Как може да видим калинките, без да се напушим?

“De puta madre” е новият сборник с разкази на журналиста Иво Тодоров, който в момента е главен редактор на предаването “Часът на Милен Цветков” по Нова телевизия и водещ на петъчното издание на “Добър ден” по програма “Хр. Ботев” на БНР. Авторът е завършил “Български език и литература” в СУ “Св. Климент Охридски”. Като журналист е работил в БНТ и в радиостанциите НЕТ, Дарик, Експрес, бил е гл. редактор на сп.”Мениджър”. “De puta madre” e втората книга с разкази на Иво Тодоров след “Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта” (2005).

интервю на Ана Кочева

- Досега De puta madre беше популярна и у нас марка облекла; сега обаче придобива ново звучене като заглавие на твоята книга. Да не кажа даже на пръв поглед и стряскащо, понеже наподобява жаргонна фраза. Какво послание за читателя си носи всъщност сборникът разкази?

- Противно на общата представа, че De puta madre e псувня, на жаргон всъщност репликата означава “суперско”, “готино”, “яко”, “привлекателно”, “желано”. Една голяма част от историите в книгата са адресирани към по-младата читателска аудитория и затова избрах това заглавие. То обаче не е абсолютно произволно – един от разказите се казва “De puta madre – студентът, който псуваше на сън”. Този младеж произнася, докато спи, неразбираеми за него псувни на различни езици, а приятелката му в началото приема всичко това, дори се възбужда от еротиката на фразите, които успява да разбере, а накрая... Прочетете разказа. 

- Как реагираха в централата на марката в Рим, когато им поиска разрешение да използваш заглавието?

- Реших, че след като живеем в 21 век и България е член на Европейския съюз, трябва да съм коректен към модната марка, чието пълно име е De puta madre 69. Още преди да избера това заглавие за книгата, ми беше направило впечатление, че в София – по сергии и аутлет магазини е пълно с тениски с това лого, които очевадно са ментета. Пратих мейл на централата на компанията в Рим и за моя приятна изненада, те отговориха, че нямат нищо против да ползват това заглавие. Малко встрани от темата за книгата, историята на DPM69 е доста интересна, което ми даде още един аргумент да сложа това заглавие като провокация – и към по-зрялата аудитория, и към по-младите. Според фирмената легенда на De puta madre, марката е създадена в испански затвор от колумбийския наркодилър Илан Фернандес, който бил арестуван пред 1991 г. в Барселона за наркотрафик и търговия с оръжие. Разкайвайки за извършените престъпления, той се опитал да изкупи вината си като прави тениски с провокативни надписи, които били изнасяни тайно от затвора...

- Кого очакваш оттам за премиерата на книгата?

- Разбира се, поканих самия Илан Фернандес. За съжаление, тези дни получих отговор, че е много зает, защото самият той пише книга – неговата автобиография и няма да може да дойде в София, но от централата на марката в Рим пожелават успех на книгата и ако успеят, ще пратят свои представител за премиерата на 3 април.

- “Жената, която гасеше свещите”, “Майката, която приспа детето си в трамвая “Забивката, която стана в чат канала #sex”, “Пичът, който се напуши, за да види къде живеят калинките” – са част от заглавията на твоите истории. Съзнателно ли е търсен този еднотипен синтаксис в тях и какви са всъщност тези хора – реални, измислени...?

- Филологът веднага хвана ритъма на заглавията!  Абсолютно вярно. Всичките 23 разказа в първата част на книгата (и повечето от останалите) са с този еднотипен синтаксис – “еди-какъв-си човек, който направи еди-какво-си”. От една страна, харесвам по-дългите заглавия, от друга, искам още в заглавието да дам на читателя някаква изходна точка за четенето. Той веднага узнава какъв е героят и какво се е случило с него. За мен в една история не са важни героите с техните дълбоко личностни характеристики, психологическа мотивация и многопластовост. Важна е самата история! Всички истории в книгата са истински, героите – не са. Историите в “De puta madre” са взети от нашето всекидневие. Според мен, животът е най-големият писател - никой не може да измисли нещо по-добро и интересно от истинските случки, които всеки ден ни изненадват в невероятното съчетаване на факти, поредици от събития и неочаквани развръзки.

- Редом с битността ти на писател, ти си и журналист. Настоящите политически сюжети, които се разиграват, за какъв жанр са най-подходящи?

- Честно казано, не предизвикват у мен желание за писане. Иначе от някои може да стане и мелодрама, и трилър, и нонсенс истории, които също харесвам. Три от текстовете в книгата са нонсенс.

- Доста хора се упражниха в жанра „вулгарен роман”, описвайки съвременна България. Акцентът при тях обаче като че ли пада преди всичко върху лица от т.нар. сенчест бизнес, от групировките. Досега почти няма сюжети с главни герои от високите етажи на властта. Би ли се изкушил от подобна „проза”? Интересни ли са ти подобни типажи?

- Много колеги издадоха книги в огромни тиражи за различни братя или хора с прякори, описаха мутренските времена и превръщането на мутрите в “бизнесмени”. Аз имам резерви към тази тема, защото според мен истината за случилото се през последните 18 години в България не може да бъде “видима” за толкова кратко време и защото тази истина в никакъв случай не е еднозначна.

- Кое е по-привлекателно за теб: писаното или изговореното слово – задавам ти въпроса заради факта, че се чувстваш комфортно и зад микрофон?

- Напълно различно е. Когато си пред микрофона, словото, произнесено от теб, веднага стига до аудиторията. Когато пишеш, трябва да мине време, докато текстът види бял свят. Не знам дали работата пред микрофона ми е помогнала в това, но говорейки толкова години, съм се научил да говоря без да правя кой знае какви грешки, мисълта ми да тече бързо и плавно и това ужасно ми помага при писането. Повечето пъти, аз сядам пред компютъра и просто пиша това, което искам да напиша. Без да спирам, да го обмислям и много рядко редактирам написан текст.

- Не е ли вече прекалено голям лукс да предизвикваш аудиторията с писано слово? Клише е, че четящите вече са на свършане, но пък клишето е вярно.

- Не мисля. Имам приятели млади хора, които също пишат. В екипът на “Часът на Милен Цветков” са само млади хора – 21-25-годишни. Те прочетоха повечето истории на едни дъх и веднага казаха ,че ще разкажат на техните приятели за книгата, защото била интересна за младите хора. А и доколкото имам информация, в първата седмица от появата на книгата на пазара, вече има добре продажби, още преди да сме правили ПР. “De puta madre” може да бъде намерена във всички реномирани книжарници, има я на онлайн продажба в сайтовете за книги.

- Има ли и друг начин за забележим калинките, освен този да се напушим?

- Има, разбира се. Пролет е. Достатъчно е да погледнем навън, да забележим напъпилите клони и стремежа на младите листа да се развият, за чуем песните на птиците, които всяка пролет ми прави впечатление с какво желание за изява чуруликат от рано сутринта, а и ще усетим красотата на природата. Аз обожавам пролетта. Събуждането на природата тонизира и мен самия.