Да празнувам ли "освобождение", при което България дори не е станала независима, а остава васално княжество на Османската империя чак до 1908 година?

Да празнувам ли това, че българските земи са разпокъсани още в самото начало – Македония и Тракия остават извън държавата, а стотици хиляди българи – извън свободата?

Да празнувам ли, че губим излаза си на Бяло море – стратегически прозорец към света, останал само като щрих върху една карта, която никога не става реалност?

Да празнувам ли държава, разсечена на две – Княжество България и Източна Румелия?

Да празнувам ли това, че цели български области – Гюмюрджинско, Одринско и още десетки други, са ни били отнети и оставени извън пределите ни, сякаш никога не са били част от нас?

Да празнувам ли началото… или да осъзная, че това е началото на едно дълго разпокъсване?

Защото 3 март не е просто освобождение. Той е компромис! Той е сделка!

Той е началото на една национална трагедия, прикрита като победа!

Затова на 3 март не празнувам.

За мен 3 март е... сведена глава... Тишина...и памет!

Борислав Недев