Здравка Евтимова: Светът се разклати, героите в разказите ми станаха неуверени

"Време е за всеки човек под българско небе да възкръсне една негова мечта. И всеки да се приближава към нейното осъществяване, въпреки неудачите! Точно сега, преди Възкресението, е време и нашата мечта да възкръсне. Нещо, което сме казвали, че е невъзможно, е времето да си кажем: "Мечтата ни ще възкръсне и силата ни ще възкръсне, и това е достатъчно да тръгнем, да я докоснем, да зарадваме хората".

Според нея не е осъдително, че хората се сещат за вярата с напредване на възрастта, в беда или нужда:

"Много е естествено, когато човек е слаб, да се обърне към силата и да се насочи към вярата. Вярата е избор, който прави болката търпима. Вярата идва при нас, когато тялото не е способно да се справи само и вярата го прави по-способно да приема трудността. Загърбили сме вярата, подгонени от ежедневни задачи за решаване и предизвикателствата, фокусираме се точно в проблема. А когато болката е голяма,  нетърпима, всичко пред нас губи своя смисъл и вярата ни дава сила, да се върнем към изпълнението на нещо трудно. Вярата е в нас"

А надеждите ѝ са свързани с Украйна:

"Много се надявам в навечерието на Възкресението да сме в края на войната в Украйна, но по такъв начин, че Украйна да не бъде съсипана и смазана. Изпитвам болка към загиналите 1 млн. млади мъже, които не могат да станат бащи. Всеки човек е Вселена, колко Вселени са заличени. Моето предчувствие, огромното ми желание е да не умират повече млади мъже. Не искам смърт и същевременно желая Украйна да не бъде унижена и смазана, защото това е изключително нечестно".

Наскоро в САЩ излезе шестата книга на Здравка Евтимова  - "Да изплетеш клетка за скакалец", която още не е излизала в България. Първоначално е било "щурец", но както тя самата признава, "скакалецът и символ на свобода".

За своите творби казва, че когато пише не знае края. Ако го знае, е като маршрут, който я отблъсква, защото не обича да минава. Ако и хареса краят, става начало.

А как намира своите герои или те ли я намират в произведенията си:

"Обикновено става, когато нещо ви е разтърсило, изплашило, обидило и усещате, че ако не го направите, ще се чувствате зле. Трябва да бягате 2 часа, но и това няма да ви помогне само ако го напишете ще се чувствате добре."

"Затова много искам хората, които живеят в разказите, да бъдат много свободни, да не ги командвам аз, а просто да ги виждам или чувам. това е като да поливате цвете или дръвче. Усещате, че има нужда от вода и го поливате, а в разказа - вашето цвете или дръвче, единствено можете да го поливате, за да не умре. Написвате го", казва писателката.