В Страстната седмица гледаме към Великата схизма: Историческото християнско разцепление между Изтока и Запада

В продължение на векове този драматичен епизод е смятан за началото на схизмата между латинската (римокатолическата) и гръцката (източноправославната) църква — разделение, което продължава да съществува и до днес. Съвременните учени обаче не поддържат мнението, че схизмата започва именно през 1054 г., пише Джордж Т. Денис (George T. Dennis) в сайта на американската организация Институт за християнска история (Christian History Institute).

Процесът на окончателното разцепление е много по-сложен, и не може да се посочи една-единствена причина или събитие, което да го е предизвикало.

Непосредствени причини за разрива

През 1048 г. един френски епископ е избран за папа Лъв IX. Той и придружаващите го клирици имат амбицията да реформират папството и цялата църква. Пет години по-рано в Константинопол за патриарх е назначен Михаил Керуларий — строг и амбициозен духовник.

Проблемите започват през 1040-те години в Южна Италия (тогава под византийско управление), когато норманите завладяват региона и заменят гръцките епископи с латински. Това предизвиква объркване сред населението, а споровете относно формата на литургията и други обреди се изострят. Различията по въпроси като безбрачието на свещениците, вида на хляба за Евхаристията, дните на пост и други практики добиват безпрецедентно значение.

Когато Керуларий научава, че норманите забраняват гръцките обичаи в Южна Италия, той отвръща през 1052 г., като затваря латинските църкви в Константинопол. Също така подтиква епископ Лъв от Охрид да напише критика срещу латинската употреба на безквасен хляб и други практики. В отговор на това провокативно писание, папа Лъв изпраща своя главен съветник — Умбер, човек с груб характер и силно чувство за папска власт, в Константинопол.

След пристигането си през април 1054 г., Умбер започва остри критики срещу Керуларий и неговите поддръжници. Патриархът игнорира легата, което води до гневната постъпка на Умбер – той влиза в „Света София“ и поставя булата за отлъчване върху олтара. Убеден, че е спечелил победа за Светия престол, той се завръща в Рим.

Макар и драматични, събитията от 1054 г. не са отбелязани от летописците на времето и скоро биват забравени. Преговорите между папството и византийския император продължават, особено в края на века, когато Византия търси помощ срещу настъпващите турци. През 1095 г., за да предостави такава помощ, папа Урбан II обявява Кръстоносните походи – доказателство, че тогава не е имало официална схизма. Източни и западни християни продължават да съжителстват и да се молят заедно, макар и с напрежение.

През втората половина на XII век обаче напрежението нараства, главно по политически и културни, а не религиозни причини. През 1182 г. в Константинопол избухват жестоки анти-латински бунтове, а през 1204 г. западни рицари варварски плячкосват града. До 1234 г., когато представители на двете църкви се срещат, за да обсъдят различията си, вече е очевидно, че те представляват отделни институции.

Дълбоки причини за разрива

Какво всъщност причинява схизмата? Не са само взаимните отлъчвания от 1054 г., нито теологичните различия, дисциплината или литургията. Политическите и военните конфликти също не са единствената причина. Всички те предразполагат към разделение, но в основата стои начинът, по който всяка църква възприема себе си.

Реформата в Западната църква през XI век води до укрепване на папската власт и превръща църквата в по-автократична и централизирана структура. Папата, позовавайки се на наследството си от свети Петър, започва да претендира за пряко управление над цялата църква – и Изток, и Запад. Византийците обаче възприемат своята църква като част от имперската система: източникът на нейния авторитет са вселенските събори и императорът, който е поставен от Бога над всички духовни и светски дела. Те смятат, че източните църкви винаги са имали самоуправление и отхвърлят претенциите на папата за върховенство. Но нито една от страните не слуша истински другата.

Допълнително, от IX век насам, теологичният спор се съсредоточава върху въпроса за произхода на Светия Дух. Произхожда ли Духът само от Отца, или от Отца и Сина? Западната църква, притеснена от възраждането на арианството, едностранно добавя тази дума в Никео-Цариградския символ на вярата, като твърди, че тя само изяснява вече съществуващо учение. Гърците възразяват както срещу самото допълнение, така и срещу догматичното му съдържание, което според тях нарушава равновесието между Лицата в Троицата. През 1439 г., на Флорентинския събор, гръцки и латински богослови постигат компромис след дълги дебати, но той така и не води до трайно обединение.

След падането на Византийската империя през 1453 г., Източната църква продължава да съществува под османска власт и по-късно в различни нации. Милиони православни християни в тези страни все още са отделени от милионите католици, вярващи в Рим. Въпреки засилените усилия в съвремието за диалог и разбирателство, нито една от страните не е готова да направи необходимите отстъпки. В резултат на това, християни, които споделят обща вяра и приемат Исус за глава на църквата, остават разделени в Евхаристията.

Д-р Джордж Т. Денис е професор по история в Католическия университет на Америка във Вашингтон и автор на няколко книги за Византийската империя, Christianhistoryinstitute.org. Преводтр и заглавието са на редакцията на ФрогНюз.