1000 чаши дъждовно уиски от Garbage за София

Да бъдем реалисти. Огромна част от публиката на Vidas Art Arena е отишла да гледа Garbage заради носталгията по 90-те. Годините, когато сме били тийнейджъри, разбира се. Подобно на поостарелите метъли на Iron Maiden преди два дни. Виждам се с приятелка случайно на опашка за питие. „Иво, само стари хора тук!“ Почесвам се по главата – аз виждам само набори и по-млади от мен. След глътка време ми светва – ами, че аз я водя с повече от 6 години.

Но! Garbage не са на турне заради носталгията. Нито ги вълнува, че на “Stupid Girl” си забивал мацка преди 25 години в „Строежа“. Имат съвсем нов албум от миналата година и “Let All That We Imagine Be the Light” e чудесен алтърнатив рок букет песни. "There's No Future in Optimism", откриващият сингъл на албума открива и концерта на американците с шотландската певица. И продължават с “Hold” от същия запис, преди да направят първа крачка назад – с 10 години и “Empty”.

Сетът им е подбор от силни парчета – песни, които въздействат и без ослепително шоу. Стигат им и добре подбраните светлинни ефекти върху сцената и опънатата зад нея сребриста завеса, въздухът на Колодрума и Луната, която понякога се маскира зад облаци като добрия дракон Фалкор от „Приказка без безкрай“.

Но първо гледаме младата кръв – Yonaka са британци и по-точно от Брайтън – курортното морско градче, на което Queen посветиха песен преди повече от 50 години. Тримата младежи и мацката Тереза Джарвис, очевидно не се вълнуват от наследството на големите британци. Те вдигат, учудващо и за тях видимо по-възрастните от членовете на групата членове на публиката на крака с еклектична имплозия от инди рок, който започва в духа на The Cardigans, преминава през ранната Аланис Морисет и изригва във финала с мощен рап-рок, съвсем в духа на Rage Against the Machine. Страхотни са и се снабдявам с новия им албум “Until You're Satisfied” – втори за Yonaka, първи за пишещия този очерк. Наперен феминизъм, ударен рок и силно сценично присъствие, на фона на адски добри алтърнатив рок парчета – не ми трябва повече, за да приветствам бандата заедно с още около 1500 фена.

Yonaka

За Garbage ставаме повече от 3 хиляди. Шърли Менсън е едновременно бяла магьосница и пичът от махалата, който ще си играе с кучето ти, ще те черпи бира и ще ти изпие същата, докато зяпаш чавките. Тя не е мацка – оставила е 60-те години, които ще чукне след точно 3 месеца да увиснат на лицето ѝ, за да ги пренебрегне с насмешка. Гласът ѝ не е мръднал. На моменти, като в мощната “Vow” ми напомня на Пати Смит – и като глас, и като енергия. Сцената ѝ принадлежи. Бандата ѝ е бетон. Няма нищо излишно и помпозно в концерта на Garbage, само едни остарели и обичащи живота музиканти, които свирят мощен алтернативен рок. Духът на 90-те да го духа. Garbage са извън времето и звучат адекватно и за феновете с тениски на Били Айлиш, и за тези, с готик одеждите, и за шарено татуираните мацки с тежък грим. И всички са доволни да слушат нови песни и любими хитачки. Че и лайв дебюта на парче на 21 години – “It’s All Over but the Crying” е подарък за българската публика, Garbage го свирят за пръв път на концерт точно тук. В София е и чутовният юбилей – 1000 пъти на живо “Only Happy When It Rains”. Шърли Менсън се навежда към барабаните на легендарния Буч Виг (нали знаем кои са L7, Nirvana и Sonic Youth?), взима си чашата с уиски и ни кани „Pour your misery down on me“. Наливам вместо мизерия октани в кръвта и се пускам в уличния дъх на София, за да се разтворя в нощ.