.е. изтичане на мозъци - интелигенцията се източи в чужбина. Много се надявам в България да се подобрят условията за работа и живот, така че хората да имат сметка да се върнат обратно.

*Лудвиг Ерхард е министър на икономиката в продължение на четиринайсет години. От 1963 до 1966 е канцлер на Германия. Определят го като "бащата на немското икономическо чудо".