Международният фестивал на маскарадните игри „Сурва“ беше официално открит на 16 януари, а маскарадните дефилета започнаха на 17 януари. Тази година „Сурва“ отбелязва 60 години от създаването си. На 18 януари ФрогНюз наблюдава как сурвакарски, кукерски и джамаларски групи от страната и чужбина отново излязоха на площада в Перник. Фестивалът продължава до 25 януари, като освен  дефилетата идния уикенд програмата включва концерти, изложби, спектакли и работилници.

Сурвакари, кукери и джамалари – не едно и също

Разликата между сурвакарските, кукерските и джамаларските групи не е само в имената. Тя е географска, обредна и символна.

Сурвакарите са характерни за Западна България – Пернишко, Граовско, част от Шоплука. Техните игри са свързани с Нова година по стар стил и със „Сурва“. Маските често са масивни, високи, понякога страховити. Звънците са тежки – по няколко десетки килограма на кръста. Движението е бавно, ритмично, с ясно усещане за ритуал. Сурвакарската дружина има строга йерархия – водач, младоженци, поп, мечка, цигани. На 18 януари редом с тези образи вървяха и хора, маскирани като служители на МВР. Дори в маскарадна форма червената STOP-палка е достатъчно стряскаща. Често сурвакарите представят обредна „сватба“, която символизира новото начало и подредбата на света.

Кукерите са типични за Тракия, Странджа, Средна България. При тях акцентът е върху плодородието и земеделския цикъл. Костюмите са по-пъстри, движенията – по-динамични. Маските са по-експресивни, с подчертани черти, често с рога. Обредите включват оране, сеене, жътва, за да се „събуди“ земята и да бъде годината плодородна.

Джамаларите се срещат по-рядко и са характерни за части от Северна България и Западния Балкан. При тях образът е по-сдържан, но силно ритуален. Маските често са по-опростени, с животински елементи. Джамаларските игри също са насочени към прогонване на злото, но носят по-архаично усещане.

От какво се правят маските и защо всяка е различна?

Няма две еднакви маски – това е едно от най-важните правила. Маските се изработват ръчно. Основата обикновено е от дърво, кожа или плат. Добавят се козина, пера, рога, зъби, мъниста, метални елементи. В миналото се е използвало това, което е било подръка – овчи кожи, кози рога, парчета плат от стари дрехи. Днес материалите са повече, но принципът остава същият.

Маската не е украса. Тя трябва да плаши, да обърква, да бъде „друга“. Вярването е, че злото не може да разпознае човека под нея. Затова лицата са изкривени, асиметрични, преувеличени. Красотата тук не е цел. Силата е.

Носиите не са костюми

Хората не са „облечени тематично“. В много групи носиите са семейни, предавани през поколенията или изработени по точни местни образци. Те показват социални роли – младоженец, булка, старец, водач. Всичко има значение – поясът, ризата, цветовете, дори начинът, по който е вързана кърпата.

Хлопките не са реквизит. Те са инструмент. Звукът им трябва да бъде силен, нисък и непрекъснат. Вярва се, че той прочиства пространството. Затова сурвакарите се движат така, че звънът да е постоянен, дори когато спират.

Децата и жените – естествена част от „Сурва“

На „Сурва“ отдавна не участват само мъже. В дефилетата се включват деца и жени, често цели семейства.

Най-малките излизат с по-леки маски и по-малки хлопки, но следват същия ритъм и ред, както възрастните. За тях участието не е игра, а първи досег с обичай, който се учи с гледане, слушане и повтаряне.

Жените са пълноправна част от дружините. Те не стоят встрани от обредите, а участват активно в дефилетата, в подготовката и в изработката на маските и костюмите. Присъствието им показва как традицията се променя, без да губи смисъла си – не като реконструкция, а като практика, която се предава в семейството и общността.

Студ, хора и истински празник

Студът беше остър и не отстъпваше през целия ден. Ръцете изтръпваха, но хората не се разотиваха. Площадът остана пълен. Зрителите стояха дълго, съсредоточени в дефилетата. Хлопките звучаха тежко и равномерно, а погледите се спираха върху маските и движенията на всяка група. Това не беше шумен празник, а преживяване, което изисква внимание.

Интересното е, че в този шум няма хаос. Всяка група знае точно кога да влезе, кога да спре, как да се движи. Това не се учи за седмица. Учи се от деца. В някои групи най-малкият участник е на няколко години, а най-възрастният – над 80. Всички вървят заедно.

Между маската и човека

В дефилетата образите изглеждат силни, почти магични. Маските скриват лицата, хлопките заглушават всичко друго, движенията са тежки и ритуални. В този момент фигурите на площада не приличат на хора от всекидневието, а на нещо по-старо и по-страшно, извадено от друг ред.

Достатъчно е обаче маската да бъде свалена за малко и картината се променя. Тийнейджъри в носии ядат дюнери на ъгъла. Възрастен мъж оставя хлопките, за да запали цигара. Жените отпиват по глътка от манерка и се връщат обратно в редицата. Магията не изчезва – просто се вижда ясно, че зад нея стоят обикновени хора, които носят традицията със себе си, без да я превръщат в роля.

Маскарадните игри в България – жива традиция

Маскарадните игри у нас не са туристическа атракция по произход. Те са свързани с календара, със земята, със страха от лошото и надеждата за добра година. Затова и фестивали като „Сурва“ имат силата да събират хора – не защото показват нещо екзотично, а защото показват нещо истинско.

В Перник това се усеща ясно. И дори когато е студено, дори когато хлопките тежат, никой не изглежда да съжалява, че е там. 

Илияна Маринкова, текст и снимки