2| 5020 |14.02.2023 НОВИНИ

Любовта помежду ни: Все по-необяснима и жестока

Навярно това заглавие звучи объркващо и странно на пръв прочит, защото 14-ти февруари по презумпция е възхвала на любовта. Като човешки същества живеем в дуален свят. За това e невъзможно да отделим любовта от всичко, което я съпътства, било то и в не толкова добра светлина. Важен е стремежът да се разграничава едното от другото, защото без мрака няма как да познаем светлината.

Едва ли някой човек може да бъде провъзгласен за експерт по темата за любовта, защото всяка една обич е твърде индивидуална, случва се в определено време, между конкретни хора и не подлежи на тълкуване. Тя е свързана със стремежа ни да обичаме – първо себе си, после другите, а този устрем често продължава, докато се учим да живеем. Може би поетите и творците все пак повдигат малко „завесата“ пред очите ни, иначе щяхме да се лутаме прекалено дълго.

Всеки знае, че има различни видове любови – към родителите, съпрузите, децата, близките, приятелите, природата, животните, родината. Човек е щастлив, ако може да изпитва проява на обич и съпричастност, независимо дали към някой конкретен човек или към друго живо същество. Ключовото е мярката във всичко, защото нищо, което избива в крайност и парадира със своята натрапчивост, не води до нещо съзидателно.

Напоследък станахме свидетели на много деструктивни процеси в нашето общество, които подкопават националната ни сигурност и вътрешния ни суверинитет. Извинението за тях беше обичта към родното и защитата на интересите на България. Като пример могат да бъдат посочени твърденията на президента Радев, че изпращането на военна помощ за Украйна е от „военолюбци“, референдумът на „Възраждане“ против въвеждането на еврото, връщането на хартиена бюлетина и превръщането на машините за гласуване в принтери. Някой ще попита: „Какво общо имат тези постъпки с 14-ти февруари?“ Отговорът е очевиден: Има, защото докато ни се обяснява в лицето колко много грижа, която е проява на обич, е насочена към нас като граждани, зад гърба ни се вършат задкулисни договорки, пазарлъци и мошеничества, които опропастяват бъдещето ни.

Беззаконноста е липсата на грижа за другия. Стремежът е България да бъде превърната в държава, в която не може да се гарантира правото на живот и лично неприкосновение. Последните тъжни примери са свързани със скорошните събития. Преди три месеца Надя остана без Иво, а децата им без баща, защото бивш военен с пистолет ѝ го отне. Той го простреля смъртоносно, въпреки многобройните жалби, защото изпитва „особена съседска непоносимост.“ На Надя ѝ отнеха Иво, но не и способността да обича. Със сигурност ще остане нежността към децата им, но чувството, че една любов е прекършена, е ужасно. Ужасно е и за нас като общество, че един млад, перспективен и борещ се човек си отиде по такъв абсурден начин.

В цивилизованите общества е необходимо всеки да се съобразява с личното пространство на другия, без да го преследва, обижда, убива. В България лесно намираме оправдание за лудите хора и не проявяваме разбиране към жертвите на насилие. Това става ясно от действията на тези, от които зависи да бъде приложен законът. Може би е така и на институционално ниво. За съжаление това чувството на безнаказаност и недосегаемост, се превръща в норма, щом психично болни тормозят с години неагресивни и възпитани хора.

Другият нелеп случай на застрелян млад човек, е този на психолога Иван Владимиров-Нав. Той излъчваше позитивизъм и воля светът да бъде по-добро място. Освен обичан син, той е скъп човек за своите близки, приятели, хора, на които е помагал. Него бивш полицай го застреля в лицето, защото отново имаше нерешени спорове за съседски шум, които бившия полицай си въобразява, че чува. Очевидно този човек е с отклонения и вероятно "чува" разни неща, но за това е необходимо да се потърси компетентна лекарска помощ, а не да се вади оръжие и да се стреля срещу невъоражен човек, който по никакъв начин не заплашва живота му.

Понякога не е достатъчно само да обичаме или да сме влюбени. Необходимо е много повече от това. Важно ни е да можем да прощаваме, да се разбираме, да проявяваме толерантност помежду ни, да си спестяваме разрушителната критика и агресия. Понякога това може да спаси животи. Ако перифразираме поета Недялко Йорданов ще видим, че много малко сме се променили, но все пак е важно да си зададем въпроса: „Господи, кой ни наказа с толкова много омраза!“, за да се опитаме все пак да променим себе си към по-добро.

Може би човек не бива да забравя, че е малък и мимолетен. Възможността да обича и да бъде обичан го съхранява и пренася отвъд времето и пространството. Постепенно се научаваме да бъдем щастливи. Неслучайно поетът Стефан Цанев е казал да си „носим новите дрехи“, да се радваме на това, което е тук и сега, защото „Падаме, както ходим, умираме, както спим.“ Въпреки, че преминаваме през различни и жестоки опитности в живота, най-важното е да успеем да съхраним себе си, тези, на които държим и стремежа си за обич. Не е толкова трудно да обичаме, независимо дали ни делят планини, океани, градове, държави. Както пее Ричард Маркс: „Където и да отидеш, каквото и да правиш, аз ще бъда тук и ще те чакам.“

Колко би било хубаво, ако в нашия свят само се обичаме – без завист, злоба и омраза. Ще е хубаво да си помечтаем за това. Бъдете щастливи с хората, които обичате. Бъдете мили с непознатите по улиците. Често това е проява на добро възпитание, а не на специално отношение. Прегръщайте тези, които обичате и им го казвайте, преди да отлетят към безкрая. Може би е много банално, но никой от нас не знае в кой момент му предстои полет.

Специален поздрав за всички, които обичат и празнуват 14-ти февруари с песента на Ричард Маркс: „Ще бъда тук и ще те чакам“.