Който плюе срещу вятъра, плюе на брадата си

"Искам съвет...
В момента съм 9 клас.
Целия ми клас са пълни дебили...За квото и да се говори винаги ще измислят как да се гаврят и да ръсят глупости. Не могат да говорят за каквото и да било нормално. Нищо не ги интересува. Само да се ебават с някой. Мен не смеят да ме закачат, защото съм доста едър. Но въпреки тва не мога да понасям като започнат. А и няма какво да направя. Когато направя забележка на някой почват да разправят, че "съм се правел на велик" и т.н...
Днес един издаваше някви странни звуци цял час...Едва го издържах...Накрая ми идеше да стана и да го ударя. 100 пъти му правех забележка, а той си продължаваше...И на никой друг не му пукаше.
Тренирам волейбол - просто ми трябва някъде да си изразходвам енергията.
Там са същите...
В общи линии май само аз от целия випуск (същото е и в другите класове...а сме 4 класа по 30 човека) намирам за странно тва да се държат така. Другите класове са същите. Чувствам се все едно съм в детска градина, ама то сигурно там се държат по-нормално.
Всичките ми приятели са по-големи... Поне с 2-3 години.
Не мога да си го обясня.
Аз ли съм единственият нормален или на мен нещо ми има?"

Точно преди Коледа нямах никакво намерение да се занимавам отново с тийновете и представата за тях. Първо, защото често съм го правила и второ, защото ми се щеше да напиша нещо по‒празнично и ведро. Прегледах обаче форума на последната си статия (тази за страха) и за пореден път установих, че в България да си несъгласен с някого, означава, че трябва да го обиждаш, ругаеш, да се заяждаш на дребно, да налагаш своето мнение като единствено и неповторимо. Както казваме ние, тийновете ‒ „яко храна” съм получила! Нямах намерение да отговарям, защото не изпитвам вина за нищо, а и смятам, че колкото и да представям своята гледна точка, за много неща съм била обективна, тъй като ги наблюдавам всеки божи ден и в статиите ми няма и грам литературна фантазия. Даже много съм спестила. Един от коментарите във форума ме развесели с идеята да напиша нещо за дебила и има ли той почва у нас. В никакъв случай не твърдя, че читателите ми, тийнове или големи, са дебили. Не бих си позволила да обидя някого по начина, по който други са избрали да го направят по отношение на мен.

После пък попаднах на горното откровение на мой връстник в един форум и силно ме провокира духът му на нетърпимост към неговите себеподобни. И той употребява същата думичка за тях ‒ „дебили”.

Затова бих искала да дам ясно определение на това, що е то дебил и на кого ние българите викаме така. Думата „дебил” се отнася за човек тъп или бавен, среща се в много славянски езици включително български, сръбски, словашки, руски и полски. На испански означава бавен и слаб, и идва от латинското debilis, което пък значи немощен, безсилен, посредствен. С други думи медицинска диагноза. В младежкия жаргон у нас да наречеш някого дебил означава, че не правиш комплимент на умствените му качества, но не мога да твърдя, че става дума за колосална обида. Имахме преди време една класна, която казваше, че цялото ни поколение било дебилно. От позицията на възрастните може би изглеждаме така. Като се вгледаме обаче във връстниците си, май момчето писало горния коментар, не е много далеч от истината. И не си мислете, че си „храня” поколението, за да се харесам на големите, няма такова нещо. Критичността не е слагачество, както ме обвиняват хора от форума, твърдящи, че рубриката ми се четяла от „лелки и чичковци”. Интересно! Пък същите тези хора твърдят, че ми били връстници. А сега де?!

Хайде да признаем, че колкото и да им е тъжно на „Вбесените” (както се е представил т. нар. ми връстник), нашето поколение наистина е доста незаинтересовано и апатично. Неоспорим факт, който се потвърждава от всекидневното ми общуване с какви ли не хора на моята възраст, та дори и по‒големи. „Вбесеният” го знае не по‒зле от мен. Единственото, което влече мнозинството от съучениците ми, е как да се напият възможно най‒много, как да се забият с първия срещнат или да се избъзикат с някой приятел, правейки му мръсно. Естествено, че има и достатъчно изключения, за което съм щастлива, защото май си спомням, че според нечии съвети трябваше да пообщувам с подобни. Но ако за модел на стойности и интересни хора имам „вбесени” тийнейджъри, по‒добре да си стоя по цял ден вкъщи и да се зомбирам с „плоски американски комедии” и да „чета клиширани истории”.

Истината, пред която толкова дълго всички си затварят очите, е, че в България децата не се учат на морал и чисто човешки ценности. Все по‒малко родители възпитават отрочетата си така както тях са ги възпитавали. Вместо да се грижат за тях, ги оставят просто да се плъзгат по повърхността, отчитайки дейност. И последствията накрая наистина са „надрусалки, тупащи амфети” или „тотално сдухани зубрачи, които се страхуват от сянката си”, точно както твърди „Вбесеният”.

Факт е също, че българското училище е пародия на такова ‒ повечето младежи изобщо не виждат смисъл в това да посещават тази институция за нещо по‒различно от социалните контакти. Домашни отдавна вече не се дават (те затова се и поставят формално), камо ли пък да се пишат ‒ това става само в много крайни случаи и то на финала на срока, когато има риск да си навлечеш още някоя двойка (не че си ги нямаш достатъчно, ама нали трябва все пак да се „заформиш” някак си). Друг неоспорим факт е, че за повечето ученето прекъсва след 7‒ми клас. Веднъж влязъл в някоя по‒елитна гимназия, тийнейджърът вече решава, че си е свършил работата и може да се отдаде на разгул, алкохол и трева, щото е много престижно. Никой не говори против удоволствията, но нали знаете, какво става, когато тревата се превърне във всекидневие, а водката в най‒добър приятел...

От опит знам как стои положението например в Германия. Имах късмета да уча там за известно време и мога да кажа, че разликата е съществена... В училище там от ранна възраст учат и възпитават децата на добро поведение, тактичност, толерантност, разбирателство, екипност ‒ все неща, които не само, че не са цел на българското училище, но все по‒малко се говори за тях и у дома. Затова не е изненада, че има толкова безгрижни и разпуснати тийнове, на които им се позволява всичко. Признавам си ‒ и аз тайничко съм им завиждала и сигурно ще продължавам да го правя. Не мога да отрека, че е примамлив животът на вечния купон, но пък колко ли вечен ще е животът след това...

Пак затова стойностните и кадърни ученици бягат в чужбина, не виждайки ясен начин да се изучат и реализират в родината. Сигурно и аз бих заминала, ако мога ‒ намирам, че на Запад живеят далеч по‒подредено и по правилата, отколкото ние тук, където всичко е позволено и безнаказано. Чудя се дали определението за САЩ като „страната на неограничените възможности” няма да отива повече на България... Неограничени възможности за трева, дрога, лентяйство, по‒късно кражби и убийства... Еми не ме кефи!

Докато съм в тази страна обаче (пък може и да се позадържа повечко, знае ли човек!), ще продължавам да пиша за това, което не ми харесва, независимо от грубостите на „вбесените”, „смърфовете”, „жокерите” и пр. След като са ми посветили толкова много от ценното си време, за да ме ругаят, значи съм хвърлила камък в средата на блатото им. Знам си, че не е възможно тинята да не ме изпръска, по‒важното обаче е, че духовете са разбунени. А това ме радва! Пък и както е казал народът: „Който плюе срещу вятъра, плюе на брадата си!”

Ju_17