О, спомняте ли си, госпожо...

Разликата между двете книги е, че докато “Шифърът на Леонардо” е един увлекателен трилър, който те оставя без дъх, докато го четеш, то в “Името на розата” има толкова много подробности за един отминал и забравен свят (действието се развива в един манастир през 14 век), че човек се пита дали не е по-интелигентно да захвърли книгата, още преди да е стигнал до средата. И това е така, защото хубавият сюжет, в който има всичко необходимо за успеха на един роман днес - потресаващи убийства, загадъчни самоубийства и други мистериозни събития, е разводнен с досадните, претрупани с факти обяснения на францисканския монах Уйлям в отговор на неадекватните въпроси на неговия послушник бенедектинеца Адсон. Както справедливо е отбелязал неизвестен коментатор в Интернет, тези обяснения са всъщност “цели завършени лекции на историко-обществени-етично-религиозно-философски теми”. А кой има нужда от това днес?

Оказва се, че дори внукът на Умберто Еко предпочита забавленията в интернет пред романа на дядо си. Но 81-годишният италиански писател, който измъчваше кандидатите за интелектуалци от предишното поколение с хилядите ненужни и невъзможни за запомняне подробности в прекрасния си иначе роман, сега е намерил начин да съсипе живота и на внука си, като иска от него всекидневно да тренира паметта си, за да стане образован, умен и интелигентен. Много странно и сякаш несвързани с времето звучат обаче съветите, които Умберто Еко е опаковал в писмо, изпратено като коледен подарък до момчето. Ако трябва да се обобщят всички наставления от това писмо в три думи, то те биха прозвучали така: зубри, зубри, зубри.

Ето един по-голям цитат от това писмо, за да разберете за какво точно става дума: “Паметта е като мускулите на краката. Ако спреш да я упражняваш, тя ще закърнее, и ти (нека говорим без увъртания) ще се превърнеш в идиот. Освен това всички ние на старини рискуваме да се разболеем от болестта на Алцхаймер и един от начините да избегнем тази неприятност се крие в постоянните упражнения на паметта ни. Ето каква ми е рецептата. Всяка сутрин учи някакво кратко стихотворение, както караха нас да правим в детството. Могат да се правят и състезания с приятели за най-добра памет. Ако не ти харесва поезията, можеш да запаметяваш съставите на най-добрите футболни отбори, но трябва да помниш не само играчите на римските отбори, а и съставите на други отбори, така също техните състави от предишни времена (аз например помня футболистите на "Торино", които бяха в самолета, паднал на хълма Суперго: Бачигалупо, Баларин, Марозо и така нататък.) Състезавайте се в това кой най-добре помни съдържанието на прочетените книги (кой е на борда на "Еспаньола", поела да търси острова на съкровищата? Лорд Трелони, капитан Смолет, доктор Ливси, Джон Силвър, Джим...) Изясни, помнят ли твоите приятели имената на слугите на тримата мускетари и д‘Артанян (Гримо, Базен, Мушкетон и Планше)... А ако не искаш да четеш "Тримата мускетари" (макар да не знаеш какво губиш от това), играй същата игра с книжката, която си прочел...”

При цялото ми уважение към великия италиански писател, съветите към внука му, т.е към поколението, което израства в съвършено друга информационна среда, са най-малкото странни, да не кажем демоде. Ако предишните поколения бяха жадни за информация, за да разширят кръгозора си и да стимулират мисловните си процеси, то сега е точно обратното. Младите днес плуват в океан от информация и единственият шанс да запазят умението си да мислят самостоятелно и продуктивно е да ограничат достъпа на 99.9 процента от тази информация до ума си. С други думи, утрешните гении ще бъдат тези, които днес се научат да сортират информационните файлове само с очите си, както и моментално да изтриват от паметта си всичко, попаднало там случайно или вече станало ненужно. Давам ви само един пример: рекламите, които ни атакуват непрекъснато отвсякъде – от екрана на компютъра, по телевизията, от вестниците, от екрани в метрото, от билбордове, от надписи по автобуси, върху чаши за кафе или на химикалки. Не подценявайте тези на вид безобидни информационни нахалници, защото те се настаняват там, където дори и вие нямате винаги свободен достъп – във вашата памет. И като заемат това безценно място, там не остава пространство за вашите собствени мисли. А както е добре известно, човек престава да съществува, когато престане да мисли.

Всъщност, писателят Умберто Еко безусловно е прав, когато казва, че паметта се нуждае от тренировка. Истината обаче е, че съвременното поколение няма никаква нужда да тренира паметта си, като помни как се казват героите от “Тримата мускетари”, “Името на розата” или “Шифърът на Леонардо”. Младите днес живеят в свят, различен от света на Александър Дюма и Умберто Еко, и по начин, който има съвсем малко допирни точки с начина на живот на мъдреците от миналите столетия. Затова много от съветите, получени дори и от най-големите интелектуалци на миналия век, може да се превърнат в ненужен баласт за тези, които започват интелектуалния си живот във века на глобализацията.
Засега не знаем нито как функционира, нито как се променя умът на човек, който се е родил в океана на информацията и расте в интернет-пространството, щастливо плувайки върху вълните на този океан, и за когото компютърът и Интернет стават с времето по-скъпи и от родната му майка. Умението да работиш с компютър сега може да се сравни с някогашното умението на каубоите от Дивия Запад да стрелят бързо и точно. Чували сте вероятно знаменитата американска фраза, че Бог създаде хората, а Колт ги направи равни. Ако я актуализираме, тя сега би прозвучала така: “Бог създаде хората, а компютърът и Интернет ги направиха интелектуално равни”. Защото вече всеки, който знае как да работи с компютър и има достъп до Интернет, може да разполага с цялата създадена от човечеството информация, независимо дали е млад или стар, богат или беден, умен или глупав.

Съмнявам се, че Умберто Еко не знае това. Но той е мъдрец и вероятно знае и нещо, което няма да можем да открием в мрежата дори и с търсачката на Гугъл. Затова по-безопасно е да се вслушаме в съветите му и да не разчитаме само на информацията в интернет, а да тренираме и паметта си с всекидневни упражнения. Може да започнем с нещо просто например: да наизустим паролите си за електронната поща, профила си във Фейсбук, кредитната си карта и всички интернет страници, на които сме се регистрирали. Предполагам, че няма да е лесно да запомним толкова голям обем информация, но в противен случай паметта ни наистина може да стане ленива, а след това и напълно да спре да работи. А загубим ли паметта си, според Умберто Еко, ще се превърнем в идиоти. А всъщност дали е толкова лошо да станеш идиот? Ето какво е казал по този повод Салтиков-Щедрин: “Идиотите изобщо са много опасни, не защото са непременно зли, а защото, без да се замислят, винаги вървят направо, без да да се съобразяват с другите, като че ли пътят, на който са се оказали, е тяхна лична собственост”.
Всъщност, някой помни ли все още кой е този Салтиков-Щедрин?

в. “България Сега”