Куршумите и вярата: Опитът за убийство, който промени папството

Покушението е извършено от турския гражданин Мехмет Али Агджа – беглец от затвора и член на крайно дясната организация „Сивите вълци“. Куршумите от неговия пистолет пронизват корема, ръката и пръстите на понтифика. Двама души от публиката също са ранени. Папата е откаран по спешност в болница „Джемели“, където лекарите водят дълга битка за живота му. Целият свят затаи дъх – ще преживее ли човека, който вече се бе превърнал в символ на съпротивата срещу тоталитаризма и на надеждата за обединена Европа?

Йоан Павел II оцеля. И не просто оцеля – промени се. Самият той по-късно заявява: „една ръка държеше пистолета, но друга ръка водеше куршума“.

Думите му препращат към една необичайна символика – 13 май е същият ден, в който през 1917 г. три деца във Фатима, Португалия, твърдят, че са видели Дева Мария. Папата дълбоко вярва, че чудо го е спасило – и дарява един от куршумите, извадени от тялото му, на светилището във Фатима. Днес той е вграден в короната на статуята на Богородица.

Но зад мистика и вяра се крие и мрачна геополитика. Почти веднага след атентата се появяват подозрения, че Агджа не е действал сам. Започва разследване с международен обхват. Турският стрелец твърди, че е бил инструктиран от „български агенти“, действащи от името на съветските служби. Мотивът? Папата е поляк – първият от векове неиталианец начело на Ватикана – и оказва открита подкрепа за антикомунистическото движение „Солидарност“ в родината си. Това го прави неудобен за режима в Москва.

Така се ражда т.нар. „българска следа“. Сред обвинените е Сергей Антонов – служител на БГА „Балкан“ в Рим. След дълъг и публичен процес, Антонов е оправдан поради липса на доказателства. Въпреки това, съмненията за участие на Държавна сигурност и КГБ остават като част от сенчестата хроника на Студената война. Агджа, от своя страна, многократно променя показанията си, изграждайки около себе си мистичен, почти месиански ореол, който никога не се разсейва напълно.

След възстановяването си, Йоан Павел II продължава делото си с още по-голяма решимост. През 1983 г. той посещава Агджа в затвора и му прощава. Двамата разговарят насаме в продължение на двадесет минути – разговор, който и до днес остава строго пазена тайна. Папата не използва случая, за да призове към мъст или омраза – напротив, превръща собствения си опит в платформа за послание за прошка, страдание и човешко достойнство. Сякаш куршумите само утвърждават моралната му роля като „глобален съвестник“.

Атентатът има и практически последици – сигурността на папата се затяга драстично. Отвореният папамобил е заменен с бронирано стъкло, а Ватикана модернизира охраната си. Йоан Павел II, обаче, не се скрива – напротив, продължава да пътува, да говори открито, да предизвиква както диктатори, така и пазители на догми.

Години по-късно, през 2014 г., Мехмет Али Агджа се връща във Ватикана. Полага цветя на гроба на папата и заявява, че се е покаял. За някои това е жест на късно осъзнаване. За други – театралност. Но символиката остава: човекът, който стреля, застава без оръжие пред този, когото не успя да убие.

Опитът за убийство на Йоан Павел II променя не само живота на един човек, а и посоката на едно папство. То се превръща в папство на страданието, на съпротивата срещу злото – независимо дали то идва от куршум, режим или забрава. Куршумите не убиха папата. Те само направиха гласа му по-силен.

ФрогНюз