90-те години са втората младост на Георги Минчев. След десетилетия на цензура, той най-накрая диша и твори свободно. Заедно със Стари Муцуни и Щурците той създава химни на прехода, но зад широката му усмивка и дрезгавия глас се крие тежка битка.

Георги Минчев умира от тумор в мозъка на 18 февруари 2001 г. Болестта се проявява агресивно при певеца в края на 90-те години. Въпреки че претърпява няколко сложни операции, включително в чужбина, за които негови колеги музиканти организират благотворителни концерти, туморът се оказва упорит и нелечим.

Това, което прави последните му години истински вдъхновяващи, е неговият стоицизъм. Дори когато физическите му сили го напускат, той не спира да записва. Последният му албум „Утрешният свят“ е завършен буквално в последните месеци от живота му.

Приятелите му разказват, че до последно не губи чувството си за хумор. Въпреки болките и знанието за приближаващия край, той запазва бохемското си излъчване и любовта към живота. Малко преди да си отиде, той казва пред близките си „Аз не съм политик, аз съм музикант. Моята политика е рокът.“

Георги Минчев е символ на индивидуалната свобода. Отвъд политическите си пристрастия, песните му са пропити от борбения му дух. Вечни парчета като „Бяла тишина“, „Блажени години“ и „Българският рок“ са част от ДНК-то на няколко поколения българи.

Когато песента „Бяла тишина“ печели „Златният Орфей“ през 1967 г., Гошо Минчев се превръща в национална звезда за една нощ. Но има един проблем – той изглежда твърде западно. Телевизионните шефове били ужасени от неговите дълги бакенбарди и модерно облекло. Преди едно участие му поставят ултиматум: или се бръснеш, или не излизаш. Гошо, с характерния си непукизъм, заявява, че бакенбардите са част от гласа му. В крайна сметка се налага да направи компромис.

Негов приятел разказва, че когато го попитал защо не си купи нова кола, след като е толкова популярен, певецът отговаря: „Защо ми е нова кола? Рокендролът се вози в трамвай, за да чуе какво си говорят хората. В лимузина се вози само самотата.“