Реклама / Ads

0| 4037 |21.03.2022 НОВИНИ

Бях видял толкова много смърт, че спрях да я възприемам. Агонията на Мариупол от първо лице

.
Смъртта дойде бързо. На 27 февруари наблюдавахме как лекар се опитва да спаси малко момиченце, ударено от шрапнели. Без успех. След това почина второ дете. Трето... Линейките спряха да прибират ранените, защото хората не можеха да им се обадят без сигнал и не можеха да се движат по бомбардираните улици. Лекарите ни умоляваха да снимаме... По това време вече бях станал свидетел на смъртни случаи в болницата, на трупове по улиците, десетки тела в масови гробове. Бях видял толкова много смърт, че я снимах без да я възприемам.

Това е разказът на Мстислав Чернов - репортер на "Асошиейтед прес" и на фотографа Евгений Малолетка, които заедно документират агонията на Мариупол.

 

Ето и статията:

 

Руснаците ни преследваха. Имаха списък с имена, включително и нашите и идваха все по-близо. Бяхме единствените международни журналисти, останали в Мариупол, за да документираме обсадата му от руските войски. Прекарахме там повече от две седмици. Докладвахме в болницата, когато въоръжени мъже започнаха да дебнат по коридорите. Хирурзите ни дадоха бели престилки, които да носим като камуфлаж.


Изведнъж на разсъмване нахлуха десетина войници:


"Къде са журналистите, по дяволите?“, попитаха.


Погледнах лентите им, сини за Украйна, и се опитах да изчисля шансовете това да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, за да се идентифицирам.
"Тук сме, за да те измъкнем“, казаха те.


Стените на кабинета се разклатиха от артилерийски и картечен огън отвън и изглеждаше по-безопасно да останеш вътре. Но украинските войници получиха заповед да ни вземат със себе си.


Изтичахме на улицата, изоставяйки лекарите, които ни бяха приютили, бременните жени, които бяха обстрелвани, и хората, които спяха по коридорите, защото нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се ужасно, че го правя.


Девет минути, може би 10 - цяла вечност минахме, през пътища и бомбардирани жилищни сгради. Докато снаряди се разбиваха наблизо, ние паднахме на земята. Времето се измерваше от обстрел до обстрел. Телата ни бяха напрегнати, дъхът - стаен. Ударна вълна след ударна вълна разтърсваха гърдите ми и ръцете ми изстиваха.


Стигнахме до вход и бронирани коли ни отведоха до тъмно мазе. Едва тогава научихме от полицай защо украинците са рискували живота на войници, за да ни извадят от болницата.

 

"Ако те хванат, ще те хванат пред камера и ще те накарат да кажеш, че всичко, което си заснел, е лъжа. Всичките ви усилия и всичко, което сте направили в Мариупол, ще бъдат напразни“, каза той.


Офицерът, който някога ни беше помолил да покажем на света неговия умиращ град, сега ни умоляваше да си тръгнем. Бутна ни към хилядите очукани коли, които се готвеха да напуснат Мариупол.


Беше 15 март. Нямахме представа дали ще се измъкнем живи.


Като тийнейджър, израснал в Украйна в град Харков, само на 20 мили от руската граница, се научих как да боравя с пистолет като част от училищната програма. Изглеждаше безсмислено - Украйна, мислих си, е заобиколена от приятели. От тогава съм отразявал войните в Ирак, Афганистан и спорната територия на Нагорни Карабах, опитвайки се да покажа на света опустошението от първа ръка. Но когато американците, а след това и европейците евакуираха персонала на посолствата си от град Киев тази зима и когато разглеждах карти на натрупването на руски войски точно срещу родния ми град, единствената ми мисъл беше:


"Бедната ми родина"

.
Знаех, че руските сили ще гледат на източния пристанищен град Мариупол като стратегическа награда заради местоположението му на Азовско море. И така на 23 февруари вечерта се отправих натам с моя дългогодишен колега Евгений Малолетка, украински фотограф за “Асошиейтед прес”, с белия му ван Фолксваген.


По пътя започнахме да се тревожим за резервни гуми и намерихме онлайн човек наблизо, който желаеше да ни продаде такива посред нощ. По пътя започнахме да се тревожим за резервни гуми и намерихме онлайн човек наблизо, който желаеше да ни продаде такива. Обяснихме на него и на една касиерка в денонощния магазин, че се готвим за война.

 

Гледаха ни като обезумели.


Влязохме в Мариупол в 3:30 ч. Войната започна час по-късно.


Около една четвърт от 430 000 жители на Мариупол напуснаха през тези първи дни, докато все още можеха. Но малко хора вярваха, че идва война и докато повечето осъзнаят грешката си, беше твърде късно. Бомба след бомба руснаците прекъснаха електричеството, водата, доставките на храна и накрая разрушиха кулите, от които идва мобилен, радио и телевизионен сигнал. Малкото други журналисти в града излязоха, преди да изчезнат последните връзки и да се установи пълна блокада.


Липсата на информация в блокада постига две цели. Първата е хаос. Хората не знаят какво се случва и се паникьосват. В началото не можах да разбера защо Мариупол се разпадна толкова бързо. Сега знам, че е заради липсата на комуникация. Втората е безнаказаността. Без информация, излизаща от град, без снимки на съборени сгради и умиращи деца, руските сили можеха да правят каквото си искат. Ако не бяхме ние, нямаше да има нищо.


Ето защо поехме такива рискове, за да можем да изпратим на света това, което видяхме, и това разгневи Русия достатъчно, че да ни преследва. Никога, никога не съм чувствал, че нарушаването на мълчанието е толкова важно.


Смъртта дойде бързо. На 27 февруари наблюдавахме как лекар се опитва да спаси малко момиченце, ударено от шрапнели. Без успех. След това почина второ дете. Трето... Линейките спряха да прибират ранените, защото хората не можеха да им се обадят без сигнал и не можеха да се движат по бомбардираните улици. Лекарите ни умоляваха да снимаме семейства, които донасят своите мъртви и ранени. Умоляваха ни да използваме намаляващата им мощност на генератора за нашите камери. Защото никой не знаеше какво се случва в техния град.

 

Все още имаше едно място в града, където да има стабилна връзка - пред ограбен магазин за хранителни стоки на булевард "Будивелник". Веднъж на ден карахме там и клечахме под стълбите, за да качим снимки и видео. Стълбите не биха направили много, за да ни защитят, но се чувствахме в по-голяма безопасност, отколкото на открито.
Сигналът изчезна до 3 март.


Опитахме се да изпратим нашето видео от прозорците на 7-ия етаж на болницата. От там видяхме как се разпадат последните парченца от Мариупол. Супермаркетът на Порт Сити беше ограбен. Отидохме до там, когато наряд избухна на покрива на магазина и ме хвърли на земята отвън. Напрегнах се в очакване на втори удар и се проклех сто пъти, защото камерата ми не беше включена, за да го запише.


Затичахме се обратно към болницата. В рамките на 20 минути влязоха ранените В продължение на няколко дни единствената връзка, която имахме с външния свят, беше чрез сателитен телефон. И единственото място, където този телефон работеше, беше на открито, точно до кратер, зейнал след ракетен обстрел. Свих се там и се опитах да хвана връзката. Всички питаха за войната, искаха да знаят кога ще свърши. Не знаех какво да им кажа.


Всеки ден се носеше слух, че украинската армия ще дойде, за да пробие обсадата. Но никой не дойде.


По това време вече бях станал свидетел на смъртни случаи в болницата, на трупове по улиците, десетки тела в масови гробове. Бях видял толкова много смърт, че я снимах без да я възприемам.

 

На 9 март двойни въздушни удари накъсаха пластмасата, залепена върху прозорците на нашия ван. ВИдях огнено кълбо само секунда преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.

 

Гледахме как се издига дим от родилна болница.

 

Когато пристигнахме, служителите на Спешна помощ все още изваждаха от руините окървавени бременни жени. Батериите ни бяха почти изтощени и нямахме връзка да изпратим изображенията. Обявеният полицейски час щеше да започне след минути. Тогава един полицай ни чу да говорим как да изнесем новини за атентата в болницата. Той ни заведе до източник на захранване и интернет връзка.


Бяхме записали толкова много мъртви хора и мъртви деца. Не разбрах защо смяташе, че още повече смъртни случаи могат да променят нещо. Грешах.


На тъмно изпратихме снимките. Отне часове, далеч отвъд полицейския час. Обстрелът продължи, но офицерите, определени да ни ескортират през града, чакаха търпеливо. Тогава връзката ни със света извън Мариупол отново беше прекъсната.

 

Върнахме се в празното мазе на хотел. Имаше аквариум, пълен с мъртви златни рибки. В нашия балон нямахме представа за нарастващата руска дезинформационна кампания, която дискредитираше работата ни. Руското посолство в Лондон публикува два туита, в които нарече снимките на АП фалшиви, че бременната жена е актриса. Руският посланик вдигна копия от снимките на заседание на Съвета за сигурност на ООН и повтори лъжите за атаката срещу родилния дом.


По това време в Мариупол не работеше нито един украински радио или телевизионен сигнал. Единственото радио, което можете да хванете, излъчваше руска пропаганда - че украинците държат хората в Мариупол за заложници, че стрелят по сгради, разработват химически оръжия. Пропагандата беше толкова силна, че някои хора вярваха на нея, а не на собствените си очи. Посланието се повтаряше постоянно, в съветски стил: Мариупол е обграден. Предайте оръжията си.


На 11 март, в кратък разговор без подробности, нашият редактор попита дали можем да намерим жените, оцелели след въздушния удар на родилния дом, за да докажем тяхното съществуване. Разбрах, че кадрите трябва да са били достатъчно мощни, за да предизвикат отговор от руското правителство.


Намерихме ги в болница на първа линия, някои с бебета, а други - преди раждане. Научихме също, че една жена е загубила бебето си, а след това и собствения си живот. Качихме се на 7-ия етаж, за да изпратим видеото през слабата интернет връзка. Оттам гледах как танк след танк се обграждат болничния комплекс. Всички с буквата Z - руската емблема за войната. Бяхме заобиколени: десетки лекари, стотици пациенти и ние.
Украинските войници, които защитаваха болницата, бяха изчезнали. И пътят до нашия ван, с нашата храна, вода и оборудване бешепод прицела на руски снайперист, който вече беше застрелял медик, излязъл навън. Часовете минаваха в тъмнина, докато слушахме експлозиите навън. Тогава войниците дойдоха да ни вземат.


Не се чувстваше като спасение. Имаше чувството, че просто ни преместват от една опасност в друга. По това време никъде в Мариупол не беше безопасно. Можеш да умреш във всеки момент. Чувствах се невероятно благодарен на войниците, но и вцепенен. Срам ме беше, че си тръгвам.


Натъпкахме се в една кола с тричленно семейство и влязохме в 5-километрово задръстване извън града. Около 30 000 души излязоха от Мариупол този ден - толкова много, че руските войници нямаха време да разгледат отблизо автомобили с прозорци, покрити с парчета пластмаса.


Хората бяха изнервени. Крещяха си. Всяка минута минаваше самолет или имаше въздушен удар. Земята се тресеше. Прекосихме 15 руски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях майката, която седеше в предната част на колата ни, се молеше яростно, достатъчно силно, за да чуем.


Докато минавахме през тях и всички екипирани войници с тежки оръжия, надеждите ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че само за да стигне до града, украинската армия ще трябва да пробие толкова много земя. Нямаше да се случи.


По залез слънце стигнахме до мост, разрушен от украинците, за да спре настъплението на руснаците. Там вече беше заседнал колона на Червения кръст от около 20 коли. Всички заедно отбихме от пътя през нивите. Пазачите на КПП № 15 говореха руски с грубия кавказки акцент. Те наредиха на цялата колона да спре фаровете, за да скрие оръжията и оборудването. Едва успях да различа бялото Z, нарисувано върху превозните средства.


Докато спирахме до шестнадесети контролно-пропускателен пункт, чухме гласове. Украински гласове. Почувствах невероятно облекчение. Майката отпред на колата се разплака. Бяхме навън. Ние бяхме последните журналисти в Мариупол. Сега няма такива.
Все още сме залети от съобщения от хора, които искат да научат съдбата на близките, които сме снимали и заснели. Пишат ни с отчаяние, с близост. Все едно не сме непознати. Все едно можем да им помогнем. Когато руски въздушен удар удари театър, където стотици хора се бяха приютили в края на миналата седмица, можех да посоча точно къде трябва да отидем, за да научим за оцелелите, да чуя от първа ръка какво е да бъдеш в капан безкрайни часове под купчини развалини. Познавам тази сграда и разрушените домове около нея. Познавам хора, които са в капан под нея.

 

А в неделя украинските власти казаха, че Русия е бомбардирала училище по изкуствата с около 400 души в Мариупол.

 

Но вече не можем да стигнем до там...

 

превод и редакция: Джесика Вълчева

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 0| 48544 |21.03.2022 Прокуратурата явно ни взима за будали. Ама много греши! . 0| 2564 |21.03.2022 Иван Таков: Управляващите в Столична община са много слаби в планирането на бюджета . 0| 2670 |18.03.2022 Христо Иванов: Има много въпроси без отговор . 0| 2616 |17.03.2022 Кремъл: Много хора в Русия показват "истинската си същност"
Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

Реклама / Ads
БЛОГОВЕ