З. Бешенджиев: Днешните ученици се люшкат между апатия и болезнена амбициозност

Г–н Здравко Бешенджиев е преподавател по философия, логика и психология в 73 СОУ „Владислав Граматик”, по–известно като 2–ра Немска Гимназия. Той е сред любимците на учениците си, въпреки че не ги глези. На мнозина заради предметите, които преподава, и заради начин, по който го прави, им минава мисълта по-късно да следват психология.

интервю на Ju_16

– Г–н Бешенджиев, сред учителите има едно клише, че всеки следващ випуск от ученици в българското училище е по–слаб и по–немотивиран от предходните. Вие съгласен ли сте с това и какви са Вашите впечатления?

– Това наистина по-скоро е клише. Някак стана модно да говорим за всеобщия упадък... Учениците днес просто са по-различни от учениците вчера. Не бих ги определил като по-слаби или немотивирани.

– Тъй като преподавате психология и философия, бихте ли очертали един по–обобщен психологически профил на днешния български ученик?

– Той има висок интелектуален потенциал, но често е несигурен и объркан. Доста от учениците се люшкат мажду апатията и болезнената амбициозност. Като правило му липсва търпение и способност за концентрация...Но тези черти в някаква степен винаги са били присъщи на младостта...

– А можете ли на шега да го представите като сбор от различни философски понятия?

–  Мен всъщност не на шега ме плаши видимото избледняване на едно основно и като че ли вечно качество на младия човек – идеализмът...Често се сблъсквам с един плашещ прагматизъм сред 16-17 годишните.

– А има ли разлика между учениците в различните училища? Питам, защото има деление на елитни и не толкова елитни училища.

–  Разбира се, че има.Училището, учителите и учениците са три еднакво значими променливи, които взаимно си влияят и формират стойностите си. Аз обаче намирам, че в така наречените елитни училища далеч не всичко е елитно...От друга страна, убеден съм, че и в обикновените училища има немалко ученици с висок потенциал, както и много добри учители. Всъщност, изводът е, че да попаднеш в елитно училище не те прави автоматично елитен като ученик или учител.

– Дайте рецепта как се лекува ученически мързел.

– Ако знаех рецепта, щях да излекувам най-напред себе си....И все пак мисля, че ученическите години са най–неподходящото време за човек да даде воля на собствения си мързел. Това са безценни години, в които се наливат основите... Ако няма здрава основа, каквито и усилия да полагаме след това, всичко отива нахалос.

– Вие смятате ли, че трябва да се върнат оценките за поведение?

– Смятам, че трябва да се върне уважението към училището като институция ...Оценките за поведение няма да попълнят празнотите във възпитанието и културата на част от учениците, но от друга страна биха помогнали да се прокара една по-ясна граница между допустимото и недопустимото в държанието ни в училище...

– Всеизвестен факт е, че има разлика в отношенията между учениците с различните учители. Ние имаме своите фаворити сред учителите, също и вие гледате с различно око на всеки един от нас? Какво е определящото, когато си съставите мнение и възможно ли е то да се промени?

– Мисля, че в повечето случаи става дума за най-обикновена човешка симпатия. Мнението ми за един ученик като че ли отразява не толкова това, което той е, а по-скоро това, което би могъл да бъде ... Мнението, което учениците и учителите изграждат един за друг, не би трябвало да се превръща в доживотна присъда. И все пак по-лесно е да създадеш у околните първоначално мнение за себе си, отколкото после да го промениш....

– С какво най–много Ви е изненадвал ученик?

– Учениците не спират да ме изненадват и по двата начина, разкривайки нови и непознати за мен страни от своята личност. Днес, например, един ученик ме изненада с това, че сподели в часа свои дълбоко съкровени мисли и чуства от религиозно естество. Един цял клас ме изненада, като се преобрази до неузнаваемост и от най-проблемния за мен клас се превърна от месец насам в класа, в който се получават най-интересните часове по философия.

– Какво е в състояние да Ви вбеси в час? Изпускате ли си нервите? Питам, защото не сме ви виждали в афектирано състояние, за разлика от някои Ваши колеги.

– Най-много ме огорчава, когато учениците ми проявяват неуважение един към друг... Иначе все още успявам да владея нервите си. Не знам дали това винаги е в интерес на работата ми...

– А какво Ви радва най–много?

– Усещането, че съм полезен. За жалост не винаги го имам...

– Как бихте искали да си представите „училището на мечтите Ви”, колкото и утопично да звучи това?

– Като място, където всички ние научаваме дълбоки и важни неща за себе си и за света около нас и то по начин, който ни подтиква да се радваме на живота всеки ден...

– Защо станахте учител, ако можехте отново да избирате професия, пак на същата ли щяхте да се спрете?

–  Аз съм в училище от дълги години, но далеч не съм сигурен , че съм успял да стана учител в истинския смисъл на тази дума... Имах своя избор и го направих. Исках да бъда учител и до днес все още се опитвам. До сега не съм съжалявал за това, а занапред – знае ли човек?