Съединението на Княжество България и Източна Румелия обикновено се разказва през имената на Захари Стоянов, Чардафон, майор Данаил Николаев и княз Александър I Батенберг. Зад тях обаче стои нещо по-малко видимо – мрежа за предаване на информация.
Историята на 6 септември може да бъде прочетена и така – като момент, в който една нелегална мрежа за комуникация за няколко часа трябва да се превърне в комуникация на нова власт.
Преди телеграмите идват писмата
През февруари 1885 г. организацията, която впоследствие ще се оформи като Български таен централен революционен комитет, започва да изгражда връзки извън Пловдив.
Свидетелство, публикувано от Регионалния исторически музей – Пловдив, показва колко целенасочено се прави това. На 15 февруари са изпратени специални писма до доверени хора в Станимака, Чирпан, Голямо Конаре, Сливен, Ямбол, Хасково, Стара Загора, Татар Пазарджик, Бургас, Панагюрище и други места. Задачата е там да бъдат създадени подобни тайни комитети.
Това е инфраструктурата на бъдещото Съединение. Не техническа, а човешка.
Центърът в Пловдив не се нуждае от стотици хора, които да знаят целия план. Нуждае се от отделни точки, които могат да бъдат задействани, когато настъпи моментът. Изследване, публикувано от Регионалния исторически музей – Пловдив, цитира кореспонденция между местните дейци, според която е достатъчно във всяко село да има по един-двама заклети хора, които да бъдат готови за действие при получаване на знак.
Тази подробност е важна. Съединението не е организирано чрез непрекъсната връзка между всички участници.
Организаторите изграждат децентрализирана мрежа от доверие.
Центърът задава посоката. Местните хора трябва да могат да действат.
„Борба“ преди борбата
За да успее подобна акция обаче, не е достатъчно няколко десетки души да бъдат посветени в плановете. Необходимо е обществото вече да е подготвено да приеме това, което предстои.
Тук се появява една от най-мощните комуникационни технологии на XIX век – печатът.
В края на май 1885 г. Захари Стоянов започва да издава в Пловдив вестник „Борба“. Историкът Йоно Митев определя политическата агитация чрез печата като една от основните посоки в подготовката на Съединението. Наред с „Южна България“ особена роля има именно „Борба“.
Вестникът не предава тайните инструкции на комитета. Той върши нещо друго – прави идеята за премахването на Източна Румелия политически разбираема и всекидневно обсъждана.
През лятото Захари Стоянов публикува поредицата „Трябва ли да съществува Румелия?“. В нея вече не става дума само за сантимент към останалите извън Княжеството българи. Атакува се самото съществуване на областта, създадена след Берлинския конгрес. Националната библиотека също определя пресата и дейността на БТЦРК като част от подготовката на акцията.
Така преди физическото Съединение има друго – съединяване на хора около една политическа идея. А това се прави публично.
Организацията е тайна. Пропагандата на целта ѝ – не.
Планът не издържа до планираната дата
Тук историята става по-интересна от добре подредения разказ, който обикновено чуваме на 6 септември. Организаторите не натискат копче и страната не се задейства едновременно.
На заседание на БТЦРК през август е разработен план, според който акцията трябва да започне по-късно през септември. Главният удар трябва да бъде в Пловдив, а действия са предвидени и в други по-големи центрове. Но събитията изпреварват графика. В края на август и началото на септември започват демонстрации и местни акции, включително в Панагюрище и Голямо Конаре.
На места събитията започват да изпреварват първоначалния замисъл и ръководството е принудено да ускори действията.
На 2 септември в Панагюрище започва акция, която изпреварва планирания ход на събитията. Националният военноисторически музей я определя като „прибързана“. Историкът Йоно Митев също посочва, че ръководството на БТЦРК смята действията там за преждевременни. Но след като процесът вече е започнал, връщането назад става трудно.
Това е моментът, в който историята на Съединението престава да прилича на изпълнение на предварително написан план. Центърът трябва да настигне собствената си мрежа.
На 5 септември вече има разпореждания за действия в Пловдив, Сливен, Пазарджик, Голямо Конаре, Чирпан, Нова Загора, Ямбол, Харманли и други места. Главният удар трябва да бъде нанесен в Пловдив. Нарежда се и прекъсване на телеграфни и железопътни линии.
И тук се появява един от интересните парадокси на историята. Преди Съединението телеграфната линия може да помогне на властта да реагира срещу организаторите и затова трябва да бъде прекъсната. Няколко часа по-късно телеграфът вече е необходим на новата власт.
Преди 6 септември информацията е риск. След него – необходимост
След провъзгласяването на Съединението логиката се обръща. Тайната вече няма стойност. Напротив – извършеното трябва да стане известно възможно най-бързо. Преди 6 септември телеграфът може да помогне на властта да реагира срещу организаторите. След него същата мрежа вече е необходима на новата власт.
За конспиратора комуникационната линия позволява на властта да реагира. За новата власт същата линия позволява тя да съобщи, че вече съществува.
6 септември – Пловдив трябва да съобщи какво е направил
През нощта срещу 6 септември войската начело с майор Данаил Николаев и въоръжени отряди влизат в Пловдив. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е отстранен. Създадено е Временно правителство начело с д-р Георги Странски. Съединението е провъзгласено.
Но това, че властта в Пловдив е превзета, още не означава, че Съединението е оцеляло. Има един човек, чийто отговор е критичен – княз Александър I. А той не е в Пловдив. Тук революционната мрежа от писма и доверени хора отстъпва място на телеграфа.
Запазените документи показват, че на 6 септември Временното правителство изпраща телеграма до княза и го уведомява за провъзгласяването на Съединението. Съществува и телеграма в обратната посока – от Александър I до Временното правителство, с която той приема извършеното. Изображение на този документ е запазено и публично достъпно.
На 6 септември въпросът вече не е дали князът знае за замисъла. Той е бил уведомен предварително. Телеграфът му съобщава, че планираното вече е извършено и че трябва официално да застане зад новата реалност.
За няколко часа новината вече не принадлежи само на Пловдив
На същия 6 септември информационният поток се разклонява.
Запазена е телеграма от министрите Илия Цанов, Васил Радославов и Райчо Каролев до окръжните управители в Княжество България. В нея се съобщава за провъзгласяването на Съединението и за създаването на Временно правителство в Източна Румелия. Предвидена е и готовност при необходимост да бъде свикано народното опълчение.
Има и телеграма от Александър I до министър-председателя Петко Каравелов. Тя вече показва следващия стадий – не само приемане на политическия акт, а мобилизация на държавата. Става дума за войската, за поемането на управлението в Източна Румелия и за гарантиране на живота, честта и имуществото на турското население.
На 7 септември князът изпраща и телеграма, свързана с организирането на доброволчески отряди от опълченци в защита на Съединението.
За едно денонощие комуникацията вече е преминала през няколко нива: тайният комитет е станал Временно правителство, революционната акция е станала държавна политика, а известието за извършеното се е превърнало в заповеди за мобилизация.
Това е моментът, в който телеграфът започва да превръща местния успех в национален факт.
На 8 септември идва документът, предназначен за всички
След писмата, комитетската кореспонденция и телеграмите идва публичният акт.
На 8 септември във Велико Търново Александър I издава манифест, с който признава Съединението и приема да бъде княз на Северна и Южна България. Документът е публикуван и в „Държавен вестник“.
Това също е част от информационната логика на събитията.
Първото съобщение трябва да стигне до човека, който може да приеме или отхвърли случилото се. Следващите трябва да достигнат до администрацията и армията. Манифестът вече е предназначен за обществото. И чак след това идва още по-трудната публика – Европа.
От Пловдив към Великите сили
Съединението нарушава установеното с Берлинския договор положение. Затова след неговото извършване България има проблем, който не може да бъде решен само с контрол над Пловдив.
Новата реалност трябва да бъде обяснена навън.
На 9 септември Александър I изпраща телеграма до дипломатическите представители на Великите сили в София. В нея заявява, че Съединението няма враждебни намерения спрямо Османската империя, признава сюзеренитета на султана и настоява новото положение да бъде признато. Предупреждението е ясно – населението е решено да защитава извършеното.
Това вече е дипломатическа комуникация. И тя следва същата логика, по която е извършено самото Съединение: първо създаваш факт, след това караш останалите да реагират на него.
Не се чака предварително съгласие на Великите сили. Информацията стига до тях, когато положението на място вече е променено.
Точно затова скоростта има значение. Колкото по-дълго новата власт действа, мобилизира армията, установява администрация и получава публична подкрепа, толкова по-трудно е събитието да бъде третирано просто като краткотраен бунт.
От тайна информация до политически факт
Комуникациите не са любопитна подробност от историята на Съединението. Те са част от механизма, който го прави възможно. Не защото през 1885 г. хората намират някакъв необикновен начин да преодолеят липсата на съвременни технологии, а защото използват различните средства за връзка според конкретната задача.
До 6 септември най-важен е контролът върху информацията. Тя трябва да стига до хората, от които зависи подготовката, без целият план да стане известен на властта. Същевременно идеята за Съединението вече трябва да бъде публична и да печели подкрепа. Тайната е в организацията на акцията, не в нейната политическа цел.
След провъзгласяването на Съединението тази логика се обръща. Новината вече трябва да се движи бързо. Извършеното трябва да бъде последвано от решения на княза, правителството и армията, а новата политическа реалност да бъде съобщена и на Великите сили.
Така комуникацията има значение не само за подготовката на акцията, но и за онова, което следва непосредствено след нея. Самото провъзгласяване в Пловдив не е достатъчно. Необходимо е извършеното да се превърне в политическа и държавна реалност, която поражда решения и действия далеч извън града.
Именно тук е същинската роля на комуникациите в историята на Съединението. Преди 6 септември те помагат да бъде подготвено действие, което властта не трябва да предотврати. След 6 септември помагат извършеното да се утвърди достатъчно бързо, за да се наложи друг въпрос – не дали Съединението ще бъде извършено, а как България, Османската империя и Великите сили ще реагират на факта, че то вече е извършено.
Когато новината стига до Европа, Съединението вече не е план, който може да бъде спрян. То е политически факт, с който Великите сили трябва да се съобразят.
