Мл. Сърбиновски: Едиповщината е начин на действие на македонизма

Младен Сърбинвоски е публицист, балетрист и драматург. Роден е през 1958 г. във Вруток, Гостиварско. Завършва социология в Скопие. Работи като журналист в македонското радио и телевизия. По времето на премиера Любчо Георгиевски е назначен за директор на Народната и университетска библиотека "Св. Климент Охридски". Не успява да стане любимец на властта поради ярко изразените си пробългарски настроения, които не крие.

Автор е на много книги, най-известните сред които "Година от 13 месеца", "Крали Марко", "Хитър Петър", "Пазач на дъгите", "Вечният календар на порастването", "Македонските авгиеви обори", "Частици нищожност", "Македонският Фауст", "Зидари на нощта", "Мариовците".

Сърбиновски е познат у нас с книгата си "Македонският Фауст", посветена на драматичната съдба на Венко Марковски и избрани есета. Романът му "Шашма" за първи път поставя цялостно проблема за македонските българи.

- Младене, напоследък е много актуална темата за съвместното честване на общи празници от Македония и България. Какво мислиш ти по този въпрос?

- Това не е лошо, но тази инициатива е с къс фитил. Днес ще ги славят, а на другия ден македонистите пак ще продължат със старите фалшификати и омразата. Оставете ги тях. Смятам че е време за едно по-мащабно интелектуално помирение директно със сръбските интелектуалци. А след това може би и политически. Сръбската общественост много неща направи на Балканите за последните сто и петдесет години и наи-накрая дойде до тази позиция. А всичко ненаказано започна от Македония и срещу македонските българи. Те имат критическа мисъл и интелектуални капацитети сами да могат да преизпитат своето минало и този интелектуален подход само може да донесе нов позитивен климат на Балканите.

- Но пък в Македония за пореден път се сгъсти нова доза енергия на омразата към България. На какво се дължи това?

- На едиповщината като начин на действане на македонизма. Искаме приятелство с България, ама не искаме да приключим с омразата към българщината, а това значи и с омразата към себе си. Кога трябвало, кога не трябвало, беше полезно и се изплащаше, ако всекидневно се говори с омраза към България и собствената българщина. Така стана ясно кой е явно потвърден едиповец. До преди две-три години всичко това за дълги десетилетия беше печеливш бизнес в Македония. Бъди едиповец и всички врати на успеха бяха отворени за теб. За голямо съжаление на някои, това приключи, правоверните македонисти започнаха да търсят изход от безизходицата, стана още по-весело в Македония, наново се разигра провинциалната пиеса „със пеене и писане“ и от този македонистки махмурлук ние никак не искаме да изтрезнеем. „Хубаво ни беше“ е македонистката въздишка, която никой на този бял свят не иска да разбере. Особено пък в Европа.

- А как живеят при вас инакомислещите, тези които не споделят доктрината на македонизма?

- Това е много интересен въпрос. В Македония официалният македонизъм се раздели на софт македонисти и хард македонисти. По-меките, софт македонистите, хранениците на Сорос, в момента са във опозиция, за тях България си остава най-големият враг и затова те смятат, че е стратегически голяма грешка на властта отварянето на още един идеологически фронт с Гърция. Те са голями критици на антиквизацията и грандоманските проекти във центъра на Скопие, но критиките им се простират само до естетическия кич и прането на пари, без изобщо да стигнат до извода, че тъкмо техните предшественици десетилетия наред бяха заедно със строителите на нашата едиповщина, която ни доведе до безизходицата. Те си играят сега на демокрация и реват срещу авторитаризма, който започва да пуши в Македония, но тъкмо те направиха най-големите хайки срещу мен и подобните на мен, те направиха всичко възможно тази поличитеска гарнитура да дойде на власт. Съзнателно или не, тази власт само изложи на мегдана цялата македонска мизерия, която за пореден път потвърди, че не е възможно да си македонист в какъвто и да било вариант, а да не си шовинист.

- Преди време ти беше оптимист, смяташе че Македония един ден ще влезе в ЕС. Продължаваш ли да смяташ че това ще стане рано или късно?

- Македония се намира в деветия месец на бременността. Отидоха си годините, когато можеше да се интервенира безболезнено. Когато бях още млад и очевидно недостатачно зрял, казах много неща, написах цели книги, но накрая се видя кому времето даде право, а кого опроверга. Но каква полза от това? Пропиляхме повече от двадесет златни години в мрънкане и разправии... Сега съм станал циник, отдавна седя настрана и така ми е хубавно, не чета вестници, рядко гледам новини но знам, че един ден със или без нас Македония ще влезе във ЕС. Македонското донкихотство брои дните си.

- През изминатала академична година ти беше гост професор в ЮЗУ „Неофит Рилски”. Как се чувстваш във Благоевград сред студентите?

- Преди да дойда, правех усилия за нормална работа, такава, на която никой в обикновени условия не би й обърнал внимание, не би я политизирал. Но когато започнах, сълзи изпълниха очите ми. Оказа се, че наистина има нещо по-съвършено от красотата на природата. Това е всичко онова, което е докоснала човешката мисъл, което е осветлила човешката хубост. И всичките мои емоции и представи за Горна Джумая бяха обхванати, осветлени и допълнени от нежната красота, създадена от човек и осветена от бога. Благоевград е чудо със своя уют.  Само там може да се каже, че всеки делник е празник заради ежедевното празнично разгръщане и растеж на деня. Това е неговият ореол и неговата душа, защото той има свое минало, а точно по това градовете заприличват на нас, хората. Таква е и моята приказка с мирните работливи студенти, преизпълнени от чувство за човеченост. Това е онази развита българска национална черта, която в Европа, а на Балканите може би се смята за недостатък, с когото балканската дивотия се е подигравала и все още се подиграва. Но няма да е нищо ново и нищо пресилено, ако и сега отново кажа, че българите са най-европейският народ на Балканите. Всичките знаете приказката за Грозното пате. Аз бях грозното пате между тези млади хора, между тези умни препродаватели. Грозното пате, което преди техните очи се преобърна в лебед. Но така е в живота. Много рано научаваме приказките, а много късно ги разбираме.

- Ти наричаш своята държава Чалгомакедония. Защо я определяш така и как може да се промени това?

- Още през 1999 година в Скопие излезе моята книга „Обеди нищожност“, която е публикувана и в България под заглавие  „За македонистките работи“. Гордея се с тази книга, написана под въдействието на блестящите книги на Чеслав Милош за неговата Полша. Има я и в интернет на „македонски”, а този мой всеобхватен анализ на Македония, вместо да се превърне в нещо което прави чест на македонската литература, повдигна истерия срещу мен която след военния конфликт от 2001 гузно замлъкна.  Книгата започва тъкмо с есето Турбомакедония (Чалгомакедония) и се оказа, че изобщо не съм направил грешка. Как да наречеш всекидневието от сръбска чалга, турски сериали и новини срещу света, Европа и съседите. Нашият стил на живот отдавна е чалга всекидневие и това е формата на нашето пропадане, откоето сякаш няма спасение.

- Неотдавна група македонски интелектуалци поиска от президента на България да признае македонската нация? Какви са тези хора впрочем?

- България никога не е бягала от реалността и никога не е казвала, че от 1944 не съществуват нови реалности в Република Македония. Болката на тези, които искат сега да се предприемат такива стъпки, е, че те нямат интелектуалната храброст и капацитета да признаят какви са били преди 1944. Това, което не им го признава и никой в Европа. Същата тази македонистка болка преди някой и друг ден я артикулира и Ангела Меркел в Дубровник в присъствието на македонския Президент. А кой са те ли? Това сме ние чалгомакедонците. Абсолютно губещите.