Лъчезар Лозанов: Битката за буквите и езика не е в гънките на историята, а за място в геополитическото бъдеще на Европа

"Кирил и Методий ни учат на честност към фактите. Загубим ли този ориентир, ще се самоунищожим, защото геополитиката работи с огромни потенциали енергия и можем да се окажем между чука и наковалнята. Двамата братя са успели да разместят геополитическите носорози на своето време – немското духовенство и тевтонската асимилация".

"Ако загубим паметта си за тях и техния морален урок, няма да сме интересни и различни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си сред географията на значимите народи. Стоим на кръстопът. Не е страшно да си малък като бройка население, страшно е да си малък на самочувствие и да живееш примирен, че си мравка и някой от големите по невнимание може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите поколения? Развръзката не е съвсем предначертана".

Това казва в интервю за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов. 

Вижте цялото интервю:

Как звучи за Вас 24 май днес – като химн или ехо?

И като двете. Ще започна от химна. Св. св. Кирил и Методий не просто са създали азбука – памет за историята ни като народ и държава. Те внасят ценност съвременна, особено необходима днес, която обединява различните етноси на България в единен народ. Това е народностно-племенната ни идентичност, която въпреки разломите, пропастите на съществуването ни, и днес ни дава възможност да оцелеем като нация. Тази възлова ценност е толерантността към различието, към другостта. Борбата срещу триезичието не е единственият израз за приобщаването на различния човек. Помислете – двамата братя са част от семейството на висшия византийски военачалник, друнгария (командир на военно подразделение) Леон, на български Лъв. Кирил и Методий са от род на аристократи във Византийската империя. Били са полиглоти.

Според едни са научили славянски език на пазара в Солун. Според други – майка им Мария е със славянски произход и го знаят от нея. Но въпреки византийското си съзнание и произход, залагат живота си за каузата на моравските славяни. Защо? Да изравнят статуса им с господстващите империи, етноси и народи.

Отиват да защитят делото си пред папата – властелинът, който при несполучлив диспут може да ги хвърли доживотно в тъмниците на някой манастир. Аргументите им са блестящи, папа Адриан е хипнотизиран. Пълчищата на немско-латинското духовенство надделяват после и Великоморавската държава изчезва.

Оцелелите ученици идват при Борис и българската народност е създадена под носа и в сблъсък с Ромейската империя. Безспорно делото им заслужава химн.

Но да се върнем на ехото. Съхранили ли сме този усет, респект към равнопоставеността, толерантността и способността да разбираме и оценяваме различния от нас? Ехото на много места глъхне в атавистичен страх, глупост и ксенофобия. Имаше драстичен случай през 2017 г. в Елин Пелин. Няколко месеца там живя бедно, безпомощно семейство сирийски бежанци, възрастни хора. Пред bTV хазяинът им Петър Паунов казваше, че при никакви обстоятелства не би ги изгонил от дома си. „Хората са кротки, спокойни, живеят без проблеми. Наемът не им е скъп, и без пари мога да ги задържа…“ Населението, начело с кмета, ги изгони. „Уж сме българи, християнски народ, а сме злоба и омраза…”, възмути се хазяинът им. Не е имало оплаквания от съседите на Фатима и Фахим, но кметът, въпреки че е държавно лице, отказа да изпълни закона. Искал да защити хората и града си. Как, ако нарушаваш законите? Законът не е влязъл в манталитета ни.

Колко различен е бил протобългарският език на аспаруховите племена и езикът на славяните. Борис не се е уплашил от различността – с огън и меч е защитил закона и е обединил населението си, за да има държава. Сменя езика на родовия си клан, за да имаме общ народ. Днес един кмет се поставя над конституцията и няма сила, която да му се противостои. Държавността? Борис репресира сина си, за да я има. И проблемът не е единствено в Елин Пелин. Евтиният популизъм се шири в немалко селища у нас. Няма кой да им противостои.

Кирил и Методий не са само създатели на буквите, те ни завещават и морален урок, стратегия към бъдещето. Време е да го разберем, без да повтаряме кухи приказки и преписани речи.

Няма ли нещо парадоксално в това, че точно на празника на словото се говорят най-много празни думи?

Ако ви задам една-единствена тема и ви поръчам да я развиете в поне 300 различни варианта всяка година, а това се повтаря 145 години – какъв е шансът да не се роди шаблон? Клишетата обрасват, ушите ви ще се запушат от едни и същи думи. Блестящите находки се износват, защото като ги харесат, хората ги преповтарят по-често, докато звученето им се освободи от всякакъв смисъл. Помислете за българския символизъм. Навремето думите „златоструен“, „огнедишащ“, „морен“, „рубинен“, „лъчезарен“ са били диаманти, открития, шашкали са хората с неочакваност, оригиналност. Ако ги употребите сега, ще усетите колко патетично и изкуствено те контрастират с всекидневния разговор, а и със самия литературен език.

Колкото по-шашкащи са едни думи, толкова по-често хората ги употребяват, за да блеснат пред някого. А думите са като обувките – ако ходиш години с едни и същи, ще стъпваш по боси ходила. Изтриват се. Днес символистите изглеждат състарени от патетизъм, увехнали откъм предвзетост. Но ако пишете като Чехов – с разговорни думи и къси, ясни изречения – те са неизтриваеми. Ескалацията на чувството идва от наслагването и динамиката на смисъла, от композиционното фокусиране на енергията – думите работят в екип, блясъкът е в особената им взаимовръзка.

На нашите държавни мъже им липсва речник, лексикално богатство, ясна мисъл. През тях навлязоха някои идиотизми като „ваканцувам“ и, от смешни, хлътнаха в разговорния език като нормални думи. Във всекидневния говор се наместиха паразити. „Як“ – преди 50-тина години означаваше силен, здрав или твърд, корав. Сега „яко“ стана „нещо хубаво“. Чуждиците в областта на компютърните и др. науки обогатиха езика (уокмен, дискмен, джет, джакузи, софтуер, файл, домейн, сайт и др.) – нямат български еквивалент. Ала други са израз на безпомощност и бедност на мисълта. Ненужно е да заместваме „общувам“ с „комуникирам“, „юноша“ с „тийнейджър“, „довиждане“ с „чао“.

Живеем в свят, в който думите често губят тежестта си, нещо като инфлация на езика. Като човек, който борави с тях и в поезията, и в журналистиката – как усещате това обедняване?

Количеството знания в съвременното общество се удвоява на всеки пет години. Представете си неизмеримите дози данни, факти, явления, събития, открития – процесът на натрупване се ускорява с всяка година. По времето на Кирил и Методий да бъдеш всестранно развита личност е било по силите на един човек, стига да има воля, любопитство, да схваща знанието като приключение. Двамата братя са владеели славянски, гръцки, латински, арабски и др. езици. Константин завършва Магнаурската школа с всички „елински изкуства“ (граматика, поезия, геометрия, диалектика), „философски науки“ (риторика, аритметика, астрономия). В нашата история енциклопедистите също не са малко.

Нека погледнем „Рибния буквар“ на Петър Берон – дипломиран лекар, автор на около 20 научни труда. Владее девет езика, общува с научни среди в Париж, Берлин, Лондон, Виена, Прага и Атина. Има научни занимания във всички посоки. Загрижен да просвети българските деца. Да си енциклопедист в онези отминали епохи все още е било възможно. Подобни фигури са Леонардо, Еразъм, личностите на Ренесанса.

Възможно ли е днес? Едва ли. Библиотеки като Александрийската, като Търновската по време на падането под османска власт, днес не биха събрали и една хилядна от човешкото знание. Как да го натъпчем в една глава?

По необходимост хората се специализираха в дадена тясна област, а това свежда езика им до масив от специализирани термини, гарнирани с най-употребимия запас битови думи – и толкова. Мобилните телефони замениха четенето с визуални безсловесни клипчета, с по 3 реда възклицания и емотикони. Картинка вместо разговор. Четенето, особено на художествена литература, изисква усилие на мозъка да доразвие казаното във видимо, да досъчини загатнатото. Това развива въображението и мисленето. Клипът за минута-две е смляна храна – цветът, формата, персонажът са изсипани наготово. Раздвояването на концентрацията прави съзнанието скокливо, несистемно. Не се разплитат причинно-следствени връзки – смляна храна, само преглъщаш. Зъбите ти закърняват, непотребни са. Езиковият запас и индивидуалният речник на човека обедняват. Получаваме деца, които решават тестове като тотото – все ще улучиш верен отговор като за тройка.

Във Факултета на СУ замениха журналистиката с PR специалност. Тя заменя аналитичното и критично мислене с технология на фразата, която хвали и препоръчва – от хубаво към по-хубаво. Да харесаш, да купиш, да рекламираш. Свръхкратки жанрове, които работят с готови алгоритми.

Поезията е за угоени по-щедро с лексика индивиди – драмата е, че гилдията (като изключим графоманите) е 300–500 човека в цялата страна – пишат елитарно и се четат помежду си. Преди 40-ина години една стихосбирка излизаше в 10–15 хиляди тираж. Сега и 500 са много, като има малки изключения. Светите братя и техните ученици, ако видят докъде сме я докарали, щяха да вдигнат ръце от нас. Бихте ли сравнили нашата Национална библиотека с Атинската? Това показва какво е отношението ни към думите и познанието. Какво общо имат делата с тия помпозни речи, които се възпроизвеждат по случай празника всяка година от стотици трибуни в страната.

Коя дума от съвременния политически или медиен речник бихте изпратил в поетическо изгнание?

Дървеният политически език – люпят се паразити всекидневно. Не е една дума. Може би съчетанието: „така ни го наложи ЕС“. Което е безгръбначие и хитрост, лъжа, зад която се крие липсата на способност да поемеш отговорност, лични престъпления, примитивно въображение, незнание и нагаждачество. Мечтая да изгоним думата „корупция“, но е невъзможно, никоя световна сила не го е постигнала. Обидни думи, които спъват дебатите в парламента, които олицетворяват лозунга на един от видните дерибеи: „аз съм прост, и вие сте прости… затова се разбираме“. Медиите се лишиха от колоритни и изразителни думи, а правописът е с налучкване. Проблемът не е само в елита – тръгва от електората. В миналото названията на ресторанти, магазини и кръчми имаха образ, цвят, колорит. Това се запомня. „Синият лъв“, „Сам дойдох“, „Вкусното кебапче“, „Тримата пияници“, „Феята“… Сега са или иностранни думи с найлонов вкус, или неразбираеми акроними, за които трябва да търсиш речник. А това да кръстим метростанция „ЦСКА“ е върхът на глупостта. Станциите ни няма да стигнат за всичките столични отбори, а пък и защо само футболните?

Какви думи липсват в обществените дебати днес? И кои звучат, но не означават нищо вече?

Повтарям – толерантност. В дебатите липсва култура да се изслушваме, да се вгледаме в аргументите на другия. Обичайно е да се прекъсне другият, да се надвика, да му се припише личен дефект, измислена вина. Да се окаля и дискредитира – дали ще бъде наречен „Кокорчо“, друг просто „Киро“, трети – национален предател („Народният съд щял да го беси“) – все са прът в спиците за колелото на истината.

Другите липси са: емпатия (съпричастност с болката на другия), доброта, смелост, реформаторска воля (при непопулярните мерки), консенсус. И достойнство – сам да си подадеш оставката, когато не си се справил.

Някои се разминават със собственото си съдържание: патриотизъм, дълг и „борба“ с корупцията. Патриотарското: „България на три морета“. Смешно е да се гордееш с предшественици, вместо с индивидуалните си постижения. Никой не може да патентова като собственост Ботев и Левски. Подозирам, че ако имаше техни копия днес, МВР щеше да ги арестува и бие, както преди време пребиха протестиращите студенти на площада.

Културната грамотност отстъпва ли пред дигиталната? Нормална еволюция или тревожен симптом е това?

Не само отстъпва, а се срива. Появиха се глутници от юноши, които пребиват свои съученици или ограбват възрастни хора. Културната грамотност е и възпитание да не причиняваш на другия това, което не искаш да причинят на теб. Немалко от младите хора потъват в дигитални игри – да застреляш някого, да разрушиш, да събориш и да се сражаваш с чудовища се изживява като смисъл на живота. И нерядко от екрана се прескача в реалния живот. Там убитият не възкръсва, разрушеното не се възстановява с рестарт, осакатеният не подскача читав в новата версия на играта. Наркоманията на виртуалния свят, както дава познания, така и осакатява. Някои от децата не познават друг свят освен четири стени на стаята си и синкавия екран на монитора.

Това е едната страна на монетата. Скоростта, с която усъвършенстваме изкуствения интелект (ИИ), предполага, че до 2045 г. той ще ни надскочи като интелигентност. Чип в главата ще ни превежда всички възможни езици и ще ни върже към тоталната мрежа на информация в света. Това са невиждани възможности за мислене и преработка на знания. Изхабените ни органи ще се заменят с изкуствени, животът ще се удължи, човекът и машината ще се слеят в хибрид. Неотвратима логика на следващата посттехнологична епоха – и няма как да избягаме.

Трябва да намерим хармоничната граница между истинското знание и халюцинацията, между неудържимото влечение към логиката на необяснимото и наркоманията на виртуалното, на холограмното опиянение. Ключът към истинското културно наследство, което ни завещаха двамата братя просветители, е да напипаме тънката невидима пътечка между верния баланс на тия две стихии, за да не загубим цивилизацията си като цяло и машинариите на ИИ да не ни смачкат.

Трябват ни и две капки енциклопедичност, за да излекуват туморите на твърде тясната специализация, на която ни обрича дигиталното пиянство. Споделям и тревога, и възторг от тържеството на интелекта. За съжаление, няма апарат за дестилация – да разделим джибрите от ракията.

Според вас от какво по-често страдаме: от загуба на памет или от липса на въображение?

Не бих казал, че едното е противоположно на другото. Кирил и Методий ни учат на честност към фактите. Загубим ли този ориентир, ще се самоунищожим, защото геополитиката работи с огромни потенциали енергия и можем да се окажем между чука и наковалнята. Двамата братя са успели да разместят геополитическите носорози на своето време – немското духовенство и тевтонската асимилация. Техните ученици и следовници ни имунизираха срещу византийското и османското културно менгеме. За съжаление, английският език, безспорно универсален в глобален мащаб, внушава у някои глави усещането, че родният език е за битака, че не изисква грамотност и знания. Ако съумеем да опазим кирило-методиевата традиция в езика ни и запазим неговия блясък, ще имаме самочувствие сред многогласието на световната глъчка.

Ако загубим паметта си за тях и техния морален урок, няма да сме интересни и различни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си сред географията на значимите народи. Стоим на кръстопът. Не е страшно да си малък като бройка население, страшно е да си малък на самочувствие и да живееш примирен, че си мравка и някой от големите по невнимание може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите поколения? Развръзката не е съвсем предначертана.

Защо Русия не признава нашата азбука?

Заради идеята за месианство и въображението, че са единствените наследници на Рим като империя. Киевска Рус малко или повече еволюира към структурата – държавна, икономическа и църковна – на Византия. България това го прави по-рано – по времето на Борис I. Първите преписи на старобългарски език малко са се различавали от староруския и книжнината е потекла към Киевска Рус.

След приемането на християнството (988 г.) в Русия се използват два езика – руски и старобългарски.

Руският се използва за всекидневието. Старобългарският (идентичен с термина старославянски) се развива като език на културата, на Църквата, на духовната литература. Под негово влияние през X–XI век значително се разширява речникът на руската книжовна версия. Второто южнославянско влияние е при завоюването на Балканите от османците. През втората половина на XIV век България преживява културно възраждане.

Патриарх Евтимий Търновски основава Търновската книжовна школа, създава агиографския жанр (жития на светците, панегирици). Текстовете са по схема (канон), украсени със „словесен орнамент“ – съзвучни думи, синоними, сравнения, епитети. Академик Дмитрий Лихачов смята, че този стил не е изцяло заимстван от България, но че българското влияние е важно за формирането на агиографската литература в Русия.

Според него емоционалността на стила, присъща на Търновската школа, е свързана с желанието да се предаде дълбочината на мистичните преживявания на светците и съставителите на техните жития.

Пред стремителния възход на османците европейските държави търсят съюзници. Как се ражда идеята за Третия Рим? Идеята не е руска. Първият документ, в който е формулирана, е решение на венецианския Сенат от 1473 година: „Ще сключим съюз… ще привлечем Великия московски княз, като му обещаем законното му наследство“. Нито Иван III е имал интерес, нито пък някой от участниците в династичния брак на Софѝя Палеолог го е възприемал като форма за предаване на легитимност от Константинопол към Москва. По-късно е съчинена руската легенда: изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният император Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни: „Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел“. Тая измишльотина няма нищо общо с действителността.

Софѝя Палеолог никога не е била в Константинопол. Тя е родена на остров Корфу (Керкира), възпитана е в папския двор в традицията на римокатолицизма. Папата се е надявал, че ще успее да склони Иван да приеме римокатолицизма. Правата върху престола принадлежали на по-големия брат на Зоя Софѝя – Андрей, и на по-малкия – Тома. Двамата са слаби и безволеви. Първият е пътувал до Москва, но няма следи от разговори за предаване на правата върху престола. Андрей, имайки финансови затруднения, е продал титлата си на френския крал. Иван III търсел образец, но това не била погиналата Византия, а Хабсбургската империя. Двуглавият орел на печата на московския княз е заимстван от Австрия.

Така се заформя агресивната милитаристична идея за спасението на Европа чрез изгряването от Изток на Третия Рим. Тъй като стандартът на живот на руския обикновен човек не е сравним с този на европейския, а голяма част от руската история е свързана с насилие и бедност, като подпомагаща идея се явява формулировката за месианизъм, формулирана от Тютчев: Русия е призвана да води човечеството към нова епоха, но с разум не ще я разбереш. Единствено с вяра. Последователи на тази идея са и Пушкин, и Достоевски, а и съвременните руски идеолози на Путин, които воюват чрез хибридни обяснения, че ЕС е залязваща Европа.

Но има факти в историята на Русия, които няма как да се заобиколят. Българинът Григорий Цамблак е киевски митрополит (1413–1420) и един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи – възпитаник на Търновската книжовна школа. Киприан е митрополит, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Рус – български духовник, признат официално през 1472 г. за светец и чудотворец. Като добавим и многобройните старобългарски ръкописи, с които са пълни книгохранилищата на Руската федерация, картината става ясна.

Без повече увлечения по историческите факти ще кажем, че ако ще правиш империя – и по времето на СССР, и сега – на Путин (с идеите на съвременния идеолог и душеприказчик Александър Дугин, философ и политолог) признаването на връзката откъм средновековната българска държава, която също е приемник на имперското наследство от Византия, е крайно неизгодно. Затова в средношколските руски учебници е обяснено, че духовното и държавно-структурното оформяне на Русия идва директно от Византия, а не чрез езиковото и културно влияние на България. Във висшето образование пропуснатото пояснение понякога се заменя с принос на митична „македонска“ държавност, която исторически липсва.

Битката за кирило-методиевото дело не е отвлечена абстрактна дискусия, а част от геополитическото сражение за европейското бъдеще на страната ни – да бъдем извън зоната на руския хегемонизъм, да се отдалечим от неговото влияние и диктат.

Интервю на Констанца Илиева