Система, която се срива отново и отново

На 16 март цялата страна остава без електричество. Държавната компания „Unión Eléctrica“ потвърждава пълен срив на енергийната система, засегнал близо 10 милиона души, съобщава El País. Това е шестият подобен случай за година и половина, и още едно доказателство за нестабилността на инфраструктурата.

Електроенергийната мрежа на Куба е изградена върху остарели мощности от съветската епоха и работи при постоянен недостиг на ресурси. Когато един ключов обект излезе от строя, последствията се разпространяват бързо и оставят големи части от страната без ток за часове или дори дни. Възстановяването е бавно и несигурно, а нови сривове следват почти веднага. Данни на Reuters и Associated Press показват, че подобни прекъсвания се повтарят само дни след предходните, което прави електроснабдяването непредвидимо.

Горивото като липсващото звено

Кризата в електроснабдяването не може да бъде разбрана без проблема с горивото. Куба произвежда едва около 40% от необходимите енергийни ресурси, и разчита на внос, който през последните месеци рязко намалява. Заместник-министърът на енергетиката Аргелио Абад Виго признава, че страната е прекарала три месеца без доставки на дизел, бензин и втечнен газ, съобщава Reuters.

Този недостиг има пряко отражение върху ежедневието. Транспортът практически спира, защото няма гориво. Полети се отменят. Работното време в предприятията се съкращава. Доставките на храни и стоки се нарушават. Дори събирането на отпадъци става проблем, защото камионите не могат да излязат на път.

В същото време външният натиск се засилва. Администрацията на Доналд Тръмп ограничава доставките на петрол към Куба и заплашва със санкции държави, които продължават да изнасят гориво за острова. Според кубинските власти това представлява „енергийна блокада“, докато Вашингтон защитава мерките като част от по-широк натиск върху политическата система на страната.

Историята зад кризата

Настоящата криза в Куба не може да бъде разбрана извън нейното политическо минало. След революцията от 1959 г., когато Фидел Кастро поема властта и установява социалистическа система, страната се превръща в ключов съюзник на Съветския съюз. В продължение на десетилетия Куба разчита на евтин петрол и икономическа подкрепа от Москва, което позволява изграждането на индустрия и енергийна система, зависима от външни доставки. След разпадането на СССР през 1991 г. страната изпада в дълбока икономическа криза, известна като „специалния период“, а зависимостта от външни партньори остава.

Паралелно с това отношенията със Съединените щати се влошават, а продължаващото десетилетия ембарго ограничава достъпа до пазари, инвестиции и ресурси. Днешната ситуация до голяма степен е резултат именно от това наследство – икономика, силно зависима от външни съюзници, и система, която трудно се адаптира към променящия се свят.

Тази историческа линия обяснява и защо отношенията със Съединените щати остават напрегнати и до днес. Още от времето на Студената война Куба се възприема във Вашингтон не просто като политически противник, а като стратегически риск в непосредствена близост до американската територия – споменът за Карибската криза от 1962 г. продължава да определя този поглед.

През годините американската политика към острова се движи между опити за ограничено сближаване и периоди на силен натиск, но основната цел остава непроменена: да се предизвика политическа и икономическа трансформация на режима. В последните месеци тази линия отново се затяга, като администрацията на Доналд Тръмп ограничава достъпа на Куба до гориво и оказва натиск върху трети държави да прекратят доставките си. Според Вашингтон това е инструмент за натиск върху управляващите в Хавана, но според критиците, ефектът се усеща най-силно от обикновените хора – именно в момент, когато страната вече се намира в дълбока икономическа и енергийна криза.

Помощ в момент на недостиг

В момента международни организации и активисти се опитват да запълнят част от липсите в Куба. На 24 март в Хавана пристига кораб с хуманитарна помощ, част от инициативата Nuestra América Convoy. Плавателният съд, отплавал от мексиканското пристанище Прогресо, доставя 14 тона храна, лекарства, соларни панели и велосипеди. Още 6 тона помощи са транспортирани по въздух през предходната седмица.

Конвоят обединява близо 300 организации от повече от 30 държави, включително неправителствени групи, синдикати и политически фигури. Сред участниците са и известни международни имена, приети от президента Мигел Диас-Канел в Хавана. Въпреки това самите организатори признават ограниченията на инициативата. „Това е само първа стъпка“, казва бразилският активист Тиаго Авила, цитиран от Reuters, докато агенцията отбелязва, че помощта има предимно символичен характер в условията на почти катастрофална икономическа ситуация.

Животът в условия на недостиг

Зад тези процеси стоят конкретни човешки истории, които показват реалната цена на кризата. В интервю за NPR кореспондентът на CNN в Хавана Патрик Опман описва ситуацията като „хуманитарна криза в реално време“. По думите му хората прекарват по-голямата част от деня без ток, храната им се разваля, а горивото е толкова скъпо, че често надхвърля годишния доход на държавен служител.

Липсата на електричество означава и липса на вода, тъй като помпените системи не функционират. В много квартали водоснабдяването е ограничено до определени дни, а ако тогава няма ток, хората остават без вода за още по-дълго. Улиците се пълнят с отпадъци, защото няма гориво за сметосъбиране, което създава риск от здравни проблеми.

Подобна картина описва и репортаж на The Guardian, който се фокусира върху здравната система. В болници липсват основни лекарства, а медицинският персонал често не може да достигне до работните си места. Пациенти чакат с дни за изследвания, които не могат да бъдат извършени заради липса на оборудване или електричество. Тези детайли показват как системните проблеми се превръщат в ежедневни трудности за хората.

Напрежение под повърхността

Социалното напрежение постепенно излиза на повърхността. В различни части на страната хората започват да изразяват недоволството си чрез така наречените „cacerolazo“ – протестни действия, при които се удря по тенджери и тигани. Това е позната форма на протест в Латинска Америка, но в Куба носи риск от арести и репресии.

Въпреки това, както отбелязва Опман пред NPR, все повече хора са готови да поемат този риск. „Хората чувстват, че нямат какво да губят“, казва той. Според El País през последните седмици има и по-сериозни прояви на недоволство, включително малки протести и инциденти около институции.

Две интерпретации на една криза

Какво стои зад случващото се, остава въпрос с повече от един отговор. Кубинските власти и част от международните анализатори посочват санкциите и ограниченията върху доставките на гориво като основна причина за кризата. Според тях външният натиск е довел до ситуация, в която икономиката не може да функционира нормално.

Критиците на режима обаче подчертават вътрешните фактори – остаряла инфраструктура, липса на инвестиции и дългогодишна зависимост от външни съюзници. От тази гледна точка санкциите задълбочават проблем, който съществува от десетилетия.

Много анализи стигат до по-комплексен извод: кризата е резултат от комбинация между вътрешни слабости и външен натиск, които взаимно се усилват.

Политика и сигурност

В САЩ дебатът за Куба включва и още един елемент – националната сигурност. В коментар за The Wall Street Journal страната е описана като държава, която сътрудничи с противници на САЩ, участва в разузнавателна дейност и остава в списъка на държавите, спонсориращи тероризма. Подобни позиции често се използват като аргумент в подкрепа на по-твърдата политика към Хавана.

В коментар за The Wall Street Journal анализаторът Джошуа Муравчик описва Куба като част от по-широкото антиамериканско противопоставяне и аргументира, че промяна на режима би отслабила този глобален блок от държави, противопоставящи се на САЩ. Според тази гледна точка Куба остава в списъка на държавите, спонсориращи тероризма, поддържа връзки с правителства като тези на Русия, Китай и Иран и има дълга история на разузнавателна дейност срещу САЩ, включително случаи като този на бившия дипломат Виктор Мануел Роча, обвинен, че десетилетия е шпионирал в полза на Хавана. Подобни аргументи често се използват в полза на по-твърдата политика на Вашингтон към острова, макар критиците да подчертават, че цената на този натиск се понася основно от цивилното население.

Тази гледна точка обаче съществува паралелно с описаната от репортажите реалност на място, където основният въпрос за хората не е геополитиката, а ежедневното оцеляване.

Между политика и оцеляване

В крайна сметка кризата в Куба не може да бъде сведена до едно обяснение. Тя е резултат от пресичането на политически решения, икономически ограничения и структурни слабости, които заедно създават усещането за постоянна нестабилност.

Но извън този анализ остава нещо по-просто.

Животът на хората, които всеки ден се съобразяват с едно основно условие: дали ще има ток.