14 ноември: Защо социолозите се заблудиха така радикално

Коментар на проф. Ивайло Дичев в DW.

Стана клише, че големият губещ на тези избори е социологията. При това не говорим за една или друга агенция, защото прогнозите този път бяха удивително единодушни - с първо място за ГЕРБ и 10 до 12% по-малко за спечелилата „Продължаваме промяната“. Да добавим надценяването на БСП с до 6% - по-необяснимо дори от това на ДБ, чиито избиратели изтекоха в посока ПП.

Сред оправданията обикновено чувахме, че много хора били решили за кого да гласуват в последния момент, а активността се оказала твърде ниска. Само че тези фактори също са обект на демоскопски проучвания - свикнали сме да ни съобщават колко от решилите да гласуват ще подкрепят еди кого си. А що се отнася до избирателната активност, тя е другият голям провал на агенциите, защото те (пак единодушно!) я даваха между 48 и 58%. Реално се оказа 40%. Вярно, че не знаем колко са избирателите, но това важи еднакво за прогнозата и за реалността. Да добавим всеобщото подценяване на ИТН на по-предишните избори от 4 април с 5%, придружено с пак дружното надценяване на БСП с 5% - прогнози, които отиват доста отвъд статистическата грешка.

Платена социология?

Подобни разминавания разбира се подхранват разпространеното мнение, че социолозите са платени и просто правят пропаганда на принципа „ремарке“, където колебаещият се прикача към колата на победителя. Вероятно има такива случаи, но струва ми се, че големите агенции едва ли биха си позволили заради дребни печалби да рискуват големите си клиенти от маркетинга, на които разчитат между изборите. Тук-там може би добавят някой процент според медията, която им поръчва изследването, но чак толкова големи разминавания едва ли се внушават целенасочено. Самото единодушие в грешенето предполага твърде голяма конспирация, а тия сюжети повече пасват на популярните жанрове.

Нещо в самия демоскопски инструмент вече не работи. Социолозите се оправдаваха с това, че нови партии като ПП сега, или ИТН през април идват като цунами и не могат да се предвидят. Подобни непредвидими „черни лебеди“ за колегите им бяха изборът на Доналд Тръмп и референдумa за Брекзита в Обединеното кралство, където катастрофираха много по-стари и по-добре финансирани техни колеги.

В интерес на истината, повтаряха ни, че сериозна част от избирателите не са решили да гласуват и ще изберат партия в последния момент, т.е. след като сондажите са приключили. Въпросът ми е защо, ако са знаели това, агенциите все пак излязоха с цифри – с десети, даже стотни от процента? Защо не казаха: тоя път е несигурно, можем само най-приблизително да ви ориентираме, но ще има изненади? И отговорът ми се вижда прост: защото продават именно цифри. Не тенденции, приблизителни съотношения и хипотези.

Въпросите, които повдига това ново Ватерло на социологията, са за метода и за обществото.

Кои фактори изкривяват картината

За метода. И по света звучат оплаквания, че гражданите вече нямат особено желание да отговарят – обсаждат ги толкова много сондьори, маркетингови агенти, журналисти, че участието в анкети вече не се преживява като граждански дълг, а като досада. Това със сигурност изкривява картината. До два милиона от съгражданите ни са в чужбина и практически не участват в изследванията, но мобилността не е само трансгранична. Един социолог се оплака, че не можели да стигат до младите, защото не били на адреса си и така старите били свръх-представени. Е добре, значи нещо трябва да се измисли, нали така, най-малкото да ни съобщават за отказите, да ни обясняват, че има дисбаланси?

Другият момент, това е тромавият характер на демоскопското изследване – трябва да се ангажират стотици анкетьори, които да работят дни наред, после някой да обработва резултатите. И когато те най-после бъдат представени, оказва се, че е долетял нов „черен лебед“ – Лозан Панов се е изказал срещу подкрепящата го партия, Ковид-сертификатът обидил някого, атаките срещу Кирил Петков увеличили парадоксално симпатиите към него и т.н.

Чудя се дали могат демоскопските сондажи от продукт (“моментна снимка“, както казват дейците) да се превърнат в процес – да се актуализират непрекъснато в хода на кампанията? Ще ми кажат, че би излязло по-скъпо анкетьорите да стоят дълго на терена и да питат респондентите по няколко пъти, но в моменти на нестабилност може би си заслужава.

Нови инструменти явно са нужни

Вероятно трябва да се намерят и нови инструменти за изследване на общественото мнение. Съвременната публичност вече не е доминирана от партийни събрания, телевизионни речи и площадни митинги – все повече животът ни се пренася в това, което Зукърбърг нарича мета-вселената. Изследователите започнаха да говорят за използването на търсачките на интернет: човек е много по-искрен, когато реши да потърси нещо, отколкото когато го пита анкетьор.

Стивън Мейровиц например дава пример с отговора на въпроса: „боледували ли сте от венерическа болест?“ с търсене на информация за съответната болест – кое ще ни даде по-вярна представа за здравния статус на човека? Ако например съвсем лаишки пуснете „Продължаваме промяната“ в Гугъл Трендс (платформа, която дава движението на търсенията на определени думи във времето), ще видите, че интересът към новата партия рязко се покачва през последната седмица преди изборите – от 9 до 100 в техните мерни единици на сравнение, за разлика от ИТН – от 2 до 10, ДБ – от 3 до 19. Това със сигурност дава идея за приближаването на „черния лебед“, но как точно да се инкорпорират подобни нови техники и много по-сложни демоскопски изследвания, остава да се измисли.

Променило се е и съвременното общество. Партийните идентичности вече отдавна не се предават по наследство от поколение на поколение, а старите класови солидарности са фрагментирани. Въпросът е какво точно отговаря човекът днес, когато го попитат за кого ще гласува? Дали отстоява своя групов интерес, например „тая партия ми е давала, ще ми дава пак“? Или наказва някого, гласува напук? Или се е поддал на небивалиците, прочетени вчера в социалните мрежи? Или се идентифицира с партийната битка в далечна страна, където са емигрирали децата му? Интерпретирането и профилирането на различни типове гласуване вероятно ще създаде работа на изкуствения интелект, който ще добави повече качествени характеристики към количествените. С подобно профилиране вече злоупотреби „Кеймбридж Аналитика“, но може пък да го използваме и за мирни цели?

Нека не фетишизираме числата

Флуидността на политическите идентичности няма да намалява, а ще расте и изборните цунамита в стил Тръмп и Макрон, Трифонов и Петков ще сполитат все по-често социолозите. Самата идея за рационално управление на обществото посредством твърди социологически данни започва да изглежда проблематична. Можем ли наистина да предвидим какво става, та и да го насочваме? Тая прогресистка идея май днес е в отстъпление; все по-често става обратното на това, което сме си мислили, че разбираме.

Затова, предлагам да не фетишизираме числата на социологическите агенции - те са само един елемент от много сложния свят, в който живеем. Ако не усъвършенстват методите си, разочарованията от тях ще зачестяват, затова нека се научим да се ориентираме въз основа на целия спектър от неща, които съпътстват политическия процес – кампанията, медиите, социалните ни мрежи, ако щете физиономиите на хората в магазините.