Севина Димитрова е славист, българист и литературовед, със специализация по сръбски, хърватски и словенски език. Днес е учител по български език и литература, а в миналото е преподавала и английски език на деца в друго малко училище. В момента е класен ръководител на петокласници.
В разговор с ФрогНюз говори за учениците, които според нея често несправедливо биват сравнявани със „стария модел ученик“, вместо да бъдат разбрани като поколение, което расте в съвсем различна реалност. Тя разказва как се опитва да кара децата да мислят извън готовите отговори и защо най-много се радва, когато някой ученик открие собствен прочит на дадено произведение, защото тогава „текстът е достигнал до него по личен и истински начин“.
Разказва и за своята традиция да подарява книги на учениците си за първия учебен ден и други празници, с надеждата да ги върне към четенето и да им покаже, че литературата не свършва с учебника.
За нея българският език е нещо „изключително важно“ – езикът, на който се е научила да чете и пише, и част от идентичността, която не бива да бъде изгубена дори във времето на изкуствения интелект и бързото дигитално съдържание. „Не бива да позволяваме българският да се обезличи или да изгуби богатството си“, казва тя.
И затова 24 май за нея е много повече от празнична дата – „един от най-важните български празници“, свързан със създаването и утвърждаването на славянската писменост и със съхраняването на българската идентичност през вековете.
„Концентрацията им трябва да бъде спечелена“
Според Севина Димитрова една от най-големите грешки на възрастните е, че сравняват днешните ученици с предишните поколения, вместо да се опитат да ги разберат:
„Много често възрастните не разбират, че днешните ученици не са по-малко мотивирани или по-малко способни – те просто приемат информация по различен начин. Често се подценява влиянието на дигиталната среда. Младите са свикнали с бърз поток от информация, но това не означава, че не могат да се концентрират, а че концентрацията им трябва да бъде спечелена, а не дадена автоматично“, казва тя.
„Възрастните очакват, че учениците ще реагират на същите методи, които са работили преди години. Но днес мотивацията по-рядко идва само от задължение – тя идва от смисъл, лична връзка и усещане за реалност. Ако ученикът не види защо нещо е важно за него лично, интересът бързо спада.
Младите всъщност мислят много, но не винаги го изразяват по традиционния начин. Те могат да бъдат критични, наблюдателни и креативни, но им трябва пространство и сигурност, за да го покажат. Затова най-голямото недоразумение е може би това, че често ги сравняваме със стария модел ученик, вместо да ги разберем като поколение, което се развива в съвсем различна реалност“.
„Днес авторитетът все по-рядко се приема по подразбиране само заради позицията или ролята на учителя. За учениците вече не е достатъчно някой просто да стои отпред и да казва, че знае – те очакват това знание да бъде доказано и да има смисъл за тях.
Съвременният учител трябва да изгради авторитета си чрез начина на общуване, отношението към учениците и умението да ги накара да мислят. Учителят печели вниманието и уважението не с позиция, а с присъствие и работа в самия процес“, смята още тя.
Срещите с автори правят литературата по-близка
По думите ѝ през последните години българската литература отново започва да намира своето място сред младите хора, а срещите с автори помагат книгите да станат по-близки за учениците.
„В последните години сякаш българската литература оставаше все по-назад и често беше пренебрегвана, но напоследък се забелязва една много положителна промяна. Все повече нови български книги излизат, все повече автори се издават и започват да намират своята публика. Това ме радва, защото литературата на един народ е изключително важна част от неговата идентичност. Когато чуя за успех на българска книга, наистина се радвам и се надявам все повече да се пише на български и все повече хора да избират да четат българска литература.
В същото време в нашето училище все по-често каним български автори на детски книги и не само, с които учениците могат да се срещнат лично и да видят книгата от другата страна – от гледната точка на автора. Те научават как се създава една книга, как възниква идеята, как протича самият процес на писане и издаване, което прави литературата много по-близка и разбираема за тях.
Тези срещи са изключително интересни и децата наистина проявяват силен интерес – задават въпроси, включват се активно и разговарят с авторите. Смятам, че това е един много добър начин да се създаде траен интерес към книгите и към четенето, защото учениците не просто четат, а виждат живия човек зад текста и разбират, че литературата е нещо живо, което се създава тук и сега“.
„Точно заради тях си заслужава да си учител“
Тя признава, че в работата с ученици няма универсален подход и че всеки клас изисква различен начин на общуване.
„Истината е, че във всеки клас и във всеки час нещата се случват различно. Това, което работи при едни ученици, може изобщо да не се получи при други. Затова съвременният учител трябва постоянно да се адаптира – към групата, към настроението, към ситуацията в самия час.
Не всеки урок е успешен. Има моменти, в които човек остава с усещането, че почти нищо не е постигнал, че учениците не са били ангажирани или не са проявили интерес. И това може да бъде обезкуражаващо.
Но има и други часове – такива, в които всичко се получава. Когато разговорът тръгне, когато учениците се включат, когато започнат да мислят и да задават въпроси, понякога дори по-дълбоки, отколкото очакваш. Тези моменти ми носят огромно удовлетворение и може би именно това е една от причините да остана в тази професия – не просто учебният план или задълженията, а учениците. Онези, които искат да знаят повече, които мислят, които четат и които те карат да вярваш, че усилията имат смисъл. Защото точно заради тях си заслужава да си учител“.
„Не обичам да давам готовите верни отговори“
Според Севина Димитрова литературата не трябва да се преподава чрез заучени фрази и готови анализи, а чрез разговор и лично разбиране.
„Честно казано, различната гледна точка на учениците не ме изненадва – даже напротив. Аз винаги стимулирам своите ученици да мислят извън заучените фрази и извън това, което пише в учебника. За мен е важно не само да запомнят някакъв готов анализ, а да се опитат сами да разберат произведението и да открият какво ги вълнува в него. Опитвам се да ги насърчавам да правят връзки с други неща, които са чували, виждали или преживели, да свързват литературата със света около себе си. Не обичам просто да им давам готовите верни отговори, а по-скоро се старая чрез разговор и въпроси те сами да стигнат до тях.
Това, което всъщност ме натъжава, е когато срещна ученици, които нямат абсолютно никакъв интерес и по никакъв начин не успявам да ги спечеля за произведението. А аз наистина се опитвам постоянно да разнообразявам часовете с презентации, филми, разиграване на сценки, обсъждане на героите и ситуациите от различни гледни точки. Стремя се литературата да не бъде просто „четене от учебника“, а нещо живо и интересно. И точно затова, когато някой ученик покаже различна гледна точка, аз винаги много се радвам, защото тогава виждам, че текстът е достигнал до него по личен и истински начин“.
Все по-трудно изразяват мислите си
По думите ѝ все повече ученици изпитват затруднения в общуването и подреждането на мислите си.
„Има различни ученици и не бива всички да се поставят под общ знаменател, защото има и много умни, четящи и креативни деца. Но като цяло се забелязва тенденцията все повече ученици да изпитват затруднения в общуването и изразяването.
Много от тях имат проблеми както с говора и правилното произношение на думите, така и със самото изграждане на изречения. Личи си, че им е трудно да формулират мисълта си спокойно и последователно, особено когато трябва сами да създадат текст или да развият собствена идея.
Например в часовете често ги карам да измислят примерни изречения по определени теми или граматически правила, а за част от учениците това се оказва сериозно затруднение. Още по-трудно им е, когато трябва да съчинят по-дълъг текст, история или да проявят въображение. Някои се справят прекрасно и показват много креативност, но други изпитват голяма несигурност и буквално не знаят откъде да започнат.
Според мен една от причините е, че младите все по-рядко четат и все по-малко общуват пълноценно помежду си. Свикнали са на кратки съобщения, готови фрази и бърза информация, което постепенно се отразява и на начина, по който мислят и изразяват себе си. А именно четенето, разговорите и писането развиват въображението, речника и умението на човек да подрежда мислите си“.
Учителят трябва да върне удоволствието от четенето
Севина Димитрова казва, че социалните мрежи и бързото съдържание променят отношението на младите към книгите, но според нея именно учителят може да помогне интересът към четенето да бъде съхранен.
„Като учител по български език забелязвам, че младите все по-често губят интерес към четенето на книги. Социалните мрежи и бързото съдържание до голяма степен промениха начина, по който те възприемат информацията и прекарват свободното си време.
Аз имам традиция за първия учебен ден, както и за някои други празници в училище, да подарявам на своите ученици книга. Опитвам се по този начин да ги насърча да четат нещо различно от задължителния учебен материал и да им покажа, че литературата не се изчерпва само с произведенията в учебниците. Искам да разберат, че има много книги, които могат да бъдат близки до тях самите, до техните интереси и преживявания.
Разбира се, не винаги това послание достига напълно до всички. Има ученици, които наистина се зачитат в подарените книги и след това идват да говорят за тях, което за мен е много ценно. Но като цяло тенденцията е интересът към четенето да е значително намалял. Именно затова смятам, че ролята на учителя днес е не само да преподава литература, а и да помага на учениците да открият удоволствието от четенето и силата на думите“.
„Колкото повече технологии навлизат, толкова по-ценни стават човешките думи“
За нея българският език е нещо много повече от средство за общуване – той е част от културата и идентичността.
„За мен българският език е нещо изключително важно. Това е моят роден език и езикът, на който съм се научила да чета и да пиша.
Особено днес, когато сме заобиколени от текстове и съдържание, създадено с помощта на изкуствен интелект, ми се струва все по-важно да пазим живо истинското отношение към езика. Важно е не просто да пишем на български, а да го използваме осъзнато, с внимание и уважение, защото много често приемаме езика си за даденост. А всъщност той е част от нашата идентичност и култура.
Не бива да позволяваме българският да се обезличи или да изгуби богатството си. Колкото повече технологии навлизат в ежедневието ни, толкова по-ценни стават човешките думи, личният стил и истинската мисъл зад тях“.
Малкото училище не означава малка отговорност
Севина Димитрова е категорична, че размерът на училището няма нищо общо с качеството на образованието.
„Аз съм учител в малко селско училище, но това не означава по-ниско качество на образованието. Напротив – независимо дали преподавам на 100 ученици или на 18, моят стандарт остава същият. Не си позволявам да правя компромис с критериите или с начина на преподаване, само защото класът е по-малък. Ако в един клас има двама ученици, подходът пак трябва да бъде същият, както ако са тридесет – с уважение към материала, с изисквания и с ясна цел.
Смятам, че образованието в България не трябва да бъде подценявано, а ролята на учителя – особено по български език и литература, който е натоварен с много отговорности като класни, НВО и ДЗИ – изисква постоянство и отдаденост.
В същото време нашето училище преминава през важна промяна. В момента тече мащабен ремонт и се стремим да го превърнем в модерна образователна среда, която да бъде привлекателна за все повече ученици.
Вярвам, че учениците избират нашето училище не само заради обновената база и спокойната атмосфера, която предлага едно по-малко училище, но и заради учителите, отношението и усещането за сигурност и индивидуално внимание. Именно това съчетание – модерна база, спокойствие и ангажирани учители – прави училището ни привлекателно място за образование и развитие“.
„24 май носи особена светлина“
За Севина Димитрова 24 май е празник, който носи нещо много по-голямо от историческа памет.
„24 май винаги е бил и винаги ще бъде един от най-важните български празници, защото не е просто дата от историята, а е свързан с българската идентичност. Това е ден, свързан със създаването и утвърждаването на славянската писменост. Именно чрез писмеността народът ни е успял да запази своята памет, вяра и самосъзнание през вековете. И затова 24 май носи особена светлина – защото е празник на просветата, културата и знанието. И точно поради това той никога няма да престане да бъде толкова обичан и толкова светъл за българите“.
