М. Врабевски: В България не разбраха, че от овчар професор не става!

Читателите на Frognews.bg познават д-р М. Врабевски като председател на Фондация Българска Памет. Той обаче е и основател и изпълнителен директор на най-голямата на Балканите частна научно-изследователска организация - Comac Medical, която поддържа офиси в четири балкански столици - София, Букурещ, Белград, Скопие, както и във Вилнюс, Литва. Д-р Милен Врабевски е лекар по образование, но работи в болница около година. През 1997 г. той е изправен пред дилемата как да продължи професионалния си път. Тогава създава "Комак Медикал", чийто предмет на дейност са клиничните изследвания на нови медикаменти. В началото започва сам, но постепенно създава голяма компания със свои клонове в 10 държави в региона и Прибалтика. Разговаряме в централния офис на "Комак Медикал” в полите на Витоша, откъдето София се вижда като на длан.

интервю на Ана Кочева

‒ Как се случи така, че човек, който е мечтал да стане хирург, сега се занимава с нещо, което макар да има отношение към медицината, стои далеч от хирургическата зала?

‒ Знаете ли, мечтите се забравят, защото те до голяма степен са свързани с пазарната обстановка. Когато аз завършвах, държавата не беше узряла до такава степен, че да си пази специалистите, а тя и до ден днешен още не е узряла. И затова трябва допълнителна борба. Ние имаме типичния постсоциалистически проблем да не ни се гледа дипломата, когато си търсим работа. Никой не го интересуваше, че сме отличници от университета и ни се полага най‒малкото веднага да си намерим престижни места в престижни университетски клиники, както става на Запад. Там има борба между отделните институции веднага да вземат отличниците от Харвард, Принстън, дори още по време на следването им се дават стипендии, сключват се договори предварително. Т.е. там дори човек не търси, те го намират. А тук е обратното. През 95‒та година в една обстановка на засилена стагнация аз се оказах в тотална невъзможност да си намеря работа и през 96‒та, 97‒ма вече трябваше да взимам решение за себе си, след като работех без никакво заплащане. Няма да скрия, че като отличник получих „награда” за 6 месеца да работя в избрана от мен клиника на минимална заплата от порядъка на 20 евро. Някои от нас след това останаха (аз съм типичният пример за това) да работим без пари, само и само да научим занаята. Само че веднага започнаха обструкциите: „Как ще отговаряме за теб, ако нещо стане; ако ти си го направил, пък не си назначен....”. Съгласете се, че това трудно се изтърпява и човек решава, че ще се спасява сам. Аз избрах една ниша, неразработена за България, която се развива навсякъде по света. Защо да не бъде заета и у нас от млади и интелигентни специалисти със знания, умения, възможности. Беше много важно медицинските знания да се комбинират с мениджърски похвати. След като се установиха контактите със Запада, започна организирането на научно‒изследователска дейност у нас според световните практики.

‒ Как се прилагат утвърдени световни практики в страна като България?

‒ Много трудно. Дори и в момента има фирми фантоми, които са чисти мошеници, които не могат да работят качествено, но са решили, че тази държава може да се изтупва отвсякъде, вкл. и в научната сфера. А тя е от изключителна важност, защото е абсолютен приоритет за всички европейски структури. Научно‒изследователската и развойна дейност е в горните етажи на всичко онова, което носи прогрес и в това се инвестира най‒много. Науката затова е ценна, защото е свързана с просперитета на човечеството. Ние още сме длъжници на голям брой пациенти с редки и трудно лечими заболявания, а науката спомага за подобряване на техния статус и решаване на кардинални проблеми в медицината.



‒ Узря ли обаче в достатъчна степен общественото мнение в България за извършване на клинични тествания на медикаменти. Защото отношението е двояко ‒ от една страна здравите казват: не е редно хората да стават опитни мишки, от друга тежко болните са склонни да се хващат и за сламка.

‒ Това е точно така, но мисля, че общественото мнение узря и ние подпомогнахме активно този процес на съзряване, дадохме пълна информация какво представлява нашата научно‒изследователска дейност и каква почва има тя у нас. На Запад хората до такава степен са напреднали, че има клиники с легла (в хиляди), които са отдадени основно на клинична изследователска дейност и където има листи на чакащи, дори педиатрични. В Мемфис, Тенеси аз съм посещавал такава огромна клиника с кампус голям приблизително колкото Пазарджишки окръг. В нея има 6 000 легла и вече е налице листа на чакащите. Там се занимават изцяло с нови продукти, с продукти във фаза на клинично изследване.

‒ Склонен ли е българинът да се подлага на такива изследвания?

‒ Да, склонен е, защото разбира, че това е добър избор на нови технологии, по‒модерни от предишните. Всички тези медикаменти са много по‒добре изследвани от онези, които са утвърдени в практиката и са на пазара в момента. Ако си вземете аспирин, за него знаете, че има 2000 странични ефекта, но това е медикамент от 400‒500 години преди Христа. Той няма как да не бъде перфектно изучен за тези 2500 години история и живот. Какво остава за медикаментите, които сега излизат на пазара? Те трябва да бъдат добре изучени, защото това е химия, това са взаимодействия, това е човешки организъм с много сложни биохимични и биофизични процеси и те трябва да бъдат под някакъв контрол. А той се осъществява чрез наблюдения и дълго отчитане на данни, които след това се обработват и се стига до важни изводи за медицината: кои стават, кои не, кой е по‒добрият...

И ние, тук, в България имаме възможност да участваме в целия спектър от дейности, необходими за научно‒изследователската работа като организация, която предлага всичко, което се изисква за пълното провеждане на този процес. Тук трябва да добавя, че на Запад хората, освен, че много се интересуват от тази дейност, си имат и свои форуми в интернет, където се търсят определени пациенти, или пък пациенти търсят терапии. Някои от тях са с определени ракови заболявания, например онкохематологични, където за съжаление шансовете не са много големи, дори и с най‒съвременната, най‒модерна терапия. Все пак в последните години се направиха няколко много важни пробиви, какъвто е лечението с антитела на пациенти с ракови заболявания. Вече има продукти, с помощта на които дори и при разпространен рак, пациентът може да се поддържа като един диабетик до степен на добро състояние. Това е продукт на биотехнологиите, който при определени видове рак наистина може да поддържа до едно нормално ниво качеството на живот на пациента ‒ както диабетикът си инжектира инсулин и живее, така и при този препарат, без да се ликвидира рака, не му разрешава и той да ликвидира човешкия живот.

С други думи, всички се радваме, когато се появи нов медикамент, но почти никой не знае какъв път трябва да се извърви, докато той се утвърди. Точно тази развойна дейност извършваме ние, а тя струва много скъпо.

‒ Всичко това обаче не предполага ли изграждането на специален изследователски център?

‒ Точно така. Затова в програмата за развитие на нашата компания беше включено изграждането на най‒големия на Балканите научно‒изследователски център, който да поема от ранни фази определени продукти, да ги разработва до късни, предмаркетингови, за да ги разпространява след това по клиниките на държавата и по клиниките на съседните държави. В ранните фази обикновено на пациентите се заплаща, защото там се работи не на базата на лечението, а на базата на това ние да получим информация за взаимодействието на този медикамент с организма на пациента. Тепърва предстои да се работи много (а това е и световна практика) върху индивидуалното лечение, върху медикаменти, въздействащи върху определен тип организъм.

‒ Т.е. колкото болни, толкова и лекарства?

‒ Тенденцията е в тази посока. Много станаха разликите в човешкия организъм и заради типа хранене и заради мястото на живеене, расовите особености, кръвните групи... Другият акцент са биотехнологиите. Все повече ще се разчита на продукти, които са максимално близки до възприемчивостта на човешкия организъм, на тъканите в него, защото биотехнологиите се базират на протеинови продукти. Те се възприемат по‒добре по отношение на лечебния ефект, отколкото типичната химия. Колкото по‒близо до човешката структура е медикаментът, толкова по‒добре, трайно и успешно се очаква да действа той върху нея.

‒ Има ли значение мястото на живеене за здравословния статус на човек? Медитеранецът напр. по‒здрав ли е от нордическия тип или обратно?

‒ Начинът на хранене е определящ, режимът до голяма степен определя метаболизма, особено след като се прескочи времето на израстване на организма, т.е. след 18 години. Отчитат се всички дребни детайли, в т.ч. дори и какво пият хората от определен регион или възрастова група. Онези, които пият червено вино, са по‒протектирани по отношение на сърдечни заболявания от онези, които не пият вино и много ядат. Разбира се, това важи, ако не пият повече от 1-2 чаши вино денвно. Освен хранителният режим се наслагват и много други фактори: какъв режим на работа имаме, до каква степен стресът ни влияе, къде точно работим, с какви продукти... В този смисъл и въздействието на отделните медикаменти върху различните хора е различно.

‒ Говори се, че българинът е сред най‒болните хора в Европа, може би и в света.

‒ Това обаче далеч не е вярно. Не може да си представите колко е зле положението в САЩ. Там хората с крушовидна структура са преобладаващи, а това е нещо страшно, голям бич. То означава, че триглицеридите там за нищо ги нямат, че холестеролът е висок. Там постоянно ядат диетична храна, това е мания, но я ядат в такива количества, че тя автоматично престава да е диетична. А и режимът им е: работа, прибиране, седене пред телевизора и ядене на солено, мазно, консервирано. Това ги убива. А българинът не е най‒болният човек в света, вярно има висока заболеваемост, което е тревожен факт, както и демографската криза. Но като цяло се храним като една средноевропейска нация, дори на Балканите имаме по‒диетична храна, отколкото в Западна Европа. Там обаче превенцията е по‒силна, структурата на лечебните заведения е по‒добра.

‒ А у нас как се набират доброволците?

‒ С база данни, с която разполагаме,благодарение на това, че работим с около 200 клиники в държавите, които покриваме; с т.нар. референтно подаване на пациенти, т.е. тези, които желаят. Можем да пуснем и обява във вестника понякога. Не можете да си представите колко натоварен е ефирът в САЩ със съобщения за клинични проучвания, за които се търсят пациенти. И непрекъснато се съобщава за нови и нови, а това означава, че има огромен оборот.

‒ Обратният вариант има ли го: пациенти да търсят експериментални медикаменти?

‒ Да, затова има банки, затова има форуми, където те си контактуват и обменят информация. Това трябва да стане и тук, но за целта обществото още трябва да поузрее, да се научат хората сами да си помагат, да си намерят начини да се осведомяват взаимно. ние имахме щастието да участваме в няколко медикамента, които се утвърдиха на пазара, единият е против язва, против киселини и той стана хит, получи Нобелова награда. Ние го работихме за последно преди три години и сега е изключително успешен. Казвам всичко това, за да се върна отново на темата за необходимостта от изграждане на научно‒изследователски център, защото българските специалисти могат да координират, контролират, ръководят и научно да доизработваме новите продукти. А ние имаме страхотен научен потенциал в сътрудничество с балкански и други европейски специалисти.

‒ Като казвате „страхотен научен потенциал”, това не е ли клише?

‒ Не е клише, аз работя с тях, но и виждам с очите си колко недооценен е трудът на научния кадър в България. Това обаче не означава, че той трябва да стои, да се тюхка и да се вайка, а със собствени сили да гради по посока на адекватното си признание и възнаграждение. А ние правим всичко това, защото смятаме, че сме натрупали уникални компетенции. Не е без значение факта, че в продължение на два мандата бях председател за Европа (и съпредседател за света) на секция "Клинични проучвания" и член на Консултативния Съвет на най-голямата
световна браншова организация DIA (Drug Information Association). Това е една „извоювана позиция”, по думите на изтъкнат наш професор по
клинична фармакология и признание за професионален престиж.

 В България и в региона подобно доверие не е гласувано на другиго, а все пак става дума за организация, която става все по‒голяма и все по‒мощна, защото този бизнес се развива. Преди няколко дни се оттеглих от този пост, използвайки като повод изтичането на поредния мандат, благодарих, а те ми изпратиха почетен знак като подарък и лично ръкописно благодарствено писмо от директора на европейската секция, което се случва изключително рядко, особено пък в нашия електронен век. Но мисля, че съм си заслужил това признание, защото дадох много на асоциацията, а за България имахме директни успехи и ползи, което е още по‒важно. При нас има приемственост и тъкмо нея аз искам да създам в България, вкл. и по отношение на клиничния координационен център, който се опитваме да изградим, за да привлечем и млади хора още от студенската скамейка. Ще ги обучаваме, ще стават специалисти, после те ще преподават. Няма какво да чакаме държавата да прави тепърва нещо, което досега не е създала. В крайна сметка ние също сме част от тази държава, ние живеем в нея и трябва да дадем собствен принос. Този център се опитвам да го построя от 4 години, но досегашната власт показваше едно тотално безхаберие, нежелаейки да ми предостави една сграда, на която изгоря покрива. Но пък предпочете да я даде на хора от „своето лоби” за някакъв проект, който така и не се реализира. А моето писмо с предложения проект (в детайли ‒ с етапите на финансиране, с конкретните ползи и бъдещи възможности) се налагаше да го подавам седем пъти, защото непрекъснато се „губеше”. Ето такива шуробаджанашки са ни практиките и докато са такива, няма да има успеваемост. Ето този покрив продължава да си стои изгорял, сградата да се руши, а това прогрес на европейска държава ли е? Друг абсурд: Ние имаме щастието, една от нашите клиники да е обявена за научна база. Но откакто е обявена за такава, държавата досега не се е организирала да изпрати някой там да преподава, заради махленски конфликти...

‒ При това положениене може ли друг да определя кой да преподава?

‒ Точно това ще направим ние, защото не можем повече да гледаме саморазпадаща се държавна структура. Вече има възможности, има средства, има правилни механизми за боравене с тези средства. Защото, ако почакаме още малко, студентите ще станат още по‒ограничени. И друг път съм казвал ‒ сега дипломата ни се признава навсякъде, но далеч няма тази тежест, която имаше преди 20 години. Затова съм благодарен на преподавателите си, че независимо от тежките години ‒ 95‒96‒а, когато аз завърших, те държаха фронта строго и преподаваха качествено, макар и срещу мижави заплати. Сега голям процент от преподавателите се корумпираха, а като гледаме студентите или младите хора, които кандидатстват за работа, установяваме пълна трагедия ‒ те пет думи на кръст не могат да напишат, без да направят граматическа грешка, нямат култура на комуникация, не знаят как се пише е‒mail, нямат поведение дори по време на интервю, една професионална автобиография не са в състояние да съставят. Всичко това трябва да се промени и то се променя чрез инвестиция. Ние сме готови да я направим и тя ни е много важна. Много, много има да се работи у нас, за да се достигнат стандартите на централноевропейските държави. Това се отнася и за болничната и доболничната помощ. Да не говорим за здравната ни каса, която е световен феномен ‒ уж я има, пък всъщност няма нищо. Докато нашата компания се опитва и успява да подава други сигнали към света ‒ позитивни, работим според световните стандарти и правим възможно да се чува за нас, да се види, че не сме аборигени. Затова ние организираме у нас ключови научни форуми, чрез които и на България, и на региона се обръща по‒голямо внимание.

‒ Понятие ли е България вече?

‒ Вече е абсолютен научен фактор, утвърден изцяло. Знае се, че има неразбории, но това вече не е основното. Все пак ще дам пример ‒ в нашата сфера в продължение на една година ние нямахме законодателство, защото не беше хармонизирано навреме с европейското. Като членове на ЕС трябваше да го направим през ноември 2006 г. До септември 2007 г. това не беше направено.

‒ Защото не можеха или не искаха?

‒ Защото тук е пълно с безхаберие, с игрички. Науката не е проста работа, не е като да продаваш банани. Винаги съм казвал, че от овчар професор по кардиология не става. Поради това безхаберие в продължение на година стояхме без законодателство в тази сфера, не можехме да подаваме проекти и не работехме. И ако ставаше дума за една малка организация, тя щеше да фалира. Благодарение на нашия магнитуд ние се справихме добре, покрай нас оцеляха и други, а научните форуми, които направихме, дадоха възможност на партньорите ни да видят, че работим качествено и на световно ниво, че не ги будалкаме и тук в България, и в региона. За нас е важен и регионът, защото няма друг по‒важен фактор за ребългаризация от икономическия. Ако работиш с интелектуалния потенциал и елит на определена нация и то така, че те да получават и много по‒адекватно възнаграждение от досегашното си, те вече гледат на теб с друго око, дори и да не са българи по манталитет. Така се прави ребългаризация! А като имаш възпитан в по‒нов начин на мислене елит, това се предава и по‒надолу.



‒ А какви хора работят в офисите на „Комак медикал” извън България?

‒ Винаги висшисти, винаги предимно лекари и фармацевти, биолози, биохимици. В началото ние не настоявахме те да се непременно пробългарски ориентирани. Но в моя офис кирилицата е задължителна, писането на български език като вътрешна комуникация ‒ също. След това идва английският език. На първо място слагаме български, защото компанията е българско достижение. Когато идваш като човекът, който носи парите, проектите, те слушат по‒внимателно. А и нашите постижения вече се виждат, както и това, че ни уважават на Запад. Защо ни уважават? Защото можем да носим средства. А от какво се получават тези средства? От качествено изработен продукт! А този продукт е научен и не може да се прави от случайни хора. Трябва уникално добра квалификация. Това са много логични неща, но изискващи и среда с капиталистически взаимоотношения. Не може цял живот да живееш в някакъв дълъг, щастлив социализъм без реална продукция като в бивша Югославия, например. Няма доживотен кредит, затова рано или късно трябва да ти се изяснят някои изконни истини като тази за капитализма. Кански усилия ни струва да вкараме нормално демократично мислене в главите на хората от някои бивши югославски републики. Тези хора определено са отучени да работят. Истината е, че за да вървят нещата, трябва да се разчита на хора, родени след промените. Най‒добрият ни кадър в офиса в Белград, например, е момиче на 24 години. То попива като сюнгер за щастие от нас, а не примерно от леля си, която цял живот е работила по 3 часа на ден за 1000 дойче марки месечно и не е знаела какво точно работи. Индустрия в Сърбия, Черна Гора, Босна и Македония всъщност никога не е имало, тя беше в Словения и Хърватска, които и сега са в пъти по‒добре. Всички тези логични правила на капитализма се опитваме да приложим на практика, така че хората да ги разберат, а ние опитваме да не бързаме. Важното за нас е, че сме пионери и успяхме да изнесем типично българско ноу‒хау, което издига авторитета на България. Вижда се, че от България идва знанието и печалбата. Затова ще продължим да работим и ще го правим все по‒агресивно.


Д-р Милен Врабевски е програмен консултант, съпредседател и лектор на многобройни международни, клинично-изследователски форуми и семинари. Удостоен е с уникални за Югоизточна Европа благодарствени грамоти и сертификати от реномирани научно-изследователски институции, сред които и Министерство на здравеопазването на САЩ (NIH, US). Член на Консултативния съвет (ACE) на Асоциацията за лекарствена информация (DIA) и съпредседател на секция Клинични изпитвания за Европа.