Режисьор Веселка Кунчева: На милиарди километри съм отвъд Бойко Борисов

- Г-жо Кунчева, тази година две от вашите представления „Момо” и „Страх” получиха общо 6 номинации за наградата „Икар”. Какво усещате повече - радост или отговорност?

- Хубавите събития предизвикват в мен едновременно немалко количество крайни емоционални състояния. Ще опитам да се изразя така: Номинациите за Икар на спектаклите „Момо“ и Страх“ ме накараха да се почувствам радостноотговорнощастливотъжноеуфоричнодепресивно и преди всичко приятно! 

- Какво си помислихте, когато чухте, че вашият труд и този на колегите ви е оценен?

Когато разбрах, че сме номинирани си помислих, че трябва да ида до магазина да купя уиски. Радостните новини трябва да се поливат. Тъжните също!

- „Момо” е детска постановка, в която се разказва за сериозни неща, като смисъла на живота, сивотата, предателството и  радостта. Разбират ли малчуганите всичко това?

Мисля, че децата разбират всичко, което им се каже без да се „превежда на детски език“. Децата са по-големи от възрастните, когато става въпрос за искреност. При тях все още ги няма натрупванията на човешкото познание. Децата разчитат на интуицията, а интуицията никога не лъже. Просто с времето хората се научават да я потискат, тъй като тя не винаги е удобна и доста често пречи на комуникацията ни с другите и на изискванията на нашето Его. 

- Как може сложните житейски ценности да бъдат преведени на простичък, разбираем за децата ни език? Всъщност защо избрахте да качите малката Момо на сцена? Дали не преоткривате самата  себе си в нея?

Житейските ценности не са сложни. Напротив. Те са изключително прости. Ние, възрастните сме ги замъглили, защото мислим, че това ще ни предпази от ударите на съвестта и чувството за вина. Вярвам, че за да разкажеш една история не е нужно да доказваш колко си умен или колко си чел. Просто трябва да разкажеш историята, така както я чувстваш в сърцето си. Не мога да кажа, че аз съм Момо. Момо е чисто същество, незасегнато от сивотата на живота. Аз преминах през блатата на узряването, оцеляването, обитовяването… Оцапах се, а калта се чисти трудно.

- Хората ще срещнат ли себе си в постановката „Страх”? Могат ли за времето, докато трае постановката, да се излекуват от него?

Спектакълът изследва основните човешки страхове – страхът от смъртта, страхът от близост, страхът от самотата, страхът от това да не бъдеш изоставен, да не бъдеш оценен, да не останеш посредствен… Мисля, че всеки ще открие част от себе си в „Страх“, но не мога да обещая, че ще се излекува от това, което го плаши. Функцията на театъра не е да лекува, а да вълнува.

- Вас от какво ви е страх и как бягате от него?

Страхувам се от посредствеността. Страхувам се от лудостта. Страхувам се от тъмното и от себе си. Не мога да избягам, защото страховете са вътре в мен. Живея си с тях от дълго време.

- Имате много международни отличия. Не ви ли е хрумвало да творите в друга страна, където за хората като вас е значително по-лесно?

Все по-често мисля за бягство от България. Все по-често. Все по-често… Надявам се скоро да се случи.

- Близките ви казват, че сте отдадена на театъра и куклите. Ако, обаче ви попитам за имената на министрите, ще можете ли да ги изброите?

Хахахах… Не! Не мога да изредя имената на всичките ни министри. Ахахах… Наистина не ги знам. В това отношение съм почти неграмотна! Все пак избрах театъра, за да избягам от реалността. Аз съм емоционален човек и ако узная повече, отколкото знам сега, рискувам да полудея, а нали ви казах, че ме е страх от лудостта. Така ми е добре. Нали Вежди Рашидов е министър на културата? Това ми дава достатъчно ясна представа и за останалите министри. Повече не ми е нужно да знам!

- Как би изглеждала куклата на българския политик?

Гротескно еклектична силиконово пластмасова марионетка на конци. Мисля, че на врата й висят  и два златни дебели ланеца. Да говоря ли с Мариета да й направи скица?

- Творец като вас интересува ли се от политиците, скандалите, службите за сигурност и изборите в Сърница?

Не. Не се интересувам от такива неща. Мисля, че не мога да ги понеса. Затова се крия в театъра.

- Как чрез театър се вдъхва надежда на отчаян народ, какъвто е  българският? Кое може да ни погуби и кое да ни спаси?

Театърът не е политическа трибуна. Театърът е сакрално преживяване. Той е създаден от Духа и е предназначен за Духа. Погубва ни липсата на духовност. Светът е болен от безверие. Превърнали сме се в машини за изкарване на пари и пари, и пари… Консумираме много, не даваме нищо… Лакомеем! Душите ни са затлъстели от желание да притежаваме още и още, и още… Не знам какво може да ни спаси… Ако можехме да се погледнем отстрани… Може би това би ни отворило очите… Но кой би искал да види чудовището в себе си и да признае, че то е творение на неговите избори в живота? Кой би признал, че е живял погрешно?

- Ако видите премиера Бойко Борисов на ваша постановка, какво бихте искали да му кажете или покажете?  Коя от постановките ще му препоръчате най-много? 

Ахахахах… Ами… Хахахах… Какво мога да отговоря? Ахахах… Мисля, че имам въображение, но тези въпроси ме запращат на милиарди километри отвъд него! Не знам как да отговоря. А вие, ако ме видите да седя в пленарната зала и да си жумя кротко на столчето, докато се коват законите, какво бихте искали да ми кажете?

интервю на Катя Илиева