М. Сърбиновски: Жестоки антибългари са и ВМРО-ДПМНЕ, и СДСМ

интервю на Ана Кочева

- Младене, би ли описал ситуацията в Македония. Изглежда горещо не само в температурно отношение.

- Абе, Ани... В този момент, когато хората колективно се въртят по слънчевите скари и изпитват тежки мъки от това, дали бирените им коремчета са намалели и видим ли е ефектът от скъпите антицелулитни кремове, ние трябва да проявяваме съчувствие към проблемите им.  Не си ли въобразяваме, че искат да четат тъкмо нас? Не, изобщо не си въобразяваме! Само виж колко са четени и препечатвани и по други сайтове, а и коментирани, предишните ни интервюта... Затова веднага ти отговарям. Този хаос в Македония е междумакедонистки сблъсък, междуудбашки сблъсък или, както казва народът, междусърбомански сблъсък. След 2001 година когато станаха и военният конфликт с албанските паравоенни формации, и изгубената война на македонските въоръжени сили, се подписа Охридският рамков договор. И толкова самохвалната АСНОМСКА, Второилинденска, удбашка Македония се превърна в губеща. Сама себе си обезсили и оттогава сме “рамкова“ Македония. Според новата Конституция, след войната ние сме само най-многобройната македонска етническа общност. Всемогъщата свирепа УДБА тогава, губещо, се раздели на два поляризирани табора: властимащата ВМРО-ДПМНЕ, русофили, хард македонисти, чрез Белград за Москва и опозиционерите СДСМ, софт македонисти, проамерикански настроени, чрез Белград за Вашингтон. Разбира се, те - и едните и другите - са жестоки антибългари. За техния антибългарски шовинизъм аз сам най-доброто доказателство.

- Но македонската криза се задълбочи?

- Да, целта е как отново Македония да се върне от  “рамкова“ в АСНОМСКА държава, от македонска етническа общност - пак на македонски народ и национални малцинства в съседните държави. И всичко това Европа да го възприеме и като македонисти да влезем в НАТО и ЕС! В тази безизходица Груевски донкихотовски се заигра с картата на антиквизацията. Хвърлиха милиарди за пропагандни спотове, книги и филми, че сме най-старият народ на света, че сме антични, довеждаха ни от Хималаите някакви мургави наши крале, създаваха нова идентичност, преименуваха улици и летища, а  връх на всичко е, разбира се, проектът Скопие 2014 за цялостна промяна на образа на Скопие, която още не е завършила, но вече хубаво се вижда и това подмолно безчестие.

- Да не забравим и факта, че съзнателно или не, но Груевски отвори фронт и с Гърция.

- Точно така. И не само с Гърция. С всичките, освен със Сърбия и Русия. Кой от албанците би приел пак да бъде национално малцинство в Македония? Бихте ли позволили вие и гърците при вас да се търсят национални малцинства? Пък дори и Сърбия, която е исторически ментор на македонизма, а самата тя е застрашена пряко от него и не ни признава автокефалността на Македонската православна църква. Това е вътрешният междумакедонистки  стратегически сблъсък между абсолютните губещи. Под закрилата на югославянството и блоково поделената Европа македонизмът от 1944 г. имаше своите Пирови победи срещу България, но с отворения втори фронт срещу Гърция цялата международна общност видя какво се е случвало и се случва в Македония и всички се обърнаха срещу нас. Крадем гръцката история, трябва да си сменим името, фалшифицираме нашата и ваша, общобългарската средновековна история, трябва да подпишем договор с вас за добросъседство... Добре прикритите зад името ВМРО македонисти, ни доведоха до всеобща катастрофа, от която  никой не знае как ще излезем.

- “Бомбите“ на Заев сякаш кацнаха като ягодка върху тази македонска политическа сметана?

- Заев, лидерът на опозицията, миналата година разпространи тайни телефонни разговори за невероятни противозаконни и криминални действия на властта. С това опозицията смяташе, че управляващите са “сготвени”, а те пък очевидно са си мислели че техните мътни деяния никога няма да излязат на светло пред гражданите. Тук и двете страни сбъркаха и сега Македония е институционално обезсилена.Че ни подслушват е ясно, но също е ясно и, че, когато ВМРО-ДПМНЕ е на власт, се вършат най-големите мръсотии. Припомнете си за проекта на Любчо Георгиевски и Македонската академия на изкуствата за построяване на стена между нас и албанците.

- Скопие е залято от протести. Протестиращите искат свобода на медиите и прочистени изборни списъци. Има ли кой да ги чуе, да удовлетвори исканията им?

- Един ден и това ще приключи, но, както и да ни въртиш нас, Македонците, (с голямо М) македонските Славяни, македонските Българи, античните Македонци, Хунзи, Калаши, Ендопи, мнозинството от населението, наричай ни както искаш, ние, сме тотално губещи. Разселени, осиромашали и един господ знае как ще се възстановим, ако след оттеглянето  на Груевски изобщо се възстановим. Опозицията излезе на улицата. Това са тези, които най-жестоко фабрикуваха за мен и за такива като мен всякакви измислици, и ни отвориха политически досиета. Само колко са ми симпатични, когато плачат, че били малтретирани, изхвърляни от работа, че искали правда!... Да, правят някаква Шарена революция и имат боя за боядисване. Но думи нямат! Как да кажат, че общоподписаният договор от Пържино е за нови отстъпки, че албанският език трябва да се говори на цялата територия на държавата, че трябва да се смени името. Как да намерят думи и да опишат нашето македонско дередже, без да бъдат обвинявани за чуждестранни, платени соросоиди? Американското посолство на скопското Кале наистина е силно, но и УДБА, и руските сили в голямата бяла седеметажна барокова сграда в центъра на Скопие под фирмата ВМРО-ДПМНЕ не се предават лесно. Македония отдавна е бременна в деветия месец и вече няма въможности за аборт.  През досегашните 26 години македонска независимост, вместо да защитаваме държавата, двете политически сили драконовски защитаваха македонизма. И сега имаме македонизъм без държава.

- Ще използвам един твой цитат. Казваш че Македония е една болна клонка от българското етническо стебло. Какво лекарство й трябва, за да оздравее?

- Малко ли се правих на умен досега, та още? Това и всичко друго трябваше да ме питаш, когато бях млад. Само младият човек знае всичко и аз тогава също всичко знаех. Сега съм на години, когато все по-малко зная и все повече се учудвам. Посоченото изречение го използвам, но не е мое. От един български учен съм го прочел. Но е точно до болка. Има една страхотна Шекспирова фраза от Тимон Атинянеца от едноименната му драма, “Грехът не е наследен“ и него трябва да го използваме поне толкова колкото и Хамлетовите стихове, “Да бъдеш или не, това е въпросът сега“.

- Ти си роден в Вруток, Гостиварско. Ходиш ли из твоя роден край. Променил ли се е той днес?

- Как не ходя, как да не ходя? Това е моята Шангри-Ла, както казват индийците, раят, откъдето съм дошъл, моят зелен рай. Аз съм тамошна ситна прашинка, капка вода от извора на Вардар. Но, хайде, нека да не е всичко толкова романтично, макар че сега е лято. Аз съм левичар, по-рано левичарите се срещахме по-рядко и най-напред там, вкъщи и на училище, усетих отчетливо първия натиск върху себе си заради това, че по нещо отстъпвам на останалите... Разбира се, и там работите вървят на зле. Много неща за това място съм написал, но колко съм успял да ги издигна до универсалното, това нека кажат читателите. И сега имам гостиварска лична карта и паспорт. Брат ми е лекар там и скоро ходих нататък. Уж да му помагам да насечем дървата за зимата. Забавлявахме се като богове... След Втората световна война на измъченото и гладно население от тоя край му изнасяли политически речи и му казвали, че Господ вече няма, затова гостиварската църква ще бъде превърната в пшеничен склад. Щели да го напълнят до върха, чак до кръста. Хубаво сте намислили, ама не бива чак толкова, па макар и пшеница да е. Оставете малко празен простор под камбаните, светците ще задушите, казала тогава баба ми. Всеки път, за всяко нещо трябва да се оставя по малко простор. Това е просторът на духа. Засега само ходя нататък във Врутошко, но един ден знам, че завинаги ще се върна. Тъкмо за този празен простор над житото в църквата.

- Винаги си бил на мнение, че помирение с македонизма няма да има. Продължаваш ли да смяташ така?

- Нима не виждате, че македонизмът е раково образувание като държавна политика, която, докато уж систематически унищожава българското национално съзнание, унищожи и народа, изгубихме и държавата? Ако искаха помирение, нямаше да настроят толкова паметници и да правят останалите дандании. Завършиха филма “Освобождението на Скопие“, но той очевидно е провал и не отиде на никой от големите международни филмови фестивали. Тази есен ще го пуснат на филмовия фестивал в Битоля, а вече започват следващ, нов филмов проект “Цар Самуил“. На този губещ македонизъм българщината му служи за измиване на ръцете. Тези дни дочакахме даже Шешел да хвали ВМРО-вците Груевски и Иванов в едно телевизионно предаване.

- Младене, това е много тъжно. Наближава Илинден, всеки ред, написан от теб, всеки път е бил за помирение...

- Аз още вярвам в помирението.. Преди двадесет години написах есето “Балканската кошница копнеж“. И не само това. Припомнете си текста за помирението на Мара Бунева и Велимир Прелич, за който разказа тъкмо вашият сайт. И вместо да ме похвалят, едва ли не публично ме линчуваха. Последното нещо, за което биха помислили анахронните македонистки интелектуални и политически сили, е помирението. Не ги бива в това и толкова. За какво им трябваше да строят Офицерският дом в центъра на Скопие? ВМРО да възстановява Офицерския дом в Скопие е като евреите да възобновят Райхстага на Хитлер. Дори да им бяха пошепнали нещо подобно от Белград, тук така и не се намери мъдрец, който да им каже - недейте, не бива да се възстановява тази разрушена от земетресението през 1963 година сграда. Офицерският дом е символ на междувоенното, диктаторското, жандармерийското Скопие, това е негероичният период от историята по тези земи. Тази сграда е компромат на вашите сръбски победи от Първата световна война, с които толкова много се гордеете. Има много сръбски умни хора там, които, убеден съм, ще разберат това. След земетресението, в разрушеното Скопие за пръв път след Втората световна война, насред вихрещата се Студена война между блоковете, едни до други, на едно място, са съветски и американски войници. Заедно разчистват, заедно помагат на скопяни, заедно пият... Но ние тази история изобщо не я ползваме. Вместо да станем център на помирението, на балканското пък и на всеобщото, упорито играем ролята на вечната ябълка на раздора. 

- А как гледаш на това, че младите бягат в в чужбина? Това е неизлечима българска болест, но сигурно и македонска?

- И не само българска, и не само македонска... Задаваш ми, Ани, хубави въпроси, а трябва да спрем. Това е тема и болка за отделно интервю. За роман! Предлагам само върху тази тема след време да поговорим. Преди два месеца бях на литературен фестивал в Хасково. Чудесен град и прекрасни хора. Видях много хубави неща, видях как се движите напред. Не видях обаче много магия. Хората идваха да гледат магията над пшеницата, ние, писателите и журналистите, очевидно не им я създаваме. Изтрихме магията от нашите животи. Това е време на изпразнен живот, на книги без катарзис. Триумф на нищото. И заради това също бягат младите...

- Знам, че окончателно си завършил последния си роман “Нюйоркчани“. Ще повдигнеш ли малко завесата за читателите на Фрогнюз, за какво се разказва в него?

- “Нюйоркчани“  започва с градежа на теснолинейката в тила на фронта от времето на Първата световна война - от Скопие до Охрид - от българските военни сили, от местното население и от сръбските военнопленници. Но това е само рамката за обширното действие, което се простира от това “вълчо вървище“, моя роден край, до Ню Йорк, а във времеви план - от памтивека до днес. Искам да водя диалог с времето чрез образите с техните действия, тежнения, любови, омрази и мечти, раздирани от вълчето в самите тях и от глутницата вълци, която ги дебне отвън. И като един калугер без манастир, в пълна самота, ето, след три години събиране на сили, приключих с това ново четиво. Както и останалите мои романи, и “Нюйоркчани“ е писан от онзи свободен простор на препълнената с жито църква. От моята имагинерна църква с образи по стените, които аз създавам, пред които аз се моля, на които аз покорно служа, които защитавам и върху чиято съдба плача и се смея.