Проф. Ана Кочевa за ФрогНюз: В Северна Македония запяха като в хор от “Набуко“ след визитата на Силяновска в София

Това каза пред ФрогНюз проф. д-р Ана Кочева от Института за български език към Българската академия на науките (БАН), специалист по българска диалектология и лингвистична география.

Проф. Кочева, последните дни виждаме словесна престрелка от Северна Македония към България заради снимка между президентите на двете страни, на която северномакедонското знаме не е налично. Политическата реторика в Скопие също е крайно антибългарската, това вече стана постоянен процес. На каква мисъл навява всичко това?

И реториката, и политиката на Скопие през последните месеци, откакто се смени управлението, неотклонно следва и ще продължи да следва принципа на търсенето на теле под вола. Независимо от това какво ще направи или няма да направи София, премиерът и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицкоски няма да преустанови да държи запален огъня на антибългарската реторика, пък и на антибългарските действия или бездействия там.

По-важното обаче е ние тук, особено в предизборната кампания, която предстои, да не доливаме допълнително гориво в този огън. Казвам го сега, а и винаги съм предупреждавала в подобни случаи, защото някои от българските политически сили много силно се изкушават да се възползват от и без друго нелеките ни взаимоотношения с Република Северна Македония, за да добавят някой друг процент към резултата си. Не съм сигурна обаче, че това работи. Да не говорим колко контрапродуктивно е то в по-дългосрочен аспект. Най-важното е българската страна да има устойчиво и най-вече ефективно, прагматично поведение към югозападната ни съседка.

Силяновска-Давкова и Мицкоски всъщност са двете лица на една и съща монета. Да, като деполитизиран държавен глава, президентката на Република Северна Македония очевидно ще демонстрира по-умерена, по-благовидна реторика, както беше и в конкретния случай при неофициалното ѝ посещение в София. Затова пък премиерът ще продължи да коментира невъздържано, а и да действа, защото това е единственият начин да оправдае липсата на напредък по отношение на началото на преговорния процес на Република Северна Македония с Европейския съюз.

Прътът в колелото не е поставен от българска страна. Прътът го държи самият Мицкоски и неговото ВМРО-ДПМНЕ, което на практика продължава старата политика на Груевски, чието същинско отроче всъщност е днешният му наследник. Нека да не забравяме, че преди дни Мицкоски смени състава на северномакедонския екип в смесената историческа комисия с България. Това беше едно от въпросните действия, а иначе трети ден проправителствените медии оттатък границата не спират да се занимават с това защо е отсъствало македонското знаме по време на срещата между президентите, удобно забравяйки, че Силяновска беше в София преди всичко на опера, т.е. на неофициално посещение. Всички в Скопие продължават този хоров рефрен, подобно на хоровото изпълнение от Набуко, което тя дойде да слуша и да гледа у нас. Та, в Скопие хорово продължават да вдигат шум, да връчват ноти, да търсят обяснения там, където няма нищо за обясняване.

Не се наемам да коментирам протоколните подробности, по този въпрос има специалисти и те вече се произнесоха, но случващото се потвърждава, че се търси под вола теле и това ще продължава.

Защо се случва това? Защо се прави?

Защото по този начин Мицкоски обяснява собственото си безсилие да стартира преговорния процес, защото в Северна Македония нищо не се променя в тази посока. У нас, а пък и не само у нас, политиците са влюбени в клишето “докато всичко не е договорено, нищо не е договорено”. Обаче в конкретния случай с Република Северна Македония всичко е договорено. Преговорната рамка е на масата от 2022 година, подписана е от всички заинтересовани страни и тази рамка трябва да се изпълнява.

Северна Македония едностранно отказва да го направи, оправдавайки се с това, че видите ли Скопие било ощетено. Щетите обаче си ги нанася самото Скопие и силите, които не са заинтересовани Република Северна Македония да скъса пъпните си върви със старите съюзници и господари.

Сега слушаме, че Мицкоски се кани при посещението си в Брюксел на 19 септември, да представи “Френско предложение плюс” - тоест някакъв план да деблокира евроинтеграцията на Северна Македония. Мицкоски обаче се канеше да оспорва Преспанския договор, да започва процедура да възстанови името Македония - да не е Република Северна Македония, това му звучало позорно. Нищо от това не стана и не ми се вярва нещо тепърва да стане.

България няма да предоговаря условията по споразумението със Северна Македония, това го знаем вече официално. Както, впрочем, знаем, че през изминалите месеци Северна Македония беше предупреждавана неколкократно да си спазва договорите – и този с България, и Преспанското споразумение. Американският посланик в Скопие това лято беше посочила, че споразуменията вече са сключени и няма да има предоговаряне за условията по присъединяването на Северна Македония към Европейския съюз.

Тази пиеса за така наречените червени линии, за така нареченото унижение, което изживява Северна Македония заради договорите и усилията на Мицкоски да се противопостави, да брани националната чест, ще продължи да се играе за вътрешна консумация и като алиби на новата власт. Като казах национална чест, неволно се сетих за един закон, който е действал в Титова Македония - специален наказателен закон от 1944 година, с който се създава извънреден съд. Това е безпрецедентен за европейската правна история закон, защото неговата цел е да се осъдят “предателите на националното име” - разбирайте тези, които имат българско самосъзнание. Но безпрецедентни неща в Република Северна Македония продължава да се случват и до днес.

За този закон, както и за редица антибългарски исторически събития в днешна Северна Македония, мълчанието продължава. Както продължава упорството македонското общество да се държи настрани от обективния прочит на тези събития. Както продължават политико-олигархичните усилия за връщането на страната в антиевропейска, просръбска и проруска орбита, независимо от обратната реторика. Да си спомним, че в настоящия кабинет на Мицкоски си имат вицепремиер сърбин. Това е Иван Стоилкович, за чието назначаване от Белград изказаха сърдечна благодарност и му напомниха да работи за доброто на сърбите в Северна Македония, но и доброто на Сърбия. Това ако не е безпрецедентен факт, как другояче да го определим? Този Иван Стоилкович е същият човек, който беше казал, че македонската държава няма бъдеще без Сърбия, в което мнозина в Скопие вярват. И това е същият човек, който винаги посреща в Скопие руските политици, които ходят на посещение там, включително посрещна и Сергей Лавров.

В контекста на казаното дотук, ще повторя това, с което започнах - нищо ново под слънцето. Под “новото слънце“, за което се пее в националния химн на Република Северна Македония днес.

Има едни сложни за определяне кръгове - те може би наричат себе си свръхлиберални, които казват, че това “упорство”, така го наричат те, упорство на България спрямо Северна Македония трябва да се прекрати, трябва да се приключи. Някои - вече с откровено комунистически, проруски нагласи питат не е ли нашето упорство спрямо Северна Македония подобно на упорството на Русия спрямо Украйна. Има ли паралел?
 

Никакъв паралел. Никакъв паралел между нашите отношения със Северна Македония и това, което се случва между Русия и Украйна. Упорството всъщност се проявява не от българска страна, упорството се проявява с повод и без повод от северномакедонска страна. Ето сега от три дни ни занимават с нещо много периферно и несъществено, но на високо ниво - включително и северномакедонският външния министър Тимчо Муцунски очаква извинения от България във връзка с отсъствието на това прословуто знаме. В проправителствените македонски медии се изговориха хиляди приказки по този въпрос. Ще се търси с повод и без повод всичко, което в България се каже или не се каже по отношение на Северна Македония, но там ще се коментира с негативна конотация. Нищо няма да ме изненада, но единственото нещо, за което наистина призовавам, е да се овладеят българските политици, защото кампанията започва.

Да върна към този паралел - България-Северна Македония и Русия-Украйна. Това ли е всъщност основната разлика - откъде идва инициативата за влошаване на отношенията?
 

Отношенията ни с РСМ не са били перфектни, но май започнахме да си спомняме с носталгия за времето на предходни македонски президенти, с които е имало далеч по-прилични взаимоотношения. Тук въобще не говоря за Борис Трайковски, но дори един Киро Глигоров, въпреки идеите му за еквидистанции, изглеждаше далеч по-умерен политик на фона на днешните.

Дали има паралели между България-Северна Македония и Русия-Украйна - пак категорично ще повторя: няма нищо подобно, тъй като България и Македония в миналото, исторически - съжалявам, че ще накърня нежния слух на онези, които призовават да гледаме само напред - са имали общо минало. Едно и също минало! Докато Украйна и Русия са били заедно в рамките на някогашния Съветски съюз, който структурно напомня на Титова Югославия. Извън това те са били два субекта, с два различни езика - което в нашия конкретен казус също не е така. Ние с днешната Република Северна Македония имаме общо минало до 1944 година. След това, познаваме добре известните исторически факти, свързани с начина, по който се формира днешната македонска идентичност, днешната македонска нация, днешната официална езикова норма в Република Северна Македония. Мисля, че ако на някого му хрумне да направи подобни паралели, те биха били абсолютно манипулативни и в никакъв случай не биха обслужвали българския национален интерес, но са във вреда и на северномакедонския. Отделно от това, териториални претенции България нито е проявявала, нито ще прояви към нито един от съседите си!

Виждате ли някакво решение, какъв е пътят? Казахте - гледане в бъдещето, но това възможно ли е с оглед фактологическата ситуация днес?

Северна Македония няма друг избор, ако наистина искрено иска да стане член на Европейския съюз, от това да подобрява непрестанно двустранните си отношения. Нямам предвид само тези с България, но и с Гърция, с Албания...

Няма друг път освен прилични билатерални отношения при искрено желание. Но аз се опасявам, че такова желание на практика липсва, че тези политико-олигархични интереси в Скопие водят все към Белград. И въпреки това разчитам и на факта, че тогава, когато я няма светлината на прожекторите, тогава, когато я няма северномакедонската аудитория, която непрестанно трябва да бъде подгрявана с антибългарска реторика, все пак някакъв диалог се води и той най-вероятно не е чак толкова лош.

Видях прегръдките и целувките, с които се разделиха Силяновска и Радев, от една страна, и Силяновска и Йотова, от друга. А също така прочетох, че въпросният външен министър Муцунски е присъствал на неформалния обяд и там било говорено за двустранни взаимоотношения, за културна дипломация, включително и за коридор номер 8. Доколко, разбира се, тези намерения от северномакедонска страна са били искрени, аз не мога да гадая, защото междувременно се говори много по-плътно за коридор номер 10, който ще свързва Скопие с Белград, но все пак фактът, че подобни разговори се водят, означава, че не сме минирали изцяло мостовете помежду си и не би трябвало да бъде така, защото за Република Северна Македония по-близка страна от България няма!

Илияна Маринкова