И аз мълчах. Но кой е виновен – родилката, акушерката или тоя, дето раздава парите?

Историята, която разтърси „Майчин дом“

Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ започна проверка в СБАЛАГ „Майчин дом“ в София, след като родилката Антония Андонова публикува в социалните мрежи разказ за преживяно насилие и унижение по време на раждането ѝ.

„Сама трябваше да си държа краката… ужасена, многократно се качвах и слизах от това „магаре“… всичко ме болеше. Душата повече от тялото“, пише тя. Най-тежкото обвинение: физическо посегателство от страна на анестезиолог – серия от шамари, преди поставяне на упойка.

Обвинената д-р Ирена Шикова отрече категорично и временно се оттегли от работа, докато тече проверката.

А нова свидетелка – друга майка, раждала в същия момент – потвърди разказа на Антония. „Цялото родилно кънтеше от крясъци“, каза тя.

И аз мълчах

И аз съм една от може би хилядите жени в България, за които раждането се е оказало не най-щастливият, а един от най-травматичните моменти в живота. Моето раждане продължи над 16 часа – време, което никога няма да забравя, въпреки уверенията, че „всичко ще се забрави“.

Накратко за историята. Всичко започна с ранни контракции около 14:00 ч. предишния ден, но до късно вечерта нямаше достатъчно разкритие. Впоследствие се оказа, че бебето е тръгнало с брадичката нагоре и среща затруднения, но лекарите не бяха разпознали проблема. Оставиха ме сама в стая да се мъча с всяка контракция.

След 10 часа мина непознат лекар и каза:

„Няма още разкритие, не се прави, че те боли. Когато го прави това дете, не рева, нали. Сега ще търпиш.“

Понесеох още обиди от различни медицински лица. Наричаха ме лигава, смееха ми се в лицето. През тези часове видях всичко – акушерки влизаха да се масажират, докато аз се гърчех. Пуснаха ми окситоцин, но ефект нямаше. Тогава някой каза:

„Да не сте ѝ сложили от оня окситоцин с изтекъл срок?“

Не знам дали беше шега, но онемях.

Екипите се сменяха, но никой не установи проблема. Към 14-ия час започнаха напъните, но пак без резултат. Извикаха едър мъж около 100 кг, вероятно лекар, който ме натискаше с цялата си тежест по корема. И това не помогна.

На 16-ия час взеха решение за секцио. Останах сама с акушерката, на която си бях платила. Вероятно уплашена, че ще изгуби парите си, предложи да пробваме още веднъж. Направихме последни опити – и се случи чудо. Бебето се роди.

Когато го видях, всичко друго загуби значение. Изведоха ме с инвалидна количка – подута, със спукани капиляри по цялото лице и врата, държейки бебето си. Мъжът ми се разплака, когато ни видя. Видът ми го втрещи.

Случайно в този момент минаваха бъдещи родители – бил ден на отворените врати. Посочиха ни с думите:

„Ето това е най-щастливият момент – таткото вижда бебето си.“

А аз мълчах. Чувствах се смазана, унизена, осквернена. И предпочетох да мълча, защото исках само едно – да се прибера с детето си живо и здраво.

Въпреки всичко изпитвах и благодарност. Защото поне краят беше добър.

Кадри няма – но кой носи отговорност?

Историите като нашите не са изключения. Макар официална статистика за физическо и вербално насилие в родилните зали да липсва, сигналите и личните свидетелства се множат. Темата вече има и термин: травматично раждане – преживяване, белязано не само от физическа болка, но и от психологическа и морална рана.

Най-честата обществена реакция? „Стискай зъби. Всички минават през това.“ Така страданието се нормализира, а системното насилие остава без име – и без последствия.

Но защо става така? Защото няма кой.

Българското здравеопазване страда от тежък недостиг на медицински кадри. Причините са комплексни – ниско заплащане, лоши условия на труд, изтичане на мозъци, застаряваща система, липса на стимули за специализация, административно пренатоварване, а нерядко и усещането за пълна липса на перспектива.

Младите лекари и акушерки масово заминават за чужбина. Онези, които остават, често работят на предела – с допълнителни дежурства, под непрекъснат стрес и без реална подкрепа. А когато в една система има остър недостиг, започва да се назначава не най-доброто, а онова, което е налично. И се стига до онова, което в болничните коридори шепнешком се нарича „куцо и сакато“.

Отговорността не е само на индивидуалните лекари. Директорите на болниците носят огромен дял – за това кого наемат, как обучават екипите си, дали упражняват контрол и дали допускат грубостта да се превръща в рутина. Но още по-голяма е отговорността на онези, които управляват системата отвисоко.

Повече болници, по-малко лекари – и нито един виновен?

Министерството на здравеопазването не просто разпределя пари. То определя стратегиите, кове правилата, носи отговорност за националната кадрова политика и цялостната визия за здравеопазването.

А визията? На хартия има над 300 болници в страната – повече от много по-големи държави. Но цифрата не означава достъп или качество. Напротив – води до разпиляване на ресурси, до болници, които трудно събират дежурен екип, до вечна конкуренция за все по-малко лекари.

Малките болници – често с остаряла техника и недостатъчно специалисти – вместо да помагат, отслабват цялата система. В тях лекарите се претоварват, не успяват да натрупат опит, а пациентите получават по-ниско качество на грижа.

Решението отдавна е ясно – регионализация и окрупняване. По-малко болници, но по-силни, добре оборудвани и със стабилни екипи. И докато експертите го повтарят вече десетилетие, Министерството мълчи. Или гледа към следващия бюджетен цикъл.

Какво означава човешко раждане?

Раждането е начало – но в България за много жени то започва с унижение. Докато системата се опитва да диша с последните останали лекари, истинската криза не е само кадрова. Тя е морална. И тя започва с едно „Тихо, не мърдай“.

Не, не всички лекари са такива. Много от тях са герои – изморени, претоварени, но всеотдайни. Проблемът не е личен – той е системен. И точно затова решението не е в обвиненията, а в извоюването на промяна.

Всяка жена заслужава да роди с уважение, тишина и грижа – не в страх. А когато системата не пази достойнството, идва време то да се извоюва. Дори и с протест.

Констанца Илиева