Надя от Мариупол: Синът ми ме питаше защо се опитват да ни убият. Какво можех да му кажа?

Първото нещо, което направиха, беше да купят хляб, наденица и вода

Надя Денисенко и децата й успяват да избягат след три седмици в Мариупол, под обсада и постоянни нападения, живеейки в хладния си апартамент, където прозорците бяха изпотрошени след експлозия на снаряд наблизо. Дни наред имаха много малко храна и почти нищо за пиене.

„Бяхме толкова щастливи, че имаме бутилирана вода“, разказва Надя, спомняйки си момента, в който вече е в безопасност с двамата си сина /на 14 и 5 години/ и 12-годишната си дъщеря. „Когато започна войната, най-малкият ми син каза: „Мамо, бих искал да имам малко хляб“.

Тяхната история е за невероятна смелост сред почти невероятна трагедия. В Мариупол те прекарвали дните си в коридори зад дебели стени, а нощите – в мазето. Обикновено се събуждали в 05:00 часа. Силните експлозии, понякога далеч, понякога близо, не оставят никой да спи.

„Беше ад. Просто ад. Ти живееш дните си, без да знаеш дали ще се събудиш жив сутрин“, казва Надя, която е на 39 години и е работила в супермаркет в града.

Мариупол преживя най-тежките ужаси на руската агресия срещу Украйна. Хиляди са загинали, когато нахлуващите сили обграждат града, атакувайки го безмилостно от въздуха, от земята, а също и от морето. Мнозина са погребани в масови гробове, безцеремонно и безименно. Улица след улица, сграда след сграда, по-голямата част от Мариупол сега лежи в руини.

„Обстрелваха ни силно. Не им пукаше от нищо... Синът ми все питаше: „Защо има експлозии? Казвах му: „Не се тревожи, синко. Това е просто фойерверки“, разказва Надя.

При един от опитите си за бягство семейството й отива на място, където са се събрали коли, вярвайки, че това ще бъде евакуационен пункт. Там обаче те са подложени на атака. „Беше нарочно“, твърди Надя. Те оцелели по чудо.

„След като видяхме всичко това, ние се върнахме вкъщи и по-малкият ми син ме попита: „Мамо, защо се опитват да ни убият? Какво можех да му кажа? Не знам“, разказва Надя.

Дни по-късно, на 17 март, тя и децата й най-накрая успели да излязат от града като част от колона от частни автомобили. Първо стигнали до село Мангуш. След това се насочили към Бердянск, който е под руски контрол. Оттам се качили на автобус за Запорожие. Пътят, казва тя, е пълен с контролно-пропускателни пунктове, създадени от руски войници или подкрепяни от русия сепаратисти.

„Провериха ни, особено мъжете, телефоните ни“, казва Надя. Знаейки, че това може да се случи, тя вече била изтрила всички снимки, които имала от Мариупол. „Когато напуснахме града, цялата бях мръсна и покрита с кал. Не съм се къпала. Когато нямаш какво да пиеш, не мислиш да си вземеш душ“.

Пет дни пътували от Запорожие до Лвов, в Западна Украйна, регион, който до голяма степен е пощаден от атаките на Русия. Един от малкото признаци тук, че това е държава във война, е звукът на сирените за въздушно нападение, който може да се включи няколко пъти на ден.

„Ние сме в безопасност и можем да си купуваме храна, но синът ми все още крие храна: хляб, бонбони. Той ги крие в различни части на апартамента, в който сме отседнали“, разказва Надя.

Според нея децата й ще успеят да преодолеят това, през което са преминали. Тя таи надежда, че ще може да се върне в Мариупол един ден, когато войната приключи и градът бъде възстановен.

„Нищо не е останало от него... Градът цъфтеше и се развиваше. Беше просто идеален“, спомня си тя. Единственото, което нямали, каза Надя, е Макдоналдс.

„Просто не разбирам защо се случи всичко това. Защо го направиха?“, завършва тя.

Превод и редакция: Веселка Иванова