Писателката Теодора Димова: Втора военна Пасха

В началото на Страстната седмица беше излъчен репортаж за 31 украински деца, върнати след дълги перипетии при своите роднини в Украйна, след като са били отведени в контролирани от Русия райони. Кадрите със срещата, прегръдките, сълзите между децата и родителите бяха неизразими, мисля, че никога няма да мога да ги забравя. Имаше бездънно съкрушение от преживяната принудителна раздяла, имаше и отвъдна радост от това, че отново са заедно, че могат да се прегърнат, да заплачат в тази прегръдка. Как най-тежкото, най-страшното и най-съкровеното се събират в едно и създават това покъртващо преживяване!

В

края на миналото лято голяма група деца от Херсонска област заминават на безплатен 24-дневен лагер в Крим. Родителите се радват на тази възможност за децата си, за да могат те да се откъснат от тягостната обстановка на войната. Истината се оказва друга. Децата споделят:

„Казаха ни, че няма да се върнем у дома. Че ще ни отведат в друг лагер. Пратиха ни по стаите. Плаках ужасно много.“

„Учеха ни разни работи за Русия… Искаха да пеем химна, а който откажеше трябваше да пише обяснение.“

„Всеки ден ни казваха, че родителите ни са се отказали от нас, че никой не ни иска.“

Децата са живели в лоши условия, местили са ги от лагер на лагер, някои са сменяли местонахождението си пет пъти за пет месеца, в стаите е имало плъхове и хлебарки, непокорните са малтретирани, бити са с железни пръчки, държани са с часове в тъмни мазета. И най-страшното – казвали са им, че родителите им са се отказали от тях, че те ще бъдат осиновени.

Това е една от най-болезнените емоционални точки за едно дете – че е нежелано, че родителите му се отказват от него, че ще бъде осиновено от други. Едва ли може да се изобрети нещо по-жестоко и травмиращо. Това е все едно танк да мине през детската психика.

По оценки на наблюдатели, откакто Русия нахлу в Украйна през февруари миналата година, над 19 000 украински деца от окупирани от руските сили украински територии са били отведени в Русия. Москва твърди, че те са били транспортирани заради собствената им сигурност. Многобройните пречки за връщането на тези 31 деца показва каква е истината. Връщането става трудно, защото всяко върнато дете е недвусмислено доказателство за престъпленията на техните похитители.

Освободените 31 деца са само малка част от всички отвлечени. Акцията по тяхното спасяване напомня спасяването от Холокоста. Спасяването дори на един живот е радост. Но радостта за спасените не намалява болката от хилядите погубени животи. През Страстната седмица човешките страдания се смесват със страданията на Христос. Но човешките страдания продължават и през Светлата седмица, когато празнуваме Възкресението на Христос. Човешката безчовечност вгорчава Възкресението. Спасените деца ще празнуват в прегръдките на родителите си, но хилядите други остават в задушаващата болка на принудителното сирачество.

Внезапно и изневиделица да бъдеш обречен на сирачество. Това е болката на Богородица в подножието на Кръста, ако тя милостиво не беше претворена от Сина ѝ с думите „Жено, ето син ти“.

Това е сирачеството на Разпети петък, в който след дванайсетте Евангелия драматичният разказ е стигнал дотам, че гробът на Христос е запечатан и римските войници се разполагат около него, за да го охраняват. Това е глухата тишина на обезвъздушеното пространство на най-мъртвия ден, в който дори песента на птиците е скръбна, а небето е траурен покров, спуснат над света.

Въображението ме поведе по тази пътека и не ме остави на мира. Искали са да ги направят съвременни еничари. Искали са да заличат паметта им за отечеството им, за дома им, за родителите им, за ласката, за любовта, искали са да ги дресират като хладнокръвни войници, които след време да се върнат в родината си като убийци.

Как съзнанието на едно 10–12 годишно дете устоява на този натиск, на тази грамада от страх, унижение, ужас и скръб, как не се пречупва и не умира, как физически не умира, как успява да се просмуче в съзнанието на едно душевно премазано дете, че това може би не е вярно, че това е манипулация, че това не е истина, а истината е, че има родители, които не са се отказали от него, които го чакат, които го обичат. Кои са тези толкова тесни като капиляри пътеки, по които паметта и истината успяват да се просмучат и да влеят сила, съпротива, устойчивост в едно премазано детско съзнание.

Това е състоянието на пътниците за Емаус преди очите им да се отворят и съзнанието им да се проясни, това е вроденото ни знание, че Бог е до нас, че Христос върви редом до нас, макар и ние да не Го виждаме и да не Го познаваме със замъглените си очи.

Божията любов ли е това, за която няма невъзможни неща? Светият Дух ли е подкрепял тези деца? Ангелите им хранители ли са бдели над тях?

За втори път, откакто започна войната, преживяваме Страстната седмица и Пасхалната радост на нейния фон. За втори път Христовите страдания и страданията на украинския народ се сливат в съзнанието ми в едно и ме карат в душевен потрес да мълча и да продължавам да недоумявам, да продължавам да не мога да повярвам на безумието на тази война, която, ето, оказва се, че се води и срещу украинските деца.

Ще натъжим Христа, ако не се радваме на Неговото възкресение. Ще Го натъжим не по-малко, ако не ни боли за страдащите от войната деца. Радостта и болката се смесват. Така е винаги в живота, само че сега тези чувства са много по-сгъстени.

Теодора Димова, портал Култура