Николай Милчев: Хартиеният октопод разперва над учениците стотиците си пипала. Бодигардът е божество, а не Кирил и Методий

Не си мислете обаче, че става дума само за хартия и хартиени изобретения на бюрокрацията. Става дума най-вече за живи хора и техните превъплъщения. Бюрокрацията не е паднала от небето - от небето са паднали само ангелите на бюрокрацията. Точно за тези ангели и божества ще стане дума.

Още от първия миг, в който първокласничето влиза в училище, то трябва да се доказва - кое е, да се легитимира, да се идентифицира един вид. В едната си ръка малкото азбукарче държи букет, в другата - ръката на другарчето си, а на врата му виси бадж. Ето този увиснал на врата бадж е първата книжна верига. Бадж със снимка и код - много сложно и много душеубиващо за нежното малко пиленце.

Знам, че има ред, че трябва сигурност, но престараването е голямо и имитацията е голяма.

За да оправдаят себе си и парите, които смучат, охранителните фирми преиграват, като отделят, сортират, проверяват, класифицират и идентифицират учениците, като изцеждат тяхното търпение и самочувствие.

Защо, моля ви, първото нещо, което трябва да се види в училище, са бариерата, контролът и бодигардът и защо това не става по-елегантно и невидимо? Може би защото всички сме подвластни на бариерата и редичката, в която детето не се усмихва и не казва името си, а доближава баджа си до червеното и страшно око на машината за пропускане и сигурност.

Не портретите на Кирил и Методий, а бодигардът е божеството, което остава завинаги в детското съзнание.

Защото така иска хартиената верига - ангелът на баджа и на изгубената идентичност.

Присъствието на бодигард, охранителни камери в коридорите и в класните стаи не правят училището и училищния ден по-сигурен. Всеки, който работи в училище, знае, че не е така. Но търсеният ефект е друг - свързан е с усещането, че светът е опасен, че винаги някой трябва да те пази. По улиците, до училището - баба и дядо, мама и тати, после - бодигардът, после- видеокамерите, после - учителите, после - пак същото. На детето се насажда усещане за непрекъснат страх от улиците на града, от двора на училището, от коридорите, от класните стаи, от всичко наоколо. И главно от хората - всеки непознат е потенциален враг. Всеки непознат може да ти навреди - това се насажда в съзнанието на учениците и на родителите естествено. И страхът ражда охранителни фирми, охранителни камери, уреди - всичко трябва да те пази и да те наблюдава. Целта е нито секунда ученикът да не остава сам, личното му пространство да изчезне, да се стопи. Целта е да си зависим, до ужас зависим от нещо, което уж те пази, а всъщност дълбоко те травмира.

После хартиеният октопод разперва над учениците стотиците си пипала - ученически карти, транспортни карти, бележници, лични и медицински картони, имена на родители, адреси, адреси на лични лекари, молби за стипендии, молби за..., молби...

И какво да направи ученикът - най-добре е да излезе на 15 септември от училището и да се върне за Коледа с всички документи. А ученето? - Е, ученето, когато стане, важни са документите. Без тях ученикът не е той.

След бодигарда другата икона и господ на бюрокрацията е счетоводителката. Тя може да ти оскубе всички перца и младите ти крилца само да пърхат, вместо да полетят.

Ако си ученик, счетоводителката може да ти забави стипендията, да ти изгуби някоя молба, да ти забави някой документ, нужен на родителите. И още тогава - в училище, ти разбираш, че именно счетоводителката е истинският господар и повелител на книжния водопад.

Институцията счетоводителка се разраства. Някога беше една, сега са две-три, цели фирми обслужват училището.

Не е далече времето, когато всеки клас ще трябва да наеме счетоводителка и секретарка. Хартиеният Еверест така ще расте, че ще е нужно към всеки класен ръководител да има администрация. После към всеки клас ще се назначи директор, психолог, заместник-директор, бодигард, шофьор, докато всеки клас не се превърне в малко училище и така - до края на света. Ще закрием всички училища в селата и в малките градчета и ще произведем нови хиляди училища към всеки клас. И всеки клас ще си има министерство.

И всичко това - само за да се слагат входящи и изходящи номера. България е раят на входящите и изходящите номера. Раят на служебната кореспонденция. Какво излезе - че бодигардът и счетоводителката са най-голямата бюрокрация? Де да беше така...

Ами дневниците - хартиени и електронни, ами ежедневните, ежеседмичните и ежемесечните сведения и отчети, ами инспекторите и експертите "от фабрики и канцеларии"? Нямат умора в измислянето на празни редове, които трябва да се попълват.

Сега се сещам, че след бодигарда и счетоводителката третото лице на Бога на хартията е регионалният инспектор. Той идва в училище винаги в незнаен ден и в незнаен час и пред него са конниците на Апокалипсиса. И знаете ли какво правят тези инспектори? - Нищо. Освен да гледат хартията, по-точно - Еверест на хартията, която са измислили те самите. Ровят се с дни в разпределения, дати, урочни планове и подробности, проверяват всяка буква и никога не могат да стигнат до едно изцяло завършено изречение - защото ги интересува буквата, а не изречението.

И много им харесва на тези повелители на образованието по време на разбора на проверката да седнат на стола на директора в дирекцията и да барабанят с пръстите си по бюрото за авторитет и от скука.

Ако написаното дотук не ви изглежда много подредено и аналитично, то е, защото хартиените реки в училище текат отвсякъде, заливат всичко и няма оправия. И няма да има, докато в хилядите разпилени листове духа вятърът на престараването и фалша.

И все пак - ако не се намерят сили и кураж, мъдрост и смелост за промяна, нищо няма да стане, освен това, че хартията ще пламне и ще изгори цялото училище.

И най-важното - трябва да се намери овластен човек, който да каже: Стига с измислени статистики, стига с фалшиви отчети и формуляри в училище. Стига с денонощни документи за щяло и нещяло - от броя на пломбите на учениците до кръвните резултати на чистачките в училище. Стига с административния терор, страх и диктат! Стига с папагалското копиране на модели, за които не сме готови!

Ако не се намери такъв човек, спукана ни е работата.

И този овластен човек трябва още да каже: Няма училище без ред - строг ред и дисциплина.

Няма училище без учители, които учат учениците си, а не ги превръщат в хартиени човечета и в поредни номера в хартиените и електронни дневници.

И няма училище без родители, които помагат, а не превръщат училището в още една стая от дома си, в който те се разпореждат.

Ако това не стане, хартиената чума ще победи завинаги и училището ще издъхне, задушено от хартиени прегръдки.

Николай Милчев- учител, поет, публицист, в. Сега