Жертвахме жените, за да не говорим за „джендъри“. 22 убити за година – колко още?

Според данните на фонда през 2025 г. 22 жени са били убити от партньор или друг близък мъж, а през 2024 г. подобни случаи са били поне 20.

Регистрираните престъпления, свързани с домашно насилие, надхвърлят 2500 през 2024 г., което представлява увеличение от над 65% спрямо предходната година.

Въпреки огромния мащаб на проблема, все още липсва национална статистика за домашното насилие – ангажимент, предвиден в Закона за защита от домашното насилие още в началото на 2024 г., но така и неизпълнен.

Паралелно с това изследването „Чуй гласа ми“ от юни показва дълбоко недоверие към институциите: 74% от жертвите на домашно насилие смятат, че държавните органи си затварят очите пред случващото се. Над 53 хиляди сигнала към 112 за домашно насилие са подадени през последната година, като повече от половината са изисквали медицинска намеса. В много случаи реакцията е закъсняла или недостатъчна, а защитата – формална. Почти половината областни градове нямат кризисен център. Там, където такива съществуват, капацитетът е крайно недостатъчен. В София – град с над два милиона жители – функционират само два центъра.

На този фон Български фонд за жените стартира националната кампания „Грижа на всяка цена“, посветена на борбата с домашното насилие и подкрепата на пострадалите жени и деца. Кампанията започва дни преди 25 ноември и ще продължи до 8 март 2026 г. Тя включва информационни инициативи, дарителска кампания и поредица от събития. Основната цел е да се повиши обществената чувствителност и да се осигурят средства за кризисните центрове, които предоставят убежище, медицинска, психологическа и правна помощ.

Проблемът обаче далеч не е само национален. Данните на Световната здравна организация са категорични: една от всеки три жени в света – около 840 милиона – е преживяла домашно или сексуално насилие. 316 милиона жени, или 11% от жените над 15 години, са били жертви на насилие от интимен партньор само през последната година. За последните две десетилетия намалението на случаите е едва 0,2% годишно – показател за почти пълна стагнация на глобалните усилия.

На този фон случаите в България – убийства, тежки побои, сигнал след сигнал, останал без реакция – не са изключение, а част от тревожна тенденция.

Страната ни отказа да ратифицира Истанбулската конвенция – най-комплексния международен инструмент за превенция и защита на жертвите – не заради реален правен проблем, а заради измислен страх от „джендъри“ и умишлено насаждани заблуди. Вместо да се фокусира върху спасяването на животи, общественият дебат беше отклонен към измислени заплахи, а резултатът е тежък: държавата остана без силни механизми за превенция, без ясни стандарти за защита и без инструменти за навременна намеса.

Картината става още по-тревожна, когато си припомним обществените реакции около последните промени в Закона за защита от домашното насилие. Тогава, в разгара на дебатите, се появиха гласове – и от на жени – които заявиха, че „домашното насилие е домашен проблем и държавата не трябва да се бърка“. Тази позиция е не просто неразбираема, а опасна. Тя легитимира насилието, връща го зад затворената врата и освобождава извършителите от отговорност.

Точно този начин на мислене позволява насилието да продължава. Той подхранва представата, че побоят, контролът, заплахите и униженията са „семейни разправии“, с които „не бива да се занимават институциите“. Така насилниците получават най-големия подарък – тишина, безнаказаност и още повече власт.

През това време насилието продължава. Насилниците не само не се страхуват от закона, но често дори не обмислят последствията, преди да ударят. Този модел е резултат от години институционална безотговорност, недофинансирани услуги, липса на обучение на служителите и дълбоко вкоренена толерантност към агресията. Докато държавата обсъжда „джендър идеологията“, жените продължават да умират.

Фактите ясно показват: проблемът не е в терминологията. Проблемът е в липсващата защита. В липсващата воля. В липсващия страх от наказание. И докато обществото допуска политически страхове да блокират ключови инструменти за защита, България ще продължава да бъде място, където жените живеят в риск, а насилниците – в удобство.

Проблемът става още по-видим в ситуации, когато институциите отказват защита или не успяват да предотвратят ескалация. Трагедиите из цялата страна ясно показват, че липсата на координация, на достатъчно подготвени служители и на реални последствия за извършителите струва човешки животи.

Докато тези промени не се случат, шествията като „Нито една повече“ няма да бъдат просто символични. Те ще бъдат зов – повторен всяка година – за защита на човешко достойнство, живот и справедливост.