Гъста мъгла лежеше над пътя и всичко извън няколко метра напред изчезваше. Язовирът не се виждаше, боровете се появяваха и изчезваха, а тишината беше плътна, почти можеше да се пипне.

Чешмите в Родопите не се появяват случайно. Те не са просто удобство по пътя, нито сантиментален детайл от пейзажа. Те са част от начина, по който планината помни хората си. Това го разбираш истински, когато тръгнеш пеш край язовир Доспат и започнеш да ги срещаш една след друга – нови, стари, изтъркани от времето, но все още живи, с вода, която тече студена и чиста.

Ние тръгнахме откъм Сърница, след закуска. Беше рано, още преди планината да се събуди напълно. Гъста мъгла лежеше над язовира и поглъщаше всичко – боровете, пътя, водата. В първия момент виждахме само на няколко метра напред.

Тишината беше плътна, чувахме собствените си стъпки, патици в далечината, двигател на автомобил някъде в града. Малко след като поехме по обиколния път, към нас се присъедини едно куче – без каишка, без стопанин, но със спокойна увереност на животно, което познава мястото си. Тръгна с нас и не ни остави.

Пътят беше изненадващо добре поддържан – почистен, опесъчен, въпреки снега. Това ни учуди. Навсякъде наоколо бялото беше дълбоко, но асфалтът беше проходим. Бяхме сами. Нямаше коли, нямаше хора, само ние, кучето и мъглата. После, бавно, сякаш по уговорка, тя започна да се вдига. Слънцето се показа, първо плахо, после уверено, и язовирът се разкри – частично замръзнал, със сребриста повърхност и тъмни петна вода, в които плуваха патици. 

Язовир Доспат е сред най-големите в България – разположен високо, над 1200 метра, в западната част на Родопите. Днес е място за риболов, разходки, тишина. Но под водата му лежи една стара долина, някога обработвана, жива, с ниви и села. При строежа му хората са били принудени да напуснат домовете си, а селата Орлино (Бóзалан/Бóзилан), Бърдуче (Бардакчи) и частично Крушата (Армутчук/Арнудли) са изчезнали.

Животът е сменил мястото си, не посоката. Хората са тръгнали нагоре, към нови къщи и нови пътища, а водата е останала в планината, по своя си път. Някой просто е решил да я доведе по-близо. Тук нищо не е направено напук. Когато се е наложило хората да се преместят, планината не е спряла да си върши работата – водата е текла, извирала е.

Чешмите около язовира и из цялата Родопа са градеж, не строеж. Личи си. Почти на всяка има надпис – име, година, понякога кратко послание. Някои са правени преди десетилетия, други съвсем скоро. Камъкът е различен, почеркът също, но смисълът е един и същ. Да оставиш вода. Да направиш нещо, което ще служи на другите, дори когато теб те няма.

Много от чешмите са с беседка, с пейка, с място да седнеш, да оставиш раницата, да си починеш. На някои има оставени бележки – благодарствени, тихи, лични. Водата тече непрекъснато, дори в студа. Пиеш и усещаш как тя не е просто студена, а жива. Не идва от централна мрежа, в повечето случаи идва направо от извора, от дамара на планината.

Чешмите тук не са резултат от проект или институционално решение. Правени са по лична инициатива – от семейства или отделни хора. По тях почти винаги има надпис – име и година. Не за украса, а като знак за това кой я е направил и кой носи грижата за нея. Затова около много от тях има пейка, корито, понякога и беседка – мислени са като място за кратка пауза, не само като чучур, от който да отпиеш и да продължиш.

Разстоянията са големи, селата – разпръснати, а водата невинаги е там, където върви пътят. Чешмата скъсява този път – за хората, за животните, за онези, които минават за малко и за онези, които живеят тук. Тя не променя посоката на движението, а го прави по-лесно.

Докато вървяхме, спирахме на всяка чешма, четяхме надписите, брояхме годините, гледахме как камъкът е устоял. Някои чешми бяха подновени, други – оставени такива, каквито са били изначално. И в това нямаше тъга. По-скоро приемане. Родопската чешма не се състезава с времето. Тя просто го изчаква.

Тук, около Доспат, между Сърница и града, чешмите са навсякъде. Смисълът на тези чешми не е в това да бъдат красиви или забелязвани. Да, красиви са, и да, забелзваш ги, но са направени, за да се ползват. Водата е там и без тях – тя тече, извира, слиза надолу сама. Но някой е решил да помогне този живот да стига по-лесно до човека. Водата сама по себе си е живот. Чешмата е жест – начин този живот да бъде споделен. Ти пиеш не само от извора, а и от нечия грижа, от нечие усилие да остави нещо, което ще служи и след него.

Когато се върнахме обратно, слънцето вече беше високо. Мъглата напълно се беше разсеяла. Язовирът блестеше, патиците бяха по-активни, а тишината беше от онзи рядък вид, който не тежи. Кучето ни изпрати до началото на пътя и после просто се обърна и тръгна обратно, сякаш ни беше дал това, за което беше дошъл.

В Родопите водата не е даденост. Тя е дар. И всяка чешма го напомня, че жовтът е споделен – тихо, без показност, но завинаги.

Илияна Маринкова