Търновската конституция е приета на 16 април от първото Народно събрание, свикано, за да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибутарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на държавно управление е посочена като конституционна наследствена монархия, начело с княз.

В Търново пристигат 229 народни представители. Първото заседание е открито 10 февруари 1879 г. (стар стил) от руския императорски комисар Александър Дондуков-Корсаков.

Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление.

На 16 април 1879 г. Учредителното народно събрание приема първата конституция на България, наречена Търновска, която действа до 6 декември 1947 г. и е най-дълго действащата българска конституция. Тя се състои от 169 члена, включени в 22 глави. С нея Княжество България се определя като "монархия наследствена и конституционна, с народно представителство".