Митове и истина за „помашкия език и етнос”

В същото време редица учени, историци, а и някои политици (макар и по-свенливо) видяха в заявените планове тенденция към сепаратизъм в Родопите. Проф. Георги Марков напомни, че още преди 15 години беше издаден гръцко-помашко речник, а отскоро действа и помашка телевизия в град Ксанти. С аргумента „по-добре е да направим помашки етнос, отколкото, помаците в Беломорието да се турчеят”. Впоследствие този проект е прехвърлен и в България. Става дума за проект за т.нар. помашки етнос, финансиран по думите на Марков от Фондация „Фридрих Науман”. След което започна още по-активното писане и говорене на тази тема.

Езиковедът проф. Иван Кочев заяви за Фрогнюз, че обявяването на онази част от българите мохамедани,  останали след войните от 1913, 1919 и 1944 г. в Гърция, за самостоятелен „етнос” и съчиняването на нов микрокнижовен език”, различен от българския литературен език, всъщност има за цел да откъсне това етническо българскоезично население от родственото му в Р България, а след това и да го асимилира. Ако южната ни съседка действително желаеше да спазва международните конвенции за въвеждане на първия език в училищата, то след изхвърлянето на наистина чуждия турски език в тях (изучаван по религиозни и политически съображения до този момент), то тя трябваше да възстанови литературния български език и автентичната славянобългарска азбука. пренебрегването на традиционните славянобългарски букви и употребата на гръцки или латински са особено показателни за замисленото дело. Подмяната на името на езика ‒ помашки вместо български също хвърля светлина върху замисъла на неговите автори. Не е и нужно нашите учени тепърва да доказват очевидни истини, които много добре се знаят както в Гърция и Турция, така и по целия свят, казва проф. Кочев.

Българоезичните мохамедани, оказали се в пределите на Гърция след войните, наброяват ‒ според различни и напълно противоречащи една на друга статистики ‒ от 40 000 до 100 000 души. Те се откриват най‒вече в областта между Солун ‒ Цариград ‒ южно от Смолян ‒ Бяло море. Както е доказал вече големият виенски учен от хърватски произход Ватрослав Ягич, диалектът на всички българи от тази област стои най‒близо до старобългарския език, писмената форма на който създадоха солунските братя Кирил и Методий през IХ век.

Що се отнася до българите мохамедани по нашите земи, всеизвестни са твърденията на Митхад паша (управител на Дунавския вилает през 60‒те години на XIX век, по‒късно велик везир на Османската империя), че това милионно население е от потомци на българи, преобърнати в исляма.

Преди Балканската война гръцките консули в Сяр и в Солун в рапортите си до Министерството на външните работи в Атина непрекъснато сигнализират за „компактна българска маса”, която като колос се носи към морето, като с това гръцките малцинства изчезват съвършено, пък и турското население се обръща в незначителни малцинства. Успоредно с етническото название българи в някои рапорти откриваме и синонима българогласни. След Балканските войни българите (или българогласните) в гръцките документи се превръщат в „славяни” или „славяногласни”, за да бъде напълно замъглено етническото им назоваване, обяснява езиковедът.

За българите мохамедани гръцките общественици са избрали прозвищния термин „помаци”, а за новосъчинения „език” съответно се използва прилагателното „помашки”. 9/10-ти от т.нар. помаци всъщност живеят в България и са потомци на българи християни, насилствено превърнати през турското владичество в мохамедани. Термините помаци и помашки се смятат за обидни от това население, защото напомнят ‒ според неизяснени докрай етимологии ‒ за тяхната злощастна съдба. Някои свързват името помак с глагола помагам (на турската власт), а други ‒ с помамям се (от нея), помъквам се (след нея), трети с пом(охамеданчвам се) и т.н., дава пример проф. Кочев. И посочва, че съвременните автори на помашка граматика и речници в Гърция не са догледали, че произходът на думите помак, помашки е български, с което косвено признават българския етнически характер на това население.
 

Опитите на някои „етимолози” в Гърция да свържат помак със старогръцкия предлог поти (проти, прос)  със значение ’до’, ’от’ в съчетание Макетиа ’Македония’, т.е. ’тези, които живеят до (близо до) Македония, до македонците’, разбирани като „гърци” са наивни. Подмяната на името на езика (български) с помашки изобщо не променя същността на явлението.

В гръцката преса създаването на помашкия „език” се представя като частна инициатива на един грък, трима помаци учители и един бизнесмен, спонсорирал изданията. Промоцията на граматиката (и на речниците) е станала на 10. 05. 1996 г. в тържествената зала на най‒стария и най‒величествения хотел на Атина „Великобритания” в присъствието на тогавашни видни общественици (държавници и политици). Това опровергава тезата за „частния” характер на начинанието. Повече от ясно е, че социалният опит за написване е направен от официални държавни органи, и по‒конкретно от армията.

На промоцията са присъствали: тогавашният заместник‒председател на парламента и депутат от Ксанти, бивша депутатка, която по време на мандата си е била заместник‒министър в Министерството на външните работи, министърът на правосъдието и много министри, депутати, митрополити; председателят на Атинската академия, висши академични съдии, дипломати от Министерството на външните работи, представителят на командващия Главен щаб на сухопътните войски и т.н. и т.н.

Социалният експеримент със създаването на т.нар. помашки език има два етапа. Първият етап започва от края на Втората световна война 1944‒45 г. и достига до 1996 г. До 1944‒45 г. българоезичните мохамедани живеят изолирано. Вторият ‒ от 1996 г. продължава до днес. Първият етап бележи провал на проекта за интегрирането им, а на втория от гръцка страна се възлагат нови надежди. През първия етап в резултат на политическото положение след Втората световна война и с възникването на двата военно‒политически блока, стоящи един срещу друг, Гърция сама поема курс към съзнателно силно турцизиране на българо‒мохамеданското население, намиращо се на североизточната граница. На северозападната граница бушува гражданската война, фактически на българите. Тя е ръководена от ГКП и поощрявана политически от източния блок.
 

В областта на езика в Гърция се води активна политика ‒ за масово внедряване на турцизмите в училищната практика, с което се цели раздалечаване на „помаците” от българския език и от техните събратя оттатък границата ‒ в България, където той отдавна се е разделил с остарелите, ненужни и несвързани с новото време ориентализми, обяснява професорът по езикознание. Стига се до уникални положения, неприемливи дори за самата Гърция. Гръцката власт обаче поради зле разбран съюзнически интерес с Турция не самоче ги търпи, но ги и толерира. Така например, гръцкият министър‒председател се нарича башбакан: Папандрау винс кату башбакан са йаче млогу. (Отговорностите на Папандреу като министър‒председател са многобройни). Международната дума аероплан с гръцка съставка в композитума по целия свят ‒ аеро е заменена с турската техер’о. Така изразът Лети с аероплан придобива вид: Крилли сас техер’о (срвн. тур. tayyare с вмъкнато х). В светската, просветната област положението е безнадеждно: книгите са китапе, урокът е дерсет; списанието ‒ дергийе; ученикът ‒ талеб’о; екскурзията ‒ гезм’о; училището ‒ мечит; упражнението ‒ ишлеме; тетрадките ‒ тефтере; чинът ‒ рахле; буквите ‒ харфоне (Кутри харфоне има йумено ти? ‒ Какви букви има името ти?); концертът ‒ елендж’о; учителят, т.е. даскал по гръцки ‒ ходжа; четенето ‒ пойене (калка), т.е. пеене, както пее ходжата; дворът ‒ харем; класната стая ‒ хадайа; тоалетната ‒ муштурак; външната врата ‒ вонкашна капийа; картината ‒ ресим и дори университетът е с измисленото съчетание ‒ гул’ам мечит, буквално ’голямо, високо училище’, което в повечето случаи досега е било религиозно.

Става вече доста трудно да се прокара остра граница между наследените и нарочно нововъведените многобройни турцизми, но съвкупно числото им става огромно. В лексикално отношение езикът започва да се превръща в смесен, сочи проф. Кочев.

Вторият период ‒ гонитбата на турцизмите ‒ е свързан с промяната на държавната политика на Гърция към Турция. С влошаване на междудържавните отношения между двете страни след Кипърската криза и създаването на Турската Северна кипърска република, а също така и с ориентацията на България към НАТО и Европейския съюз северната граница на Гърция става по‒спокойна и у гръцките власти и военни се ражда идеята за измисляне на „нов” език. Привидно той ще носи неутралното име „помашки”, но с помощта на обилни преводи в граматики и речници ще служи като средство за фактическо изучаване на гръцкия език, който в Ксантийско и Гюмюрджинско досега не се е говорил в желаната за гръцките власти степен. Така ще бъде постепенно ограничавана както българската диалектна основа, така и предизвиканото от самите тях турско влияние в близкото минало. Властите използват както своя стар опит от 20‒те години на 20 век с публикуването на „Буквара” на латиница, така и коминформбюровския опит от 50‒те години с издадената в Букурещ „Егейска” македонска граматика (1953 г.). Тук трябва да се добави и опитът на съседна Югославия със съчиняването на т.нар. македонски (скопски) език.

Оттук нататък пътят е ясен. Сарандос Каргакос твърди, че гръцките думи са в корена на помашкия, където са налице остатъци от старогръцки и средногръцки. Така се използва свой голям социален опит, превърнат в стратегия и държавна политика.

Проф. Кочев посочва, че така или иначе, гръцките думи в така наречения помашки език все още се броят на пръсти: пагуто ’сладолед’; тел’ореси ’телевизия’; пулма ’вид автобус’; ортусам ’приготвям’; ксад’елфин ’братовчед(ка)’; стефан ’венец’; кумотрийена ’фризьорка’; зито ’ура’; футиграфишка макина ’фотоапарат’. По гръцки образец се изговарят имена на държави, чужди градове, морета: Галийе ’Франция’; Аустралиа ’Австралия’; Флорентиа ’Флоренция’; Париси ’Париж’; Егео ’Егейско море’. Новите заемки се прибавят към старите гърцизми, срещани и у нас, в България, но и техният брой не е голям: мармар ’мрамор’; кадра ’снимка’; каматен ’хубав’; скураф ’бръснач’; прукопса ’сполучи’; паратико ’напразно, лошо’; йам прог’ума ’закусвам’.

Тези два пласта ‒ турският и гръцкият ‒ обаче не могат да променят широката и богата българска народна основа, която тук само ще се маркира с няколко примера като: сгадан’е ’мир’; р’укам ’викам’; заникнуван’е ’залез’; горм ’дърво’; образ ’лице’; дрипи ’дрехи’; драговам ’обичам’; мрази ми ’студено ми е’; прол’ато ’пролет’; подзима ’есен’; уйко ’чичо’; брадва; л’оска са ’святка се’; рибарин; страничене ’сливици’; йато ’ядене’; л’убна ’целуна’ и т.н., и т.н. ‒ с хиляди лексикални единици.

Езиковедът прави извода, че старинният характер на южнородопската лексика в много висока степен представя старобългарския лексикон. Това е сигурно доказателство за неговата виталност. Той е надживял във вековете всички експерименти да бъде силно променян и е провалил всякакви екстралингвистични опити да бъде назоваван с чужд етикет. Двете големи небългарски лексикални напластявания в него не променят етничния му характер и той заедно с още по‒устойчивата старинна граматична система оформят самобитността и оригиналността на българския език като цяло.

Фрогнюз