Богоявление не е състезание, кръстът не е купа. Откъде дойде „многовековната традиция“ на леденото хоро?

Богоявление не е спортна дисциплина

В православния празник центърът е ясен: Великото водоосвещение. Молитва, смисъл, благослов. Кръстът е знак, не купа. В класическия ритуал свещеникът потапя кръста във водата. Толкова. Цялата идея е символична, не състезателна.

После, разбира се, народът си добавя колорит. Народът винаги добавя. Само че в някакъв момент колоритът започва да изяжда смисъла — и от „празник на водата“ се получава „празник на това кой е най-корав“.

Кръстът не е трофей, но стана удобен реквизит

Това, което днес се случва на много места, прилича на ритуал, минал през филтър „публиката обича зрелище“. От молитва към физическо изпитание. От смирение към демонстрация. От символ към социален статус. Не е престъпление, но е честно да си кажем какво гледаме: не древна литургична практика, а народна версия, която през годините се е превърнала в телевизионен жанр.

Калоферското „ледено хоро“ – традиция от ерата на Прехода

И тук идва интересната част, защото имаме съвсем конкретен пример как се „раждат“ традиции — и как после се продават като „от памтивека“.

Историкът доц. д-р Стефан Дечев казва в интервю за ФрогНюз (2024), че нямаме факти за съществуването на леденото мъжко хоро в Калофер преди края на 90-те години на XX век. И добавя, че лесно се проследява как то става част от „културния календар“ след 2000 г., като се преплита с популярната и комерсиална култура на Прехода.

Тоест: не „от векове“, а „откакто има клипове“. И това не го прави автоматично лошо. Прави лошо друго — когато го обявим за вечна древност и го ползваме като доказателство за национална автентичност.

От „революционно“ към „бабаитско“

Дечев отбелязва още нещо важно: в началото, когато хорото получава национална видимост, имало е и „революционни“ елементи — четнически униформи, говорене за „революционно хоро“. После фокусът се измества към една по-„архаична“ мъжественост. И той го назовава без излишна поезия: „бабаитлък“.

И тук иронията е в детайла: имаме празник с християнски смисъл и ден, в който Калофер отбелязва рождения ден на Христо Ботев — човек, който е символ на морал, идея и жертва. А ние от всичко това правим спектакъл за „кой е най-корав“. Ако има подмяна, тя е точно тук.

„Изобретяването на традиция“ – по учебник

Терминът е сух, но явлението е познато: взимаш нов обичай, даваш му ретро етикет, добавяш малко патос и много повторение – и след 10–15 години всички са убедени, че „винаги е било така“. Дечев буквално казва, че наблюдаваме „изобретяване на традиция“ и че това се случва „по учебник“ в условията на медии и обществени потребности през последните десетилетия.

С две думи: традицията не е проблем. Маркетингът на традицията – да.

Новите традиции са ОК. Лъжата, че са древни – не е.

Дечев е съвсем ясен: няма нищо страшно да се появяват нови местни празници и ритуали. Много общности си създават такива. Проблемът е посланието, което излъчва конкретният ритуал, когато започне да замества Богоявление като християнски празник, водосвета и кръста като религиозен смисъл, Ботев като „висока култура“ и морален символ с един по-лесен за снимане образ: лед, мускули, патос, „мъжкарщина“.

Накрая – едно просто разграничение

Ако искаме да сме честни (и малко по-зрели), трябва да кажем следното: Водоосвещението и църковният ритуал са традиция. Състезанието и шоуто около тях са модерна народна добавка. Калоферското ледено мъжко хоро е сравнително нов феномен, който става масов след 2000 г. И най-важното: няма нищо лошо да е ново. Лошото е да го пишем „от векове“, докато още помним първите му години.

Ако ще го правим – нека поне да го наричаме с истинското му име: съвременен обичай, роден в конкретна епоха и носещ ценностите ѝ. Това е много по-интересно, отколкото фалшиви легенди за „древност“.

Илияна Маринкова