Документален разказ за културна традиция на българите в Украйна, погубена от войната

За филма

В Южна Украйна, в пъстроцветния регион Бесарабия, в село Криничне (Чушмелий) – населено исторически с етнически българи – е запазена традицията за изработване на восъчно цвете (китка – чушмелийски диал. за цвете). Това е символ на новата година, новото семейство и девическата нежност.

Режисьорката проследява зимните обреди – сурваки, Коледа, коледно хоро – през зимата на 2019–2020 г. Във филма са показани всеки етап и всички детайли – от създаването на восъчното цвете и сурвакарниците до коледните празненства и общоселските коледни танци. По време на хоро момичетата подаряват на избрания момък собственоръчно направено цвете, прикрепяйки го към калпака му – знак за привързаност, девственост и чистота.

Почти шест години по-късно същите момичета се събират отново, но вече са други. Не се шегуват. Говорят за войната, за войниците и за загиналите от селото им, за своята идентичност. Спорят за справедливостта, спомнят си за взривовете и за моментите в укритията.

Цветята се претопяват в окопни свещи. Студеният восък от времето преди войната – културно и семейно наследство на бесарабските българи – променя своя смисъл и предназначение: сега той носи топлина и светлина на бойците на фронта.

Авторката, събрала героите в дома си, се превръща в свързващ елемент — лице на диаспората и глас на войната както за Украйна, така и за България.

Художествено решение

Филмът е изграден върху контраста между ПРЕДИ и СЛЕД пълномащабната инвазия – чрез цветовата корекция, ритъма, звуковата среда и тишината. Екзотиката и богатата образност на българските традиции влизат в сблъсък с войната, която прави тяхното изпълнение невъзможно и ги лишава от смисъл. Пъстрите архивни кадри от обредите отстъпват място на сивотата, празнотата и безнадеждността на военновременната реалност.

Женски глас, извиващ балкански мелизми, се превръща в лайтмотив – като траурен напев за смъртта на още един културен пласт. В първата част на филма този глас предсказва бедствието, което е още далеч, зад прозореца, незабелязано от героите, както и щастието да са заедно. Звуците от природата – виенето на чакали, лаят на кучета – подсказват за надвисналата опасност. Във втората част този глас звучи като жалейна реакция към неизбежното.

Филмът следва съзерцателен подход – без глас зад кадър и без интервюта. Зрителят, наблюдавайки времето, ритъма, детайлите и обредите, преживява заедно с героите тяхната история – чувството за загуба и търсенето на смисъл и отговори.

Социокултурен и политически контекст

„Мъртва китка“ показва как войната убива традициите не по-малко безмилостно от самото време. Всички герои във филма са представители на българското национално малцинство в Украйна. Чрез тяхната история лентата разкрива културен контекст, традиции, езиковата тема и вътрешните трансформации, които преживяват етническите общности в условията на война.

Същевременно филмът поставя ключов въпрос: как се съхранява култура, когато няма на кого и как да се предадат обредите и традициите – особено в селата, където е съсредоточен животът на етническите групи?

Филмът подчертава колко важно е опазването на културното наследство на националните малцинства в условията на екзистенциална заплаха. Той показва как тези общности могат да се превърнат в глас на истината за страните, от които произхождат – и така да противодействат на руската пропаганда.

Архивните материали, заснети с помощта на Центъра за развитие на Бесарабия, свидетелстват, че българите в Украйна живеят открито, хармонично, говорят родния си език, празнуват – и това не е заплаха, а богатство. Истинската опасност за тяхната култура е войната, започната от Русия.

„Мъртва китка“ допълва и възстановява културната карта на Украйна, разкривайки нейното многообразие и дълбочина. В същото време изпълнява и архивна функция – съхранява обредни практики, които може би ще останат единствено на филмова лента. Това е свидетелство, че културата умира не заради политиката на Украйна, а заради оръжията, които носи руският агресор.

Премиери

Световна премиера – 5 септември 2025 г., 18:00 ч., Киев, ArtPrychal
(откриване на Международния фестивал на етнографското кино „ОКО“)

Международна премиера – 3 октомври 2025 г., 18:00 ч., София
(откриване на Международния фестивал на етнографското кино „ОКО“ в България)