Психиатърът-писател Калин Терзийски: Интригантка ме скара с Карбовски

интервю на Иван Колев

- Г-н Терзийски, за какво се разказва във вашия нов роман „Лудост” и защо решихте да го озаглавите така?

- Силните, категоричните заглавия правят добро впечатление. Те са по-добри от половинчатите или от тези, с които някои млади автори правят опит за оригиналничене. В България хората имат нужда повече от някаква категоричност, от повече ясни и смели изявления. Затова и романът се казва просто и ясно „Лудост”. Не може да бъде наречен по друг начин, защото в него се описва онази част от моя живот в психиатрията в Курило, когато бях млад и още практикуващ лекар. „Лудост” е един опит за автобиографичен разказ от периода на моята лекарска практика. В него аз самият се оказвам и главен герой, а на читателите ще им стане ясно и защо реших да се откажа от тази професия.

- И все пак, каква беше причината да се разделите с психиатрията?

- Най-простичко казано, отказах се от медицината в полза на писането! Макар с писане да се занимавах и още когато практикувах като психиатър. Пишех периодично за няколко списания и редовно водех рубрика във вестник „Труд” от което изкарвах добри пари. По-късно, през 1996 г., започнах като сценарист в няколко предавания и видях, че с писане изкарвам двойно по-добре, отколкото като психиатър по онова време. Психиатрията ме зариваше с проблемите и много лошите условия, при които бяха поставени и изоставени пациентите и работещите там. Именно тази абсурдна ситуация пораждаше доста нечистоплътни отношенията между пациенти и лекари, между самите медици. Величието на лекарската професия липсваше. Трябваше да правя много компромиси със съвестта си, а и заплащането там не бе никак стимулиращо, за да продължавам да се движа в този коловоз. Така един ден просто реших да дерайлирам от системата и да подхвана един по-спокоен и по-уреден живот на пишещ човек. Някои мои колеги могат да ме обвинят, че съм се отказал от професията, защото съм слаб, непостоянен, защото не съм издържал да осмисля работата си като психиатър. Но когато започнеш да взимаш рушвети, започваш да си ги изискваш, разбираш, че целият ти живот ще бъде устроен откъм материалната страна единствено по схемата на полулегалните и нелегалните пари. Тогава си казваш – „Защо ми е точно този живот?!” В момента мога да помагам на хората, но без да взимам пликове с пари и да работя в болнично заведение като психиатър.

- Признавате, че лекарите у нас са корумпирани?

- Все още твърдо мога да кажа, аз помня онова време, но съм сигурен и че сега един лекар не може да живее само с парите от заплатата, която получава. Така че рушветите са неминуеми като практика. Най-малкото той ще започне да работи с лекарствени фирми, което също не е особено честно. Напълно законно е, но от морална гледна точка е доста жалко. Лекарят започва да го играе като полулегален представител на някоя фирма за лекарства, за да припечели някой-друг страничен лев над заплатата си. На пръв поглед не взема пари от пациента за преглед, но назначавайки му някое ужасно скъпо лекарство или медицински консумативи, влиза в комбина с въпросната фирма. Не е незаконно, но е лош компромис със съвестта!

- А вие лично взимали ли сте рушвет като психиатър?

- Категорично не! И днес не бих го направил, ако някой потърси помощта ми като специалист психиатър, макар да не практикувам професията си в клинични условия.

- Вярно ли е, че в психиатричните клиники често физическото насилие се използва като „терапия” за душевно болните?

- Факт е, лекарите в подобни клиники често неглижират грубото отношение на санитарите към душевно болните. Общо взето санитарите вилнеят, а докторите пушат изискани цигари Pall Mall и разсъждават за нещо възвишено, да кажем за серотониновите рецепти в хипоталамуса на някой колегиум в тесен кръг. А през това време санитарите понабият някой луд и му вземат пенсията.Впрочем всичко това е описано и в романа ми „Лудост”.

- Изпадат ли българите често в депресии и психични разстройства?

- Българинът като цяло е песимистичен и вкиснат човек и затова е лесно податлив на депресии и психогенни разстройства, които в повечето случаи обаче не са клинични, а по-скоро продиктувани от външни фактори.

- А как се справят с лудостта българските политици?

- Те не са луди, но са далавераджии! И това ги прави морално нечистоплътни хора. Лудият човек не е способен на далавери, докато нашите политици са склонни към такива деяния.

- Бил сте най-добрият приятел на Мартин Карбовски, но сега сте скарани, защо?

- Причината е много тривиална – заради една жена. Въпросната дама е записвала разговорите ми с нея. Питала ме е какво мисля за него в един период, когато бях зависим от чашката. И на нетрезва глава, а може и на майтап да е било, съм изтърсил за Мартин, че си е купил нов джип след благотворителната му кампания за осакатената от Максим Стависки Мануела Горсова. Дамата беше така добра да разпространи записите, които е направила с мен по адрес на Карбовски до няколко медии. А оттам нещата, извадени от контекста, доведоха и до скъсване на нашите приятелски отношения. Излезе един вид, че аз, видиш ли, бедният журналист и писател съм му завидял за успехите и джипа. Всъщност всичко това е описано в романа „Алкохол”, който всъщност е опит за апотеоз на приятелството ми с Мартин и опит да му се извиня за казаното.

- След посланията в „Алкохол” той прости ли ви?

- Не. Но дълбоко в основата на нашия разрив на голямото ми приятелство с него стоят различните ни позиции към материалното, аз някак си нямам отношение към материалните неща, за разлика от него, и това, разбира се, ни отчужди един от друг. Въпреки всичко Карбовски си остава най-големият приятел на моя живот.

- Защо въпросната дама ви е спретнала такава интрига?

- Искала е да ни скара, защото не го харесвала.

- През 1996 г. с Карбовски сте били съдени, с какво разгневихте Темида?

- Заради това, че запалихме огън пред парламента в опит за бунт срещу тогавашната управа в държавата. Бяхме току-що завършили студенти. Заради тази наша смелост бяхме съдени за подпалвачество, но се разминахме само с парична глоба, инак ни чакаха 13 години затвор. Поне така ни заплаши съдийката по делото.

- Вярно ли е, че актьорът Стефан Рядков ви е завлякъл с пари?

- Може и така да се каже. През 2000 година с няколко човека от екипа на Слави Трифонов правихме радиопредаване в „Дарик”, на което бях главен сценарист, а Стефан Рядков се явяваше актьор и изпълнителен продуцент, т.е. човекът, който даваше заплатите на екипа. И така за първия месец работа взехме заплата, на втория също, на третия забавиха малко парите, за четвъртия ги взехме след 3 месеца. Това принуди мои колеги сценаристи, които бяха наети за предаването, да напуснат. Случваше се така, че минаваше ефирът и ние, сценаристите, чакахме Стефан пред вратата на студиото, за да си вземем парите, които ни се полагаха, а той минаваше като куршум през нас и изчезваше за една седмица. А следващата седмица идваше точно преди предаването, взима сценария, без да го е чел, за да може пак да се измъкне след това. И в крайна сметка за година и половина, докато предаването съществуваше, аз съм взел грубо за шест месеца пари за труда си като сценарист на този радио блок от изпълнителния му продуцент Стефан Рядков, а останалите така и не ми изплати.

- Какво ви раздели с Магърдич Халваджиян и „Пълна лудница”?

- Имах проблем с Магърдич заради това, че с няколко мои колеги сценаристи основахме Сдружение на телевизионните сценаристи в България, на което аз съм председател. Този факт незнайно защо много го смути и той ни постави - както на мен, така и на другите колеги сценаристи, с които правихме предаването и с които основахме сдружението, изпитателни условия, за да види как ще реагираме. Просто напуснахме след поредица от унижения. Общо взето искаше да ни внуши, че от пишещия човек няма много нужда и след като не е послушен, може да бъде сменен моментално с друг. Един вид фигурата на режисьора е по-важна при правенето на телевизия от тази на сценариста. Какво да се прави - дерибейщина!