Сергей Хрушчов: Путин възражда сталинизма!

интервю на Недялко Ташев

- Гледахте ли документалният сериал „Звезди на ерата”, в който се разказва за режима на Сталин, посочват се много положителни негови страни?

- Не съм гледал сериала. В Русия е известно, че хората от тайните служби, които дойдоха на власт покрай Путин, възраждат култа към личността. Възраждат култа към Сталин, като се опитват да го представят за велик руски ръководител, който дори се занимавал с реформи. За тази цел, доколкото е възможно, те очернят образа на Никита Хрушчов, който още преди много години посочи последствията от режима на Йосиф Висарионович. Не е тайна, че във ФСБ (руското ФБР) работи голям отдел, който съчинява всички тези истории и който професионално извърта нещата, както му е угодно. За тях е важно да излезе, че не просто Сталин е велик ръководител, но и когато страната се ръководи чрез тайните служби, то тя е в разцвет. Те смятат, че сега, когато са на власт, трябва да го реабилитират.

- Службите в Москва дори твърдят, че вашият брат не е загинал, както се знае досега?

- Всичко това са подли измислици. Историята за това, че моят брат не е загинал, е изцяло измислена, и то още по времето на старото КГБ, когато там командваше Семичастни. Заговори се, че брат ми не е загинал, а е попаднал в плен. Това е лъжа. Моят брат е загинал. Трагичната вест на баща ми съобщил лично Сталин и е наградил брат ми посмъртно с орден „Отечествена война I степен.” Това е истината. Подробно съм описал историята в книгата ми „Раждането на свръхдържавите”. Някакви среди се опитват да очернят името на Никита Хрушчов, защото не се е побоял да развенчае митовете за железния Сталин...

- Заслугите за развенчаването на сталинизма на Никита Хрушчов са известни. Имал ли е сподвижници преди Конгреса през 1955 год.? Разполагал ли е с власт и авторитет сред съпартийците си? Как в онези години е прието реабилитирането на толкова много жертви? (10 млн.)

- Разбира се, Хрушчов е имал съюзници за това. Такива са Микоян, Первухин, Сабуров. В определена степен такъв е бил и Булганин и някои по-млади членове на Политбюро, които в момента, в който разбрали, са се присъединили. В същото време те нямало как да не са на страната на Хрушчов, защото другото би означавало да се смени ръководството и страната да се върне към пътя на сталинизма. Сега, от позицията на времето, можем да интерпретираме събитията както си искаме, но тогава е имало хора, които са били по лагерите. Оставането им там е било невъзможно. Решението за отхвърлянето на култа е било естествено. Да, напълно естествено.

- Никита Сергеевич често е обвиняван, че чрез десталинизацията на СССР и разривът с режима на Мао Цзе Дун е подпомогнал китайските стремежи за хегемония в комунистическия лагер. Какво мислите за това?

- Разривът с Мао Цзе Дун започва през 1956 г., и то не по инициатива на Хрушчов, а защото Мао Цзе Дун не е могъл да приеме политиката на десталинизация и развенчаването на Сталин. Той е разбирал прекрасно, че ако той развенчае Сталин и култа към личността, ще се появят негови собствени „Хрушчовци”, които ще поискат да развенчаят и него. Такъв би могъл да бъде и командващият въоръжените сили маршал Пин Де Хуей, а и немалко други от близкото му обкръжение, които тогава премълчаха, но по-късно се опълчиха против култа, като например Дън Сяо Пин.

Тогава на Мао е било нужно да създаде от Хрушчов враг, точно както сега правят това тези от ФСБ, и така да охлади своите хора, които са били склонни към реформи и развенчаване на тази тирания и че иначе те биха станали защитници на враговете на Китай. Всичко останало се добавяло на „дребна цена”. Мао не се страхувал от американците. Той смятал, че ако в една война американците убият 300 милиона китайци или всички българи, например, това не е проблем, защото все едно той ще победи, а след това ще се народят нови хора. Още знаем и за прословутите комуни. Известно е, че там умряха около 50 милиона китайци. След разпадането на СССР вожд в комунистическия лагер няма, защото се разпада и самият комунистически лагер. Въобще да се говори за комунистически Китай в съвременен смисъл е неправилно. Китай е процъфтяваща капиталистическа държава с пазарна икономика. Китай е много по-капиталистически, отколкото Русия и България взети заедно.

‒ В съзнанието на мнозина вашият баща ще остане със своите крилати фрази. Какво можете да разкажете за онази популярна дата 16.10.1960, когато баща ви е ударил с обувката си по трибуната на ООН? Вие сте присъствал на тази асамблея.

‒ Ще повторя за пореден път: Хрушчов никога не е тропал с обувка по трибуната и не е крещял „Ние ще ви погребем!”. Действителността е съвършено различна. Известната фотография е явен фотомонтаж. На мястото на съединяването на ръката и обувката има размазано петно. Всъщност това е известна фотография, където той държи царевичен кочан. Медиите и американската пропагандна машина по онова време обаче сътвориха от случката цяла история, която се разказва охотно и до днес. Няма да изпадам в детайли, но нещата не стоят така.

- Бихте ли разяснил гледната точка на вашия баща относно ситуацията с Куба през 1962 и евентуалната Трета световна война?

- Ситуацията в Куба се развива след американското поражение в Залива на прасетата. Тогава Фидел Кастро открито заявява, че се присъединява към Съветския блок. До този момент той стоеше настрана. Разбира се, Съветският съюз като свръхдържава поддържаше Куба. Съществува основно правило – всеки поддържа враговете на враговете си. Разбира се, никой не се е готвил да рискува собствения живот или този на своите съюзници по какъвто и да било начин. Все пак не е било достатъчно ясно кой е Кастро, какъв е този Кастро. Било е пределно ясно, че защитата на Куба ще бъде неимоверно трудна. Куба се намира прекалено далече, а в немалка степен комуникациите са се контролирали от американците.

Когато Кастро заявил решението си за присъединяване към Съветския блок, е било спазено правилото свръхдържавата трябва да защитава, даже рискувайки заплахата за ядрена война, всички свои съюзници, всички свои „клиенти” - добри или лоши - не е важно как се отнасяте към тях. Както казваше президентът Кенеди за диктатора Самоса: „Той е кучи син, но е наш кучи син.” Затова Хрушчов е изпратил ракети - за да покаже, че сме сериозни. Накратко, Куба се превръща за СССР в това, което е Западен Берлин за САЩ. Малко, общо взето безполезно, парченце земя, намиращо се далеч навътре във враждебна територия, което, ако не го защитиш, ще изгубиш имиджа си и уважението.

Ако не го защитиш, дори рискувайки ядрена война в Берлин, италианците и французите ще започнат да гледат настрана. Така и в Съветския Съюз. Затова в Куба били изпратени ракети. В същото време никой не е предполагал, че ще има такава реакция. Това беше психологическа криза за американците. В Европа сме свикнали винаги да имаме враг пред портите и наличието на ракети в Италия или Турция никога не би предизвикало такава паника, нито в България или в Русия. Такъв е животът ни. Опасно е, но е лесно за разбиране. Свикнали сме враговете ни да са близо. Затова американците, несвикнали с наличието на враг близо до тях, се изплашиха доста силно. Затова бе толкова трудно да се ликвидира тази криза. Слава Богу и Кенеди, и Хрушчов бяха хора уравновесени и се разминаха мирно.

- Толкова ли са се уплашили американците?

- Страхували са се от това, че Хрушчов ще изстреля ракетите, намиращи се в Куба, а не са се страхували, че ще изстреля ракети, намиращи се на съветска територия. Проблемът е чисто психологически. Първият психологически срив за американците е бил през 1957 г. когато е изстрелян „Спутник”. Цяла Америка е изживяла ужаса от това, че Съветският съюз може да я нападне. Колкото и президентът Айзенхаузер да е обяснявал, че нападение няма да има и че преимуществото на Америка е стократно, никой не му е вярвал. Вторият психологически срив на база национална сигурност е Кубинската криза, а третият – случилото се на 11.09.2001 г. Та нима има българин или руснак, който дори на пияна глава би повярвал, че някакъв си чичко бин Ладен, седейки си в някаква пещера, ще успее да разруши цяла България? Вие няма да повярвате, и аз няма да повярвам и въобще никой няма да повярва, че това е възможно. Американците са хора наивни и те вярват. В момента целият Вашингтон е в укрепления да не би злият старец бин Ладен да пристигне и да започне да громи Пентагона и всичко останало.

От друга страна, това е най-страшната психологическа криза за американците. Ако започнеше война в Берлин или където и да било и умираха руснаци, българи или немци, американците щяха да „воюват” по телевизията, а сега те изведнъж откриха, че и тях могат да ги убиват също и се уплашиха. А ние знаем, че американската гледна точка доминира в съвременната ни култура, чрез кино, музика, а също и в политиката. Което в тази криза бе най-главното за тях, то стана главно и за света. Животът е така устроен.

- Как бихте анонсирали книгата „Хора. Години. Власт”, за чиято премиера ще гостувате в България?

- Анонсът е прост: живеем в неразривна история. „Не трябва да се говори”, както казват в Русия. Казват: „Дайте да забравим седемдесетте години, които преживяхме при съветска власт”, така, както при съветската власт се препоръчваше „да забравим какво е било при царете.” За да можем правилно да строим бъдещето си, е нужно да знаем историята. Моят баща написа тези три тома и за всеки, който би искал да познава историята, е полезно да разбере неговата гледна точка. Някои ще се съгласят с нея, а други – не. Това е право на читателя. Писателят пише, а читателят – чете. Аз също написах три тома, които някога може би ще можете да прочетете и в България.

- Хрушчов е познат преди всичко като политик. Разкажете какъв беше вкъщи; строг баща ли беше; какви са детските ви спомени?

- Баща ми в никакъв случай не е бил строг. Напротив, той беше много мек като баща. В нашето семейство строга беше мама. Ние много го обичахме, общувахме всеки ден. Той много ни обичаше. Обичаше и животните. Вкъщи сме имали кучета, катерички, канарчета и даже лисица. За това аз мога да разказвам много, по-лесно е да се прочете в книгата ми. Помня колко много той обичаше да ходи на лов. Веднъж ме взе със себе си. Ловът му не беше „царски”, т.е да стоят и да чакат да им пускат дивеч за отстрел. Ходеше на обикновен лов. Излизаше с приятели в полето и ако им попаднеше нещо, стреляха. Дали ще ударят дивеч или не, не е било най-важното. После седяха и си говореха. Бях на десет години, когато той ми подари пушка и каза: „Вече и ти можеш да идваш на лов с нас.” Аз много се зарадвах, но той добави: „...но все още патрони няма да ти дам.” За това ходех на лов с незаредено оръжие.

- Разговаряли ли сте за България, какво беше мнението му за нас като верен сателит?

- Да, той ми е говорил за България. Обичаше България, обясняваше какви прекрасни плодове има в България. Когато е работил в Донбас, преди революцията, там е имало много българи. Затова доколко България е била верен сателит за него, е трудно да се говори. Това за „сателитите” е измислица, защото при такъв алианс не се знае кой около кого се върти. Често се случва ръководителите на малките държави да проявяват своите претенции и принуждаваха ръководителите на големите държави да се съобразяват с тях. Така беше с България, така беше с Германия, така беше и с другите страни. Важното е да има разбирателство. Дори сега е трудно да се прецени кой „командва” в алианса Америка – Израел. Аз мисля, че е Израел. Можете да прочетете в книгата, в главата за България, какво мислеше за това Никита Сергеич.

Затова как е отбелязана 80-годишнината на Горбачов не зная. Горбачов получи орден, който е учредил Петър I - огромна звезда с брилянти, закриваща целите гърди, и синя лента през рамото. Сега му остава да си ушие подходяща форма, обшита със злато. Е, и концерт в Лондон му организираха...

- Тъгувате ли за Русия?
- Повече не, отколкото да. Това вече е друга страна.

- Как би се справил с управлението днес баща ви?

- Ако беше вечен и беше довел реформите си докрай, днес всички руснаци щяха да живеят по-добре от американците.

- Вярвате ли, че у Путин ще се намери смелост да развенчае открито грешките на Сталин?

- Съмнявам се. Путин е сталинист по душа и това не е странно, защото той произлиза от средите на службите. Просто няма как.

- По времето на управлението на вашия баща СССР е световна свръхсила, равна на САЩ. Как вие, синът на баща си, станахте американски гражданин?

- Пристигнах тук след разпада на Съветския съюз, когато вече той не съществуваше и обявихме, че вече сме приятели с американците. Президентът на IBM Томас Уотсън, който е приемал баща ми в компанията си в Сан Хосе, при една среща ме покани на работа в център, който той е учредил, за подобряване на отношенията със Съветския съюз. На мен ми беше интересно да видя как са устроени нещата в Америка, още повече че започнах да се интересувам от международните въпроси. Приех предложението му да дойда в Америка за една година. Дойдох на 3 септември преди 20 години, през 1991 година. През декември СССР се разпадна и институтът, в който работех, престана да съществува. Нямаше вече къде да се връщам. Тук, в Америка, ми предложиха да чета лекции. Предложиха да ми плащат заплата, а аз да пиша своите книги. Кой щеше да ми предложи това другаде?

- Помогна ли ви някой в САЩ?

- Малко се преувеличава. След като поживях няколко години, разбрах, че трябва да получа американски паспорт, за да не се налага да вадя визи, нито за България, нито за Англия например. Затова аз никого не съм предавал и нищо не съм изгубил. Имам и руски паспорт както и всички руснаци. Понякога някои хора се отнасят към това с предубеждение. Но това е тяхна работа. Аз съм достатъчно възрастен човек, за да „следвам всяко кихване”, както казват в Русия. Защото, ако го последвам, после могат да кажат: ”Ама глупак, защо отпътува от Америка?” И така ‒ имам къщичка в Америка и апартамент в Москва. Виза не ми трябва. Достатъчно е да си купя билет и да отида в Москва така, а после, обратно - в Америка. Както и ако живеех в Москва, мога да си купя билет и да отида в Сан-Петербург или в Самара.

Или пък във Владивосток. Но за Владивосток билетът е по-скъп, отколкото до Америка. За да получа американско гражданство, ми трябваха препоръки. Дадоха ми ги бившият американски президент Ричард Никсън, ексвоенният министър Макнамара, Уотсън-младши и проф. Таубмен, за което им благодаря. Такива са нещата. Стягам се скоро да пътувам към София. Там имам много приятели и се вълнувам при мисълта за срещите с тях. Поздрави на всички и до среща през май...