Писателката Теодора Димова: Усещане за абсурд! Как миналото няма значение?

Водеше дългогодишна борба срещу правителствата на ГЕРБ, впоследствие с вдигнат юмрук оглави тази борба, създаде свой политически проект, като инсталира начело на него и на държавата хора, които смяташе за свои, после се скара със своите и отвори трети фронт и срещу тях, като се има предвид конфронтацията с тези, които издигнаха самия него за президент. В предизборния дебат ясно и в прав текст каза, че Крим е руски, не е анексиран от Русия, а просто си е руски, какъв да е! Последователен противник на военно-техническо помагане на Украйна, нападната от могъщия си съсед. Не е спирал да говори за мир, от което не е последвало нищо друго, освен още повече говорене за мир. Каквото и да се сетим – всичко е в една посока и в една тоналност. Може да изглежда объркано и оплетено, но е последователно и праволинейно. Най-последователният човек в държавата. Всичко при него е предвидимо.

На този фон в последно време се случва нещо, което трудно бихме могли да предвидим.

От доста време един въпрос, чийто отговор така и не успявам да доловя, стои в съзнанието ми. Въпросът ми е – как така десни хора, антикомунисти, демократи, седесари, десебари, най-общо хора от така наречената градска десница, жълтопаветници ако щете, соросоиди дори, за които най-важното през времето на прехода беше скъсването с тоталитарния режим, разкриването на подмолните му механизми, проследяването им, борбата с тях, лустрацията и така нататък – как така тези хора изведнъж започнаха да говорят, че миналото няма значение, че стига сме се вглеждали в комунизма, че нека да сме гледали напред, нека да сме били вървели напред, да не сме били оставали впримчени с тази система, която така или иначе вече била отминала, вече била изживяна, вече била останала в миналото, вече всичко това нямало значение. Да не гледаме назад, да гледаме напред. Да гледаме към бъдещето.

Но нали всичко това – същите приказки, същата риторика доскоро, до вчера, беше реквизит на комунистите или на социалистите, ако така звучи по-коректно.

Недоумението ми от такава внезапна и диаметрална смяна на мнението по един толкова жизненоопределящ въпрос идва от факта, че познавам тези хора, защото съм от същите среди, скандирала съм и съм скачала с тях, зная и помня отлично, че само довчера отношението към ДС беше базисна и определяща ценност на всички нас. От първите наченки на демократични свободи не сме преставали да пишем и да говорим, че неразградените комунистически служби са опасни, че отварянето на досиетата е необходимо, защото тава е като чистенето на една къща. А лустрацията се посочваше дори като панацея, чрез която ще се оправят всички проблеми. Аз лично никога не съм я смятала за панацея, но винаги съм била абсолютно убедена в нейната необходимост. Изписани са тонове мастило по тази тема. Правени са безброй анализи защо тя не се случи у нас, давани са многобройни примери, колко по-добре са се развивали обществата, където е извършена лустрация. Посочвани са убедителни доводи, че лустрацията не е недемократично действие, а напротив, тя е необходима, за да тръгне едно общество, което излиза от тоталитаризъм, да се развива по демократичен път. Защото непроведената лустрация дърпа назад към тоталитарното минало. Непроведената лустрация е неизлекуван вирус в обществения организъм, който пречи той да бъде излекуван. Това бяха базисни ценности на всички нас доскоро. Те ни отличаваха от комунистите. Те ни правеха демократи. Те бяха наш компас в прехода през пустинята.

Десетки и стотици примери през изминалите 33 посткомунистически години са ни убеждавали, че пипалата на ДС пипат навсякъде. Политиката, икономиката, банковия сектор, медиите – кое не е в ръцете на уж бившите ченгета, кое държавно назначение не се определя задкулисно, раждането на коя политическа партия е станало без тяхното бабуване? Кое движение на големите капитали не е управлявано от тях?

Докато те управляваха капиталите, ние скачахме и скандирахме. Напоследък се поизморихме от скачане и скандиране. А и доста се обезверихме. Но нашите базисни ценности, че демокрация и ДС са несъвместими и антагонистични понятия, не се промениха. Без значение кое е заченато в концентричните кръгове на ДС, без значение къде са кадрите на ДС, без значение колко сме безсилни срещу ДС – нашата позиция срещу ДС си оставаше ясна и категорична. Изминалите години все повече изясняваха и изчистваха тази позиция. Даваха все повече аргументи.

Докато в един момент, само преди няколко дни, тази позиция не беше подкопана, не беше взривена с взрив. Това вече нямало значение. ДС е в миналото и ние нямаме право да отнемаме бъдещето на децата на ДС. Те имат същите права, каквито имат децата на концлагеристите от Белене. ДС сама е прекъснала своята пъпна връв. Не се е погрижила за своите деца и внуци. Откраднатите от ДС държавни капитали не са преминали в ръцете на децата и внуците, а са потънали в пясъка и са развени от ветровете. Стартът на всички 30 години назад днес се оказва, че е бил равен…

До вчера тези смешнотъжни лъжи бяха аксесоар на бившите ченгета и комунисти, от вчера в тях ме убеждават довчерашни мои съмишленици.

Аз тази нагла лъжа няма да я приема, но се чудя и недоумявам на късата памет, отсъствието на логика, поддаването на внушения и агресиращото озлобление сред мои довчерашни съмишленици.

Нито мога да ги разбера, нито искам!

Все още е останало едно нещо, което ни обединява – това е отношението към войната в Украйна. Все още сме на едно мнение кой е агресорът и кой жертвата. И недвусмислено смятаме, че на жертвата трябва да бъде помагано, а агресорът да бъде осъден.

Така, както е определящо отношението ни към войната в Украйна сега, така е определящо и отношението ни към миналото и комунистическото наследство. Някак неусетно и внезапно се оказа, че отношението ни към комунистическото наследство въобще вече не е важно. Може би ще се окаже, че и отношението ни към войната в Украйна след време няма да е важно.

Теодора Димова,  портал Култура