Честит Ден на труда: Наистина ли типичният работник смята, че „който не работи, не трябва да яде“?

Откъде идва празникът?

Историята на празника се свързва с международното социалистическо движение през XIX век и работническите протести за зачитане на елементарните социални права. Началото се поставя на 1 май 1886 година в САЩ, когато профсъюзите провеждат национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден.

След тридневни протести в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват поне четирима. На 4 май по време на последвалия протест срещу полицейското насилие сред полицията е хвърлена бомба, при която загива един полицай и шестима са ранени. Набързо са осъдени и екзекутирани седем анархисти, впоследствие оправдани като невинни.

През 1889 година учредителният конгрес на Втория интернационал, проведен в Париж, призовава за международни демонстрации в знак на солидарност към протестите в Чикаго. През 1904 година Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава „всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за световен мир“.

Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е „задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците“.

За първи път опит за честване на Първи май у нас се прави през 1890 година от Топографското дружество. През 1939 година Първи май е обявен за официален празник, а от 1945 година комунистическата власт започва да чества празника всяка година. След края на комунистическия режим през 1989 година Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт не се ангажира с организирането на масови прояви, както по времето на социализма.

Типичният работник

В Деня на труда отправяме поглед към всички работници в света и правим разни паралели. Докато американският работник предпочита да се запъти към дома си в пет часа и да си прави барбекю в задния двор, в Третия свят дори обикновените работници често остават до късно на работа, и то без да им се плаща извънреден труд. Затова пък много от тях често отсъстват поради разни лични причини, особено в Африка и Латинска Америка, но явлението неявяване на работа е познато дори и в Китай.

Дали се работи по-енергично е съвсем друг въпрос. Според разкази нигерийците понякога спят на бюрата си или прекарват часове в смях и приказки, без да вършат нищо. Това потвърждава някои известни африкански стереотипи. Китайски консултанти обаче разказват подобни неща и за Китай - ако шефът не е дал задачи, работниците може да стоят със скръстени ръце. В Азия на обяд официално може да се спи на работното място, само че не по бюрата.

Процентът жители на Северозападна Европа, съгласни с поговорката „Който не работи, не трябва да яде“, е по-нисък, отколкото в Източна и Югоизточна Европа. Проучване показва, че в Западна Европа получаването на пари без труд, например от държавни подаяния, не се осъжда така остро, като, да речем, в България. Българинът, подобно на азиатеца, не се пъчи с трудолюбието си и казва „работа ли е, не ми я хвали“.

Забогатяването деморализира и убива трудовия ентусиазъм ако не у всички индивиди, то поне сред доста широки слоеве от населението. Това се потвърждава и от класациите за отношението към труда. За най-трудолюбиви не само сред бедните, но и в целия свят, се имат западноафриканците (Гана, Нигерия), някои севернолатиноамериканци, бразилците и арабите: в техните страни между 80 и 100 % от населението заявяват, че трудът е много важен за тях. Някои азиатци - бангладешци и филипинци - също имат такива високи резултати. Западният свят е далече по-ниско.

Въпреки легендите, Източна Азия също е ниско в тази класация. Това е разбираемо за Япония, която е много богата, но Корея е далеч по-бедна от Западна Европа и все пак корейците не се самоописват като особено работни: само около 60 % изказват такова твърдение. Така е и в Китай, който е по-беден дори и от България.

Още по-слаба е заявената любов към труда в Русия, Украйна, Беларус, Литва и България. Бившите югославяни обаче (особено босненците и македонците) твърдят, че за тях трудът е важен колкото и за латиноамериканците. В кавказките републики процентът на хората, за които работата е много по-важна, е също чувствително по-висок, отколкото в Източна Европа.

А вие как мислите - който не работи, трябва или не трябва да яде?