Дребосъчето, което сe научи да „лети”

Като всяка малко дете прекарвах ваканциите си при баба и дядо. Тяхната красива къщурка се намира на морето, поради което цяло лято оставах при тях. Спомням си много добре, че това бяха най-безгрижните, весели и луди години. До късни нощи огласяхме махалата, тичахме, криехме се, катерехме се по дърветата, сменяхме игра след игра, забавлявахме се. Времето летеше неусетно.

Много деца имаше тогава в нашата махала, такива на моята възраст, по-големи и по-малки, но всичките бяхме много задружни. Точно срещу моята врата, от другата страна на улицата, живееше едно момче, малко по-различно от другите - по-голямо от мен с една година, но много дребничко, нисичко и хилаво. Майка му буквално го гонеше по улиците с лъжицата, постоянно го караше да яде, навираше му кюфтета в устатата. Естествено винаги се получаваше тъкмо обратният ефект. Отказваше да яде каквото и да е било, тръшкаше се, мрънкаше и се противеше. Това беше сигурно най-злоядото дете, което бях срещала. Всички му викаха Дребния или Малкия, постоянно му се подиграваха за това, че с всяко изминато лято ние растяхме на височина, а той изобщо не мърдаше нагоре. И наистина всеки юни, когато си идвах отново при баба и дядо, установявах с разочарование, че у него няма никаква промяна. Майка му все така пискаше по улиците и го срамеше пред всички с реплика от рода на „Прибирай се да ядеш, сготвила съм  ти мусака!”, повторена 20 пъти.  И той все същият инат - отказваше да пробва каквато и да е манджа. Стигаше се е дори дотам майка му да ни кани на обяд, за да дадем пример на сина й как всичко си изяждаме. Имах чувството, че единственото, което я интересуваше, беше детето й да прояде, независимо по какъв начин. Иначе постоянно му викаше, караше го да върши каква ли не работа, винаги го пращаше до магазина, дори понякога го биеше. Доколкото знаех, никога не беше проявявала мило отношение към него, никога не се занимаваше с него и не му отделяше време. Все си мислех, че това не може да е  твърде добра майка. Което беше странно, защото тя работеше в детска градина. Баща му пък почти не се прибираше, беше готвач по кораби, почти не сме го чували да говори. Сестра му беше от друг незнаен баща, постоянно хайманосваше нощем по улиците, всяка седмица я виждахме с различно гадже. Впоследствие роди на 20.

Минаваха най-детските ни години, а той си оставаше все така мъничък. Докато всички други го спукваха от подигравки, аз го съжалявах. Много пъти предпочитах да остана да си играя с него, отколкото да минавам на тяхната страна, защото другите определено не го харесваха. И тъй като ми беше съседче и му помагах, той винаги ме слушаше и сякаш ми се подчиняваше. Нещо, което тогава естествено, осъзнавах само смътно. В игрите винаги схващаше най-бавно правилата, все не разбираше какво да прави, затова и често не участваше, а само гледаше. Понеже нямаше особен глас, все го слагаха на най-гадната позиция в играта. Съответно, винаги губеше. На плажа пък, всички влизахме навътре, скачахме от скалите, той стоеше само на плиткото. Не можеше и да плува. Научи се едва години по-късно. Беше пълният аутсайдер в голямата ни група дечурлига.

И в училище не се справяше особено добре. Едвам избута малките класове. Учителите не го харесваха, пишеха му главно двойки, наказваха го. В знак на протест, той често бягаше от час, със седмици не се появяваше, правеше пакости и бели. Никой от съучениците му не го харесваше, всички го избягваха. Едно лято, тъкмо беше завършила учебната година, си дойдох във ваканция на морето и разбрах, че все така дребничкото ми съседче е останало да повтаря 7-ми клас. Първите няколко седмици изобщо не излизаше от тях, явно го беше адски срам, защото знаеше, че всички вече бяха разбрали. И нормално - в малкия град клюките летят със скоростта на светлината. Гадно му беше не толкова от самия факт, че остава в същия клас, а от това, че другите ще го бъзикат.

 Минаха няколко седмици и най-накрая се осмели да излезе. Мислеше си, че всичко  вече бе отшумяло. Не беше така. Всички го нападнаха - сочеха го с пръст, смееха му се, наричаха го с какви ли не имена, присмиваха му се и го ругаеха. Това беше първият и последен път, в който го видях да плаче. Дори си спомням, че незнайно защо изяде и бой. Сигурна бях, че преди това и техните  го бяха ступали здраво.

Следващият ми ярък спомен за него беше на следващата година -тъкмо ми бяха минали изпитите след  7-ми клас . Малкият си седеше вкъщи и сричаше думи от някаква опърпана тетрадка. Оказа се, че го оставили на поправка по литература. Уж учеше за септемврийския изпит. Ясно си спомням как му обяснявах кой е Бай Ганьо и какво е характерно за него.  Не беше и чувал това име. Гледаше ме сякаш му говоря абсолютните безсмислици и по едно време заспа, толкова съм му дотегнала. Майка му и баща му бяха вдигнали ръце от него, не ги интересуваше, че от детето им не става нищо. Единственото нещо, което бяха решили, че щом няма да успее в училище, ще го пратят в техникум по готварство, белким занаят научи. Виках си на акъла, що за малоумна идея – „детето ви мрази храната, пък ще тръгне да я приготвя”. В крайна сметка не успя да си вземе септемврийкия изпит. И в техникума не го приеха. Прекрати обучението си окончателно. Дълго време се опитвах да го убедя, че така нама как да успее в живота, но той упорито повтаряше, че ще бачка все нещо. Но кой би го взел дори без основно образование...

Оттам нататък пътищата ни се разделиха. Аз започнах да движа с други хора, той се изгуби от полезрението ми, макар и да живеехме на една улица. Единствено се сещах за него, когато баба ми споделяше, че го е видяли еди-къде си и бил все така дребничък и доста нисичък. Така минаха още няколко години, в които го виждах все по-рядко. Няколкото пъти, в които се срещахме, се разминавахме само с по едно „Здравей”. Кофти и тъжно ми ставаше всеки път, когато се замислях, че шансовете за него да се развие, са тотално  загубени.

Това лято, разхождайки се покрай морето, дочух странни звуци, идващи откъм лодките. Загледах се и какво да видя. На земята лежеше все същото дребно момченце - макар и вече на 20 години, превиващо се и издаващо нечленоразделни думи. От гледката си личеше, че е яко надрусан - под очите му черни кръгове, главата му се люлееше, не знаеше къде се намира. Опитвах се да го заговоря, да му помогна - безуспешно. Той се обръщаше на другата страна, скриваше главата си с ръце и мълчеше. Постоях още малко при него, чудейки се какво да направя и в крайна сметка момчето ми каза да се махам, че еди-кой си щял да дойде. Казах си, че сигурно е по-добре да не се забърквам и отминах.

След няколко дни разбрах, че станал наркодилър. Продавал трева, амфети, бонбони, пико - общо взето цялата гама синтетика. Често ги употребявал и сам, за което ядял як бой от по-големите дилъри. Разбирах също, че тънел  в дългове. Зачудих се как едно такова метър и петдесет момче може да стане дилър. Животът му висеше на два шамара, а той се занимаваше с дрога. Съвсем лесно можеха да го спипат и тогава вече нямаше да му се размине само с бой.. Настръхвах като чувах историите затова как се колели наркодилърите в града...

Не знам точно, но сигурно така става, когато човек се отпусне и се остави животът му да се случва, а той самият сякаш да не взима участие в него. Може би, историята ви е позната и изтъркана, може би пък ви е втръснала , но такива деца явно се раждат всеки ден. Било то заради средата, в която растат, било то заради липсата на малко семейна любов и внимание или просто защото човек се отказва да се бори. Следващата крачка е да се пропият, надрусат и загинат, смачкани от обстоятелствата.

Пък ние си продължаваме да питаме „пак ли”, когато отвлекат или убият поредното дете, без да се вглеждаме в самите себе си. Правим деца и ги оставяме на произвола на съдбата, правим деца, без да ги даряваме с малко човечност, правим деца, а не се грижим за тях. И все повтаряме, че и престъпността, и безработицата идват именно от липсата на добро семейсто и добро образование. От 20 години вършим всичко наопаки, наподледък взехме да строим магистрали, спортни зали, и паметници на Тодор Живков, но не се научихме да подтикваме децата да се развиват, не ги караме да се образоват и после се чудим защо продължават да се случват жестоките убийства на деца, както последното тия дни в Шумен... Май е крайно време да спрат да орязват бюджета за образование и да направят една дългосрочна инвестиция.  Неведнъж, а ежегодно. Само че, това си остава пожелание. А докато (ако) се случи, все ще се питаме какви са мотивите на поредния наркоман, тревоман, психар, тотално луд, изнасилил и заколил дете...